Определение № 1250 от 16.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1250 гр. София, 14.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20238002902083 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД срещу решение № 1281 от 03.11.2023 г. по гр.д. № 1730/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, поправено с решение № 1387/23.11.2023 г., с което е потвърдено решение № 2526/10.07.2023 г. по гр. д. № 9093/2022 г. по описа на РС - Варна, с което е уважен предявеният от Д. И. Д. срещу „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК Застраховане“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. чл. 469, ал. 5, вр. с ал.1 КЗ, вр. чл. 189, ал. 1 ЗЗ за осъждане на застрахователното дружество да заплати сумата в размер на 25 000 лева, частичен иск от сума в общ размер на 70 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от Д. Д. в резултат на виновно и противоправно поведение на лекуващите я лекари в периода от 12.03.2019 г. до 13.03.2019 г. в „Клиника за интензивно лечение на остри отравяния и токсикоалергии“ в „МБАЛ – Варна“ към ВМА – София, изразяващо се в непроведена диагностика и лечение на наличен дивертикулит на сигмата, довел до абсцес, перфорация на сигмата и фибринозен периТ.т, обусловил постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, което представлява застрахователен риск по сключен между ВМА и „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД договор за застраховка „Професионална отговорност“, с период на действие от 01.01.2019 г. до 31.12.2019 г., ведно със законната лихва от 14.11.2019 г. до окончателното изплащане на паричното обезщетение, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, 1 че въззивният съд неправилно е приложил нормите на чл. 45 ЗЗД, чл. 51, ал. 1 ЗЗД и чл. 80 ЗЗ, като е приел въз основа на предположения, че е налице противоправно поведение на лекари в ответното лечебно заведение, несъобразено с медицинските стандарти, както и че при липса на проведено доказване последното се намира в причинна връзка с търпените от ищеца вреди, които изтъква, че не се установява да са пряка и непосредствена последица от действия или бездействия на застрахованите при ответника лекари и медицински персонал, дори и последните да са имали противоправно поведение. Сочи, че в нарушение на процесуалния закон съдът не е допуснал събирането на относими гласни доказателства само с доводи, че искането за събирането им е преклудирано. Изтъква, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да мотивира съдебния акт и да отговори на всички възражения и доводи по сезиралата го въззивна жалба, а се е задоволил с препращане към мотивите на първоинстанционния съд. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Кои вреди са преки и непосредствени по смисъла на чл. 51, ал. 1 ЗЗД?

2. Кога съществува пряка и непосредствена причинно - следствена връзка между деяние и вреда при непозволено увреждане и дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди, които не са пряка и непосредствена последица от деянието?

3. Кое действие или бездействие на лекар или медицински специалист по здравни грижи е противоправно? Когато съдът се произнася по въпроса осъществен ли е деликт при изпълнение на медицинска дейност и налице ли е лекарска грешка, какви обстоятелства следва да установи?

4. Когато съдът приема, че е допуснато нарушение на утвърдени медицински стандарти, трябва ли да ги посочи изрично? Длъжен ли е съдът да посочи кое е конкретното действие, бездействие или поведение, което счита за противоправно, и коя конкретна правна норма са нарушили лекарите или специалистите по здравни грижи?

5. Ако съдът сочи, че прогнозата за здравословното състояние на пациента в резултат на приетото от него за противоправно бездействие на лекуващите го лекари не може да бъде направена, може ли съдът да направи обоснован извод за наличие на причинно – следствена връзка между това бездействие и настъпилите впоследствие вреди?

6. Как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства, които носят информация за релевантните по делото факти и в частност приетото по делото заключение по съдебна медицинска експертиза?

7. Преклудирано ли е доказателствено искане за разпит на свидетели, направено след първото по делото открито съдебно заседание в първата 2 инстанция, ако техните показания са от съществено значение за разкриване на обективната истина и действителната фактическа обстановка по спора?

8. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение? Освободена ли е при това положение въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните?

9. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да се произнесе по всички възражения и доводи на страните, изложени във въззивната жалба и отговора, при формиране на своите решаващи изводи, както и да обективира това обсъждане в мотивите на решението си?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, Д. И. Д., оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото за представляването й от юрисконсулт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 432, ал. 1, вр. чл. 469, ал. 5, вр. с ал.1 КЗ, вр. чл. 189, ал.

1 Закон за здравето. Посочил е, че фактическият състав на възникване на отговорността на застрахователя включва: наличието на валидно застрахователно правоотношение между дружеството – застраховател и застрахования към момента на настъпване на застрахователното събитие, претърпени вреди и причинна връзка между застрахователното събитие и причинените вреди. Счел е, че доказателствената тежест за тези факти, както и за обосноваване размера на обезщетението, е за ищеца, а ответникът следва да докаже правоизключващите си възражения.

