Решение № 51 от 20.03.2023, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 51 гр. Варна, 20.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Диана В. Джамбазова

Членове:

Росица Сл. Станчева

Юлия Р. Бажлекова при участието на секретаря Юлия П. Калчева като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско дело № 20223000500559 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивни жалби на П. Н. Г. и С. С. Г. против постановеното по гр.д. № 1126/2021г. решение № 341/18.03.2022г. на ОС – Варна, с което е уважен предявеният против тях иск на И. В. И. с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД за прогласяване относителната недействителност на брачен договор, вписан под № 22, том 3, рег. № 4823/10.06.2016г. в регистъра, с който С. Г. се е разпоредил в полза на П. Г. с ½ ид.ч. от недвижим имот - самостоятелен обект с идентификатор *** по КК на гр.Варна и с ½ ид.ч. от л.а. „Фолксваген Туарег“, с рег. № В 83 79 ВХ.

В жалбата на П. Г., вх. № 9716/20.04.2022г., са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение, основани на доводи за допуснати процесуални нарушения и направата на изводи в противоречие с установеното от доказателствата и на материалния закон. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че ищецът /въззиваемия И. В. И./ е доказал качеството си на кредитор. Твърди се, че в нарушение на процесуалните правила не са разгледани заявените от нея възражения срещу претендираното вземане по записа на заповед, както и че неправилно е прието, че постановеното решение по чл.534 ТЗ срещу другия ответник я обвързва. Сочи се също така, че съдът превратно е тълкувал събраните по 1 делото гласни доказателства, не е ценил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, в резултат на което е направил неправилни изводи, че презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД не е оборена.

Излагат се доводи по съществото на спора. Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на съдебния акт и постановяване на решение за отхвърляне на предявения иск като неоснователен.

Изложените оплаквания във въззивната жалба на С. С. Г., вх. № 10338/29.04.2022г., са за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Твърди се, че изводите на съда относно наличието на вземане и основанието за неговото възникване са противоречиви и неправилни, че не са обсъдени всички наведени от него възражения срещу процесната запис на заповед и доводите му, че към датата на сключване на брачния договор той е нямал задължение към въззиваемия.

Навежда аргументи, че неправилно съдът е приел, че сключения брачен договор уврежда интересите на кредитора, както и че по отношение на процесните отношения намира приложение чл.135, ал.1 ЗЗД, вместо действително приложимата правна норма на чл.135, ал.3 ЗЗД. Оспорва изводите за знание от страна на бившата му съпруга. В тази връзка се твърди, че съдът е извършил неправилна и превратна оценка на събраните гласни доказателства и при допуснато нарушение на чл.172 ГПК. Наведени са оплаквания за неправилност и на направените от съда изводи относно възраженията му за погасяване на вземането и на исковата претенция по давност. Твърди се също така, че извършеният от съда доклад не отговаря на изискванията на чл.146 ГПК, в т.ч. и по разпределението на доказателствената тежест съобразно приложимата разпоредба на чл.135, ал.3 ЗЗД. Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и вместо него да отхвърли предявения иск като неоснователен.

В срока по чл.263 ГПК въззиваемият И. В. И. е подал общ отговор по двете въззивни жалби, с който същите се оспорват като неоснователни.

Счита, че не са налице допуснати процесуални нарушения от съда, както и че постановеното от него решение е правилно и законосъобразно.

Наред с въззивните жалби е подадена и частна жалба от въззивника С.

Г. против постановеното по първоинстанционното дело определение № 3200/26.08.2022г. по чл.248 ГПК и с което е оставено без уважение искането му за изменение на решението в частта му относно разноските, които е осъден да заплати на ищцовата страна. По подробно изложени оплаквания за неправилност се иска неговата отмяна.

Частната жалба е оспорена като неоснователна с депозиран в срока писмен отговор.

