Решение № 89 от 28.02.2023, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 89 гр. Кюстендил, 27.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Пенка Н. Братанова

Членове:

Ваня Др. Богоева

Веселина Д. Джонева при участието на секретаря Теодора С. Д.а като разгледа докладваното от Ваня Др. Богоева Въззивно гражданско дело № 20221500500269 по описа за 2022 година

Производството е образувано по въззивна жалба с вх. № 3147/19.04.2022 г. от ***, с ЕИК **, със седалище и адрес на управление: *****, чрез пълномощника му адв. А. М. К., с адрес за призоваване: ***, насочена срещу Решение № 146 от 01.04.2022 г. на Районен съд – Дупница, постановено по гр.д. № 2549/2021 г. по описа на същия съд.

С обжалвания първоинстанционен акт РС – Дупница е отхвърлил като неоснователен предявения от *** срещу В. Д. С. иск с правно основание чл. 422, вр. с чл. 415 от ГПК, вр. с чл. 240 и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца сума в размер на 4805.49 лева, представляваща дължимата и изискуема главница за периода 17.11.2016 г. - 17.03.2019 г. по Договор за потребителски кредит, сключен на 17.10.2008 г. между *** /**/ и ответника, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2077/2021г. на ДРС до окончателното плащане.

Въззивникът обжалва първоинстанционното решение с аргументи за неговата неправилност, като счита, че съдът е постановил решението си без да са събрани всички доказателства по делото. Твърди, че съдът е допуснал пропуск при изготвяне на доклада си по делото, в който било посочено, че на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК не са налице обстоятелства, за които страните не сочат доказателства, а впоследствие в мотивите на решението съдът приел, че по делото не била представена извадката от приложение № 1 , неразделна част от Договора за прехвърляне на вземания, от което не можело да се направи 1 обоснован и категоричен извод, че по силата на Договор за прехвърляне на вземания от 28.09.2012 г. цедента *** бил прехвърлил задължението на В. Д. С. на цесионера ***, респективно приел е, че ищецът не е доказал своята активна легитимация като носител на спорното право, въпреки дадените му указания в този смисъл с доклада по делото.

Акцентира, че в доклада си съдът само бил указал, че ищецът носи тежестта да докаже активната си легитимация като носител на правото, но не бил конкретизирал какви доказателства не са представени в тази насока. Твърди, че съдът е следвало да даде указания за представяне на липсващото доказателство, което било от съществено значение за спора и чиято липса довела до отхвърлянето на иска.

Прави се искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново решение по съществото на спора. Претендират се деловодните разноски за въззивното производство.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна В.

Д. С.

Кюстендилският окръжен съд, като взе предвид доводите на страните, събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа страна следното:

Производството пред Районен съд – Кюстендил е образувано по искова молба от ***, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: *****, е предявило против В. Д. С., ЕГН:

**********, с адрес: ***.

В исковата молба се сочи, че на 17.10.2008 г. бил сключен Договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство между *** /**/ в качеството му на кредитор и ответника, в качеството му на кредитополучател, по силата на който кредиторът предоставил на кредитополучателя паричен заем в размер на 20 000.00 лева.. Срокът за издължаване на кредита е 120 месеца от датата на усвояването му, а крайният падеж е 17.03.2019 г. Кредитът се издължава на месечни анюитетни погасителни вноски, включващи главница и лихва, в размер на 311.91 лева всяка.

Твърди се, че кредитът бил усвоен., Кредитополучателят е извършвал погасявания на част от дължимите месечни вноски, след което е преустановил плащанията, като останало непогасено задължение в общ размер на 27 083.47 лева., от които 19 416.08 лева - главница и 7667.39 лева - договорна лихва.

На 28.09.2012 г. бил сключен Договор за прехвърляне на вземания между **, като цедент и ищеца, като цесионер, по силата на който цедентът прехвърлил свои вземания на цесионера, сред които и вземането си срещу ответника, произтичащо от гореописания Договор за потребителски кредит. До длъжника било изпратено писмо - уведомление за сключения договор за цесия.

Поради неизпълнението на горепосочените задължения от ответника, ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, въз основа на което било образувано ч.гр.д. 2077/2021 г. по описа на Районен съд-Дупница, по което в полза на ищеца 2 е издадена заповед за изпълнение за горепосочените суми, срещу която ответникът е възразил в законоустановения срок.

Предвид това се иска да бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца сума в размер на 4805.49 лева, представляваща дължимата и изискуема главница за периода 17.11.2016 г.17.03.2019 г. по Договор за потребителски кредит, сключен на 17.10.2008 г. между *** /**/, с ЕИК: ** и ответника, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 2077/2021г. на ДРС, до окончателното плащане.

Претендират се и сторените в производството разноски.

Ответното ТД е депозирала писмен отговор по реда на чл.131 ГПК, с който оспорва предявения иск и иска да бъде отхвърлен като неоснователен. Излага доводи, че не е сключвал сочения в исковата молба договор за кредит. Прави възражение, че не става ясно дали ищецът е търсил претендираната сума от поръчителите по договора, както и възражение за погасяване на вземането по давност. Също така счита, че не е надлежно уведомен за цесията на вземането.

Претендира разноски по водене на делото.