Отчел е, че между страните не се спори относно наличието на валидна застраховка „Професионална отговорност“ при Общи условия – Секция IV:

„Отговорност на лекари, стоматолози и медицински персонал“ със срок на застраховката от 01.01.2019 г. до 31.12.2019 г.; че Д. Д. в периода от 10.03.2019 г. до 13.03.2019 г. е била приета в Клиника за интензивно лечение на остри отравяния и токсикоалергии в МБАЛ – Варна към ВМА – София; че поведението на лекуващите въззиваемата страна лекари в посочения период е предмет на застрахователния договор, както и че потърпевшата е завела при въззивника застрахователна претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 70 000 лева, по която е образувана 3 преписка № 0745-175-0001-2019, по която преписка е постановен отказ от застрахователя.

Изтъкнал е, че спорът по фактите е във връзка с наличието на пропуски в работата на лекуващите екипи в периода 12-13.03.2023 г., довели до непроведена навременна диагностика и лечение на наличен дивертикулит на сигмата, предизвикал абсцес, перфорация на сигмата и фибринозен периТ.т, както и до дължимостта на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца за сумата на 25 000 лева, предявена пред първоинстанционния съд като частичен иск от 70 000 лева.

По тези спорни факти е счел, че следва да кредитира приетото и неоспорено от страните заключение по допуснатата съдебномедицинска експертиза, че диагнозата „дивертикулис сигме перфоратива“, поставена на Д. в УМБАЛ „Света Марина“ ЕАД, или дивертикулоза на дебелото черво в частта му, наречена сигма, представлява хеерниални /торбовидни/ разширения на засегнатия участък, протичащи често безсимптомно, в които е настъпило възпаление – дивертикулит. Възприел е заключението на специалистите, че перфорация на такъв участък на червото е сравнително рядко усложнение, при което в коремната кухина навлиза чревно съдържание и то предизвиква възпаление на коремницата - периТ.т, който е определен в началото като серозен, а впоследствие ставал фибринозен, фибринозно-гноен и гноет периТ.т. Посочил е, че съобразно заключението на експертите оплакванията на ищцата през време на престоя й във ВМА – Варна, свързани с внезапна болка в корема вляво, може да се дължат на бъбречнокаменната болест, но така поставената работна диагноза е следвало да бъде проверена с назначаването на допълнителна консултация с уролог или нефролог, като след преглед и допълнителни изследвания от посочените специалисти да се потвърди или отхвърли първоначалната диагноза. Зачел е извода им, че тези допълнителни изследвания можело да бъдат извършени в рамките на лечебното заведение, в което е бил настанен ищеца, като освен възможни изследванията са посочени от експертите като наложителни, имайки предвид наличието на обективни данни, които поставяли под съмнение работната диагноза „бъбречна колика“, а именно – внезапна и остра болка в корема въпреки предписаните спазмалолитици, от които болката от бъбречна колика би била заличена напълно. Изложил е, че за да обосноват последния си извод, вещите лица са взели предвид и други симптоми - завишеният Ц-реактивен протеин в кръвните изследвания, който доказвал възпаление в организма на Д.; липсата на патологични изменения в изследванията на урина, каквито би имало при доказана бъбречна колика, както и ниското кръвно налягане на 13.03.2019 г., доказващо също налично възпаление в организма. Подчертал е изводът на експертите, че лекуващите лекари за процесния период не са взели предвид гореописаните обстоятелства при наличие на задълженията им съгласно добрата медицинска практика да положат необходимата грижа при заявени оплаквания от Д., като в пълно противоречие с установените правила на добрата медицинска практика са изписали пациента на 13.03.2019 г. с продължаващи болки и единствено с препоръка за консултация с нефролог.

Допълнил е, че изводът на експертите е, че лекуващите лекари не е следвало 4 да изписват пациентката, а да приключат формално клиничната пътека, за която е била приета, както и да я приемат по новата пътека, съответна на тогавашните оплаквания. Посочил е, че описаната в исковата молба болезнена симптоматика при ищеца към момента на изписването на 13.03.2019 г. се установява категорично и от събраните по делото гласни доказателства, които съдът изцяло кредитира, при условията на чл. 172 ГПК, доколкото се потвърждават от останалия доказателствен материал по спора.

При така установените факти въззивният съд е приел, че по делото се установява наличието на противоправно поведение на лекуващите лекари на Д. по смисъла на чл. 80 Закон за здравето. Позовал се е на утвърдена практика на ВКС, че когато спорът по делото касае деликт при изпълнение на медицинска дейност при формиране на вътрешното си убеждение относно наличието или липсата на неправомерно поведение на медицинските специалисти и връзката му с конкретно сочените вреди, съдът следва да съобрази, че медицинската помощ е правнорегламентирана дейност.