В с.з., чрез процесуалните си представители, страните поддържат подадените въззивни жалби, респ. отговори по тях.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд се е произнесъл по предявен от въззиваемия 2

И. В. И. против въззивниците С. Г. и П. Г. иск с правно основание чл.135 ЗЗД.

Изложените в исковата молба фактически твърдения са, че по силата на запис на заповед, предявен за плащане на 30.09.2012г. въззиваемият е кредитор на С. Г. за вземане в размер на 35 000 лева. Поради неизпълнение на задължението по този запис на заповед и изтичането на давностния срок на цената книга е предявил срещу издателя Г. иск по чл.534, ал.1 ТЗ, като с постановените по него решение на ОС – Варна по т.д. № 1320/2016г., потвърдено с решение на АпС – Варна по в.т.д. № 433/2017г. същият е бил осъден да му заплати сумата от 35 000 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението. За присъдената сума се е снабдил с изпълнителен лист и образувано изп.д., в хода на което не е установено имущество на длъжника.

Наведени са твърдения, че на 10.06.2016г. С. Г. и съпругата му П. Г. са сключили брачен договор, съгласно който първият е прехвърлил на съпругата си притежаваните от него права на собственост в размер на ½ ид.ч. от общото им движимо и недвижимо имущество, а именно апартамент, с адрес в гр.Варна, ул.“Мир“ 35в, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор по КК № ***, ведно с прилежащите му ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж и лек автомобил, марка „Фолксваген Туран“, рег. № В 83 79 ВХ, срещу сумата от 9 300 лева. Твърди, че с така извършеното разпореждане длъжникът умишлено се е лишил от собствеността си, знаейки за задълженията си към него и по този начин увреждайки интереса му на кредитор. Знание се твърди и по отношение на съпругата му, страна по брачния договор – въззивницата П. Г.. С оглед на така изложеното е отправено и искането за обявяване на извършеното със сключения брачен договор разпореждане за недействително спрямо него.

С подадените в срока по чл.131 ГПК писмени отговори и двамата въззивници са оспорили предявения срещу тях иск като неоснователен.

Въззивникът С. Г. е навел възражения, че брачният договор е сключен преди предявяването на иска по чл.534 ТЗ, поради което и към този момент е нямал задължения към въззиваемия и отношения с него. Оспорва качеството му на кредитор по претендирания запис на заповед, възразявайки, че не е подписвал такъв документ и с такова съдържание, евентуално, че същият е антидатиран, за съществуването му разбрал при предявяване на иска срещу него за неоснователно обогатяване, че между него и въззиваемия не е съществувало каквото и да било казуално правоотношение, което да бъде причина за издаването на записа на заповед, не е получавал сумата от 35 000 лева. В условията на евентуалност прави възражение за изтекла погасителна давност. Твърди, че бракът му с въззивницата е прекратен с развод през 2017г., но от м.януари 2016г. са били във фактическа раздяла, по време на съвместното им съжителство също е имало периоди, в които са живеели разделени, в частност през 2011г., отношенията помежду им често са били влошени, поради което оспорва, че същата е знаела за сключвани от него договори и правоотношения. Наведени са и възражения за погасяване на 3 предявения иск по давност.

Въззивницата Г. също оспорва наличието на вземане към датата на сключване на брачния договор по възражния, че записът на заповед е антидатиран, поетото по него задължение, както и водения процес по чл.534 ТЗ са симулативни, целта на бившия й съпруг е била да получи от нея още пари за прехвърления от него дял от имуществото, за издаването на записа на заповед няма конкретно правоотношение между издателя и поемателя, преди сключването на брачния договор С. Г. е имал задължение към друго лице, но което тя е погасила, не е знаела за поети задължения по записа на заповед, тъй като към 2011г. са били във фактическа раздяла, нито за воденото производство по чл.534 ТЗ, тъй като от края на 2015г. окончателно се е разделила със съпруга си, отношенията им са силно влошени и не поддържат контакти.