От събраните в първоинстанционното производство доказателства се установяват следните факти:

На 17.10.2008 г., между *** /**/, като кредитор и В. Д. С., като длъжник и Р.И.С., като поръчител е сключен, Договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство, по силата на който банката е предоставила на ответника паричен заем в размер ** лева.

Ответникът е поел задължение да погасява задължението си на 120 месечни вноски. Както правилно е констатирал и първоинстанционният съд към договора не е представен погасителен план, от който да е видно какви са падежните дати и размера на отделните вноски.

На 28.09.2012 г. бил сключен Договор за прехвърляне на вземания между първоначалния кредитор *** (с предишно наименование ***) и ответника ***, по силата на който цедентът прехвърлил при подробно посочени в договора условия свои вземания на цесионера, при изрично посочване, че същите са описани в Приложение № 1 към договора.

Не се спори, че приложение № 1 е неразделна част от договора, като същото е посочено в исковата молба, но не е представено като доказателство.

До длъжника било изпратено писмо-уведомление за сключения договор за цесия от цесионера, по силата на упълномощаване да стори това от цедента. Видно от приложената обратна разписка същото е получено от ответника на 15.01.2021г.

В първоинстанционното производство е прието заключение по назначената съдебносчетоводна експертиза, от което се установява, че по горепосочения договор за кредит на ответника е предоставен паричен кредит в размер на ** лева. Кредитополучателят се е 3 задължил да върне заема заедно с договорена лихва от 17099. 20 лева и договорени такси за управление в размер на 330 лева, или общата стойност на кредита при сключването му е 37429. 20 лева Сумата на предоставения кредит е отпусната на 17.10.2008 г. и изцяло е усвоена на същата дата по банков път. Извършените плащания от ответника са на стойност 10345.93 лева, с които са погасени: 330 лева такси и други разходи; 9432. 01лева договорена лихва и 583. 92лева главница. Последното регистрирано плащане, извършено от длъжника е на 28.05.2009 г. Остатъкът от задължението на В. Д. С. по процесния договор за кредит, представляващо дължима главница за периода от 17.11.2016 г. до 17.03.2019 г. е 4805. 49 лева.

В първоинстанционното производство е постановено определение от 03.02.2022 г., с което са осъществени всички процесуални действия по чл. 140 ГПК, включително е изготвен и проект на доклад. В съдържанието на същия, съгласно изискването на чл. 146, ал.1, т. 5 ГПК е разпределена доказателствената тежест и на ищеца са указани фактите и обстоятелствата, които следва да бъдат установени. Не са давани указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, но изрично е отбелязано, че не са налице обстоятелства, за които страните не сочат доказателства. Със същото определение относно доказателства, съдът изрично е посочил, че следва да бъдат приети като доказателства представените с исковата молба документи, преценени като допустими и относими към предмета на делото. Както бе посочено и погоре като представен към исковата молба документ е и заверено копие от договора за цесия и същият е приет като доказателство в първото о.с.з. Посоченото от ищеца в исковата молба приложение № 1 не е представено с исковата молба и съответно не е прието, а и в последствие страната не го е представила, независимо, че препис от определението по чл.

140 ГПК й е бил връчен.

Пред въззивната инстанция не са заявявани искания за събиране на нови доказателства и не са събирани доказателства.

При така установените факти, първоинстанционният съд е приел, че искът с правно основание чл. чл. 422, вр. с чл.415 от ГПК, вр. с чл. 240 и чл.79, ал. 1 от ЗЗД от ЗЗД е неоснователен, тъй като не е установен активната материално правна легитимация на ищеца, а именно твърдението на ищеца, че въз основа на горепосочения договор за цесия, в качеството на цесионер е придобил именно процесното вземане, респективно че има вземане спрямо ответника в претендирания размер.

ОС-Кюстендил, като съобрази всичко изложено, намира от правна страна следното:

Въззивният съд приема въззивната жалба за редовна и допустима. Депозирана е в законоустановения срок, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване и е подадена от лице, легитимирано и разполагащо с правен интерес от обжалване на решението,.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящата инстанция констатира, че обжалваното решение е валидно. Постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил, а 4 същото е и допустимо в пълния у обхват.

При извършване на въззивния контрол за правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящия съдебен състав, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Съображенията за това са следните:

Въззивният съд осъществява решаваща правораздавателна дейност. 3а да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните.

Предмет на разглеждане е иск с правно основание чл. 422, вр. с чл.415 от ГПК, вр. с чл.

240 и чл.79, ал. 1 от ЗЗД.

Настоящата инстанция споделя напълно изложените в първоинстанционното производство изводи за неоснователност на предявения иск, за неустановяване принадлежността на процесното претендирано от ищеца вземане спрямо ответника, респективно че именно то е било предмет на прехвърляне с договора за цесия от първоначалния кредитор в полза на ищеца.

Както е посочено и в определението по чл. 267 ГПК на въззивната инстанция всички изложени във въззивната жалба изложени доводи за неправлиност на обжалваното решение са поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в първоинстанционното производство свързани с липса на съществен елемент от доклада на ДнРС, чието съдържание не съответства на изискването на чл. 146, ал.2 ГПК. Други доводи свързани за неправилността на решението на друго основание, не са излагани.