Определение № 3459 от 24.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3459 гр. София, 24.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хИ.ди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20268002101398 по описа за 2026 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Р. К. Г., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. М. Б. срещу решение № 188/05.11.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 400/2024 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 234/20.02.2024 г. по гр. дело № 2238/2021 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу „Астра З.“ АБ – Ш., частичен иск с правно основание чл. 50 от ЗЗД за заплащане на сумата 26 000 лв. (при заявен общ размер от 100 000 лв.), претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие прилагане на 22.02.2021 г. на ваксина против ковид-19, производство на ответника, ведно със законната лихва, считано от 22.02.2021 г. до окончателното изплащане; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В съдържанието на касационната жалба е инкорпорирана и процесуално допустима частна касационна жалба срещу имащата характер на определение, част от въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното определение № 1955/14.07.2024 г. на ПОС в частта, с която е оставено без уважение искането на ищцата за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, присъдени в полза на ответника – за разликата над 1 310 лв. до присъдените с определението на ПОС, 4 500 лв.

1

Жалбоподателката излага оплаквания за неправилност и на тази част от решението на ПАС, имаща характер на въззивно определение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката Г., също чрез адв. Б., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд в решението си да се произнесе по всички съдържащи се във въззивната жалба и в отговора на жалбата доводи и възражения на страните; длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните, доказателства във връзка с техните доводи; задължен ли е въззивният съд, съгласно чл. 271, чл. 272, във вр. с чл. 236, ал. 2 от ГПК, да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните; 2) допустимо ли е вещото лице по делото да има убеждение и мнение или предварително изразено становище по въпроса, който предстои да бъде разрешен; допустимо ли е по делото да се назначава вещо лице, което е получавало възнаграждение и/или компенсация на разходи от страна по делото и е участвала в събития организирани от страна по делото; допустимо ли е съдът да основава актовете си на държавна политика или стратегия; 3) длъжен ли е съдът да назначи допълнително или повторно заключение, при оспорване и при дадени вероятни, а не категорични отговори; и 4) допустимо ли е при оспорване на съдебна експертиза да се представят доказателства във връзка с опровергаване на изводите на вещото лице; допустимо ли е да се предоставят научни статии с цел опровергаване на изводите на вещото лице; допустимо ли е представяне като писмено доказателство на научни статии, на които се позовава вещото лице в експертизата, с цел да се установи, че същите не са правилно цитирани. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първия въпрос – в противоречие с решение № 60102/13.10.2021 г. по гр. д. № 965/2021 г. на I-во гр. отд., решение № 141/21.09.2021 г. по търг. д. № 2586/2019 г. на І-во търг. отд., решение № 198/11.10.2018 г. по търг. д. № 570/2016 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 354/30.10.2015 г. по гр. д. № 1398/2015 г. на ІV-то гр. отд., решение № 101/03.06.2015 г. по търг. д. № 1740/2014 г. на І-во гр. отд., решение № 60210/07.10.2021 г. по гр. д. № 4110/2020 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 89/30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г. на IV-то гр. отд.; по втория въпрос – в противоречие с решение № 7212/15.06.2016 г. по адм. д. № 5740/2016 г. на ВАС, решение № 174/13.01.2016 г. по търг. д.

№ 3122/2014 г. на І-во търг. отд. и решение № 6779/22.06.2023 г. по адм. д. № 6877/2022 г. на ВАС; по третия въпрос – в противоречие с решение № 165/22.10.2019 г. по гр. д. № 2622/2018 г. на I-во гр. отд.; и по четвъртия въпрос – в противоречие с решение № 520/05.08.2024 г. по гр. д. № 2455/2023 г. на IV-то гр. отд., решение № 55/13.05.2024 г. по търг. д. № 355/2023 г. на ІІ-ро търг. отд. и решение № 32/29.02.2024 г. по търг. д. № 2461/2022 г. на І-во търг. отд. По отношение на втората и третата част от втория и от четвъртия въпрос (които части съставляват и самостоятелни въпроси) жалбоподателката навежда допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че същите са от значение за развитието на правото.

2

Насрещната страна – ответното „Астра З.“ АБ – Ш., в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. И. К. излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и доводи за неоснователност на жалбата.

По наведените от страна на жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

По първия поставен процесуалноправен въпрос – такъв по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК е формирана многобройна и трайно установена практика на ВКС, която е основана на разясненията в мотивите към т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, каквато е и практиката по чл. 290 от ГПК, на която се позовава жалбоподателката във вързка с този въпрос. В тази константна практика се приема, че въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви, в които следва да обсъди допустимите и относими доказателства по делото – поотделно и в тяхната съвкупност, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им по съществото на правния спор. Въззивният съд не действа като контролно-отменителна инстанция – непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, следва да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Именно по този начин въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, дава и отговор на оплакванията, доводите и възраженията на страната, направени с въззивната й жалба, а не като изследва пряко, дали са налице или не сочените в жалбата нарушения на първата инстанция.

