Определение № 33 от 16.01.2024, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 33 гр. Варна, 15.01.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Георги Йовчев

Членове:

Николина П. Дамянова

Даниела Ил. Писарова като разгледа докладваното от Даниела Ил. Писарова Въззивно частно търговско дело № 20233001000604 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е с правно основание чл.274 вр.121 от ГПК.

Образувано е по частна жалба №25628/23.10.2023г. на ВОС, подадена от АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, София, чрез ю.к.Н., срещу определение №1253/08.09.2023г., постановено по т.дело №324/2022г. по описа на ВОС, в частта, в която е оставено без уважение направеното от ответника възражение за местна подсъдност на спора съгласно чл.119, ал.3 ГПК.

В частната жалба се излагат твърдения за неправилност на определението във връзка с подсъдността с основно съображение, че в производството по спор с правно основание чл.439 ГПК, ищецът не следва да се ползва от потребителска защита, съответно и от правото на изборна подсъдност, при предявяване на иска си. Изтъкват се доводи, че с предявения иск не се защитават или установяват потребителски права по договора за кредит, тъй като вземането, произтичащо от договора не се оспорва. Твърди се, че ищецът има качество потребител само в производството по издаване на изпълнителното основание /съотв.заповедно и исково производство по чл.422 ГПК/. Претендира се отмяна на постановеното определение.

В срока по чл.276 ГПК е постъпил отговор по частната жалба на насрещната страна С. С. С., чрез адв.М.Т. от ВАК, в който се посочва, че жалбата е неоснователна.

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

При преценка редовността на частната жалба съдът я намира за процесуално допустима – подадена от надлежна страна, чрез редовно упълномощен процесуален представител, в преклузивния срок, срещу подлежащ на обжалване акт.

Производството пред ВОС е образувано по искова молба на С. С. С., чрез адв.Т., предявена срещу Агенция за събиране на вземания ЕАД, като частен правоприемник на Уникредит Булбанк АД, с която е предявен иск с правно основание чл.439 ГПК, основан на твърдение, че част от вземане на ответника /цесионер на банката – кредитодател/ по договор за кредит №7501/17.05.2008г., продължен с анекс от 2009г., е недължимо поради погасяване 1 по давност. Твърди се, че въз основа на издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист на 22.08.2011г., за вземанията по договора за кредит е било образувано изпълнително производство. Поддържат се твърдения, че правото на банката, съотв. цесионерът, да събере вземането си срещу длъжника –кредитополучател, не може да бъде принудително осъществено, тъй като е погасено по давност.

В исковото производство ответникът своевременно с отговора на исковата молба е релевирал възражение за неподсъдност на спора на ВОС поради неприложимост на специалната подсъдност спрямо исковете на потребители, предвидена в чл.113 ГПК.

Позовал се е на обстоятелството, че в това производство ищецът няма качество на потребител, тъй като с иска не се защитават или установяват негови права по договора за банков кредит нито пък се иска признаване недължимост на сумите по същия договор.

Поддържа се, че ищецът има качеството потребител единствено в спора, по който е издадено изпълнителното основание. Приложението на специалната подсъдност по чл.113 ГПК се предопределя от вида на търсената защита, а в случая тя не се основава на потребителски права свързани с кредитирането. Ищецът се позовава на факти, настъпили след приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание.

Поради това ответникът е претендирал прекратяване на производството пред ВОС и изпращането му на СГС съгласно общата подсъдност по чл.105 ГПК.

С определение от 08.09.2023г. съдът е оставил възражението по чл.119, ал.3 ГПК без уважение като се е мотивирал с приложимостта на специалната подсъдност, предвидена за потребителите в чл.113 ГПК.

Настоящият състав споделя изводите на първата инстанция относно подсъдността на спора.

Предявеният иск се основава на твърдения на ищеца, че не дължи лихвите, обезщетението и неустойките, произтичащи от договор за банков кредит №7501/17.05.2008г., сключен с цедента на ответното дружество и кредитодател УниКредит Булбанк АД, за посочените в исковата молба периоди поради погасяването им по давност с изтичане законоустановения срок на погасителната давност. Действително, ищецът основава иска си на обстоятелства, настъпили след спора, в който е издадено изпълнителното основание, но по отношение на задължения, произтичащи от качеството му на потребител – страна по договор за банков кредит извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Спорът еднозначно следва да се квалифицира по чл.439 ГПК.