По съществото на спора, въз основа на наведените във въззивните жалби оплаквания, събраните по делото доказателства и приложимия закон, настоящият състав на съда, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните не е налице спор, а и във въззивните жалби липсват наведени оплаквания относно това, че въззивниците С. Г. и П. Г. са бивши съпрузи, чийто брак, сключен на 02.06.2000г. е прекратен с развод, съгласно решение № 1892/09.05.2017г. на РС – Варна, постановено по гр.д. № 2113/2017г., че по време на брака си същите са сключили брачен договор от 10.06.2016г., вписан в СВ на 13.06.2016г. и съгласно т.2, ал.3 от който С. Г. се е разпоредил в полза на съпругата си с притежаваната от него ½ ид.ч. от придобитите по време на брака недвижим имот, съставляващ самостоятелен обект – апартамент с идентификатор № *** по КК на гр.Варна и лек автомобил „Фолксваген Туран“ с рег. № В 83 79 ВХ, срещу насрещна престация – сумата от 9 300 лева, платена в брой преди подписване на договора.

Не е спорно и че по предявен на 15.09.2016г. от въззиваемия И. В. И. иск с правно основание чл.534 ТЗ е постановено решение от 26.05.2017г. по т.д. № 1320/2016г. на ОС – Варна, влязло в сила, с което С. Г. е осъден да му заплати сумата от 35 000 лева, представляващи сумата на неоснователно обогатяване на ответника като издател по запис на заповед от 30.09.2011г., с падеж 30.09.2012г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното й изплащане и съдебни разноски в размер на 1 550 лева. За така присъдените суми в полза на въззиваемия е издаден изпълнителен лист от 16.01.2018г.

Цитираната в коментираното съдебно решение запис на заповед е приета като доказателство в настоящото производство.

Спорните въпроси са относно това има ли въззиваемият качеството на кредитор на въззивника и ако да, от какво произтича вземането му, съответно дали вземането му е съществувало към датата на сключване на брачния 4 договор, както и относно знанието на въззивницата за задълженията на съпруга й.

В настоящия случай въззиваемият основава твърденията си за качеството си на кредитор от издадената в негова полза записа на заповед, а не на решението по иска по чл.534 ТЗ. Присъденото по този иск вземане също произтича от менителничния ефект, а не съставлява нововъзникнало по силата на съдебното решение вземане. Това следва от характера на исковата претенция, даваща защита на поемателя по записа на заповед, който не е упражнил правата си по ценната книга чрез прекия иск по чл.538 ТЗ и което неупражняване няма за последица погасяване на задължението по нея. Т.е. искът по чл.534 ТЗ е иск на приносителя на записа на заповед срещу неговия издател, елемент от фактическия състав на който е наличието на неизпълнено задължение по ценната книга. Поради това и доводите на въззивниците, че качеството кредитор на въззиваемия произтича от постановеното съдебно решение по чл.534 ТЗ, а не от записа на заповед, с оглед на което и това вземане не е съществувало към датата на сключване на договора, са неоснователни, а възражението на въззивницата за симулативност на процеса по чл.534 ТЗ - неотносимо.

Съгласно константната съдебна практика, в т.ч. и посоченото в т.2 от ТР № 2/2017г. на ОСГТК на ВКС, наличието на вземане предпоставя правото на кредитора да иска отмяна на извършените от длъжника увреждащи го разпоредителни сделки с имуществото си, но самото вземане не е част от предмета на делото по чл.135 ЗЗД. Съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти и при условие, че не е отречено със сила на пресъдено нещо, което означава, че възражения срещу валидността на сделката, от която произтича вземането и за погасяването му, в настоящото производство не могат да се правят. Нещо повече, възраженията на въззивника относно действителността на записа на заповед са и преклудирани от силата на пресъдено нещо по уважения иск по чл.534 ТЗ, тъй като установяването на редовен от външна страна документ, т.е. действителен менителничен ефект е предпоставка за уважаването му.