В случая в мотивите към обжалваното въззивно решение апелативният съд е изтъкнал, че се касае за имунологичен лекарствен продукт и е приел, че твърдяните от ищцата вреди (изразяващи се в сериозно влошаване на здравословното й състояние, като съдът е възпроизвел и подробните й твърдения за това в исковата молба) следва да произтичат от контакта на състава на този медикамент с човешко тяло. Приел е също, че очевидно става дума за специфичен медицински въпрос, за решаването на който се изискват специални знания по смисъла на чл. 195 от ГПК. С оглед това съдът е посочил, че по делото са назначени пет медицински експертизи – три основни, една допълнителна към първата и една допълнителна към втората, които са изготвени от трима експерти – лекари с различни специалности (вирусология, епидемиология на инфекциозните болести, вътрешни болести и клинична хематология), едни от най-добрите, чиято професионална квалификация, опит и 3 безпристрастност, въззивният съд е приел, че е извън всякакво съмнение; в тази връзка е посочил и че специалността на всеки от един от двамата експерти, назначени във въззивното производство (изготвили две основни и едно допълнително заключение), е посочена от ищцата. Апелативният съд подробно е обсъдил всяко едно от експертните заключения: основно и допълнително, изготвени от вещото лице проф., д.м.н. Р. А. – вирусолог; основно и допълнително, изготвени от вещото лице доц. д-р Х. Б. – специалист по епидемиология на инфекциозните болести; и заключението по третата експертиза, изготвено от вещото лице проф. д-р В. Г.-М. – специалист по вътрешни болести и клинична хематология; които от своя страна подробно са обсъдили представената по делото многобройна медицинска и фармакологична документация. Въззивният съд е извършил и съвкупна преценка на експертните заключения, които не си противоречат, като при цялостния им анализ е приел, че не са налице медицински показатели или данни, от които да бъде направен категоричен извод, че в своята съвкупност проявилите се и констатирани при ищцата медицински увреждания след 22.02.2021 г. са пряка и непосредствена последица от приложението на първата доза от процесната ваксината против ковид-19, произведена от ответника; че не може да се обоснове наличието на постваксинален синдром (VITT); както и че медицинските проблеми на ищцата са в резултат от инфектиране с дивия sars-CoV2, който е довел до ковид-19 и неговите последствия. Въз основа на тези фактически изводи, направени при съвкупната преценка на експертните заключения, въззивният съд е достигнал и до решаващите си правни изводи по спора, – че не е осъществено пълно главно доказване на твърденията в исковата молба – поставянето на 22.02.2021 г. на ищцата Г. на първа доза от процесната ваксината против ковид-19, произведена от ответника, да е довело до появата на нови или усложнението на вече съществуващите нейни медицински проблеми; както и че не е налице причинно-следствена връзка между действието на ваксината и твърдяните болки и страдания, поради което не е осъществен един от елементите на хипотезата на чл. 50, във вр. с чл. 45 от ЗЗД; респ. – достигнал е и до крайния си извод за отвърлянето на предявения иск.

Настоящият състав на ВКС намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, апелативният съд по никакъв начин не се е отклонил от цитираната погоре практиката на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал.

2 и чл. 269 от ГПК, предвид и спецификата на случая, че за установяването и изясняването на спорните между страните правно-релевантни обстоятелства по делото са необходими специални експертни знания и опит в областта на медицината. В изложението си жалбоподателката свързва първия поставен от нея въпрос с касационните си оплаквания, че въззивният съд не се произнесъл по възраженията й за неправилност и да не се кредитира експертното заключение на вещото лице проф. д-р Г.-М., както и че не обсъдил представените по делото писмени доказателства – медицинска и фармакологична документация. Както стана ясно, тези писмени доказателства са подробно обсъждани в петте експертни заключения на трите вещи лица по делото, а от своя страна въззивният съд, за достигне до решаващите си правни изводи по спора, е обсъдил техните заключения както поотдено, така и в тяхната съвкупност, изложил е и съображенията си защо няма никакви съмнения относно компетентността и безпристрастността на експертите, като по този начин 4 е дал и отговор на възраженията и доводите на жалбоподателката-ищца. Следователно, не е налице соченото от нея основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първия процесуалноправен въпрос.