При тези факти, няма спор, че ищецът упражнява последваща защита на права, извън заповедното /и производството по чл.422 ГПК/ производство, но въз основа на изпълнение, основано на изпълнително основание за задължението по договора за финансова услуга.

Потребител по договор за финансова услуга, какъвто е ищецът, претендиращ защита, независимо от избрания способ, може да се ползва от специалната местна подсъдност.

Аргумент съдът намира в това, че съгласно общите принципи на ЗЗП и общностните актове, е предвидена засилена защита на правата на потребителите, вкл. по съдебен ред. Израз на тези принципи е и нормата на пар.1 от ДР на ЗЗП /при противоречиви разпоредби се прилагат тези, които осигуряват по-висока степен на защита на потребителите/. Поради това, с оглед качеството на ищеца и изложените в молбата обстоятелства, съставляващи основание на иска, в това производство са напълно приложими предвидените способи за потребителска защита. Релевантно за определяне на местната подсъдност е качеството на ищеца на потребител на финансова услуга, от което произтича и правото на избор на местна подсъдност съгласно чл.113 ГПК. Както в отговора, така и в частната жалба отсъстват доводи срещу естеството на изпълняемото право и неговото основание, а то не се променя според характера на иска. При липса на изрично посочени в чл.113 от ГПК ограничения, разпоредбата намира приложение за всички спорове между потребител и доставчик, свързани със съществуващия между тях договор, включително и с наличието или не на 2 задължения по него. Независимо от характера на иска, ищецът цели отричане вземането на ответника по заповедта за изпълнение, а последната е основана на договора за кредит.

Поради това, въззивният съд намира, че в случая са налице предпоставките на чл.113 от ГПК и компетентен да разгледа спора по правилата на местната подсъдност е съда, пред който е предявен иска.

По този правен въпрос практиката на съдилищата е постоянна и същата категорично приема, че ищецът се ползва от предвидената в негова полза потребителска защита, намерила израз и в специалната подсъдност по чл.113 ГПК. Съгласно цитираната разпоредба, исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ – по постоянния.

Образуваните дела се разглеждан като граждански по реда на общия исков процес.

Редакцията на чл.119, ал.3 ГПК недвусмислено сочи, че съдът следи и служебно за спазване на предвидената местна подсъдност в хипотезата на чл.113 ГПК. Установената подсъдност за потребителите има изричен и императивен характер – по настоящия адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес – по постоянния /в този смисъл и определение №87/21.02.2020г. по ч.т.д.№2870/2019г., І т.о./. Относно характера на производствата по чл.439 ГПК, образувани по искови молби на длъжници, чиито задължения се основават на договор за банков кредит, няма колебания в установена съдебна практика. В определение №18/16.01.2020г. п о ч.т.д.№2502/2019г., ІІ т.о. на ВКС се приема, че съобразно ЗЗП, само основанието за възникване на вземането е от значение за качеството потребител на едно физическо лице. Липсва неяснота относно приложението на чл.113 ГПК във вр. с чл.439 ГПК, доколкото новонастъпилите правопогасяващи факти са именно по отношение вземането на взискателя, за което е издадено изпълнителното основание и което е предмет на изпълнителното производство. Приложимостта на чл.113 ГПК в исковите производства по чл.439 ГПК е възприета и в редица други определения: определение №39 от 09.02.2022г. по гр.д.№3242/2021г., ІV г.о., определение №50413 от 05.10.2022г. по ч.т.д.№2100/2022г. , І т. о . , определение № 306 от 11.07.2022г. по ч.т.д.№1362/2022г. , І т.о., определение №2481/21.08.2023г. по ч.г.дело №2819/2023г. на Трето г.о. на ВКС и др.

С частната жалба не се излагат други доводи във връзка с подсъдността, непредвидени и необсъдени от цитираната по-горе съдебна практика.

Въз основа на изложеното, съдът намира постановеното определение по подсъдността за правилно и законосъобразно, поради което същото следва да бъде потвърдено.

Воден от изложеното, съдът на основание чл.278 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение №1253/08.09.2023г., постановено по т.дело №324/2023г. по описа на Варненски окръжен съд, на основание чл.121 вр.чл.119, ал.3 ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно /т.9, б.в от ТР №1/2013г. на ОСГК на ВКС/.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3