Определение № 39397 от 30.09.2024, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 39397 гр. София, 30.09.2024 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИВЕТА В. И.А като разгледа докладваното от ИВЕТА В. И.А Частно гражданско дело № 20241110148155 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 420 ГПК.

Настоящото дело е образувано по заявление от 08.08.2024 г., подадено от [фирма] с искане за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПТ – извлечение от счетоводните книги и изпълнителен лист срещу длъжника К. С. Н..

По делото са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 13.09.2024 г., за заплащане от длъжника в полза на заявителя на следните суми: 3346,76 лева, представляваща непогасена главница по договор за потребителски паричен кредит № CREX-*** от 14.11.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.08.2024 г. до изплащане на вземането, 1307,44 лева, представляваща договорна (възнаградителна) лихва за периода от 15.12.2023 г. до 16.07.2024 г., 249,57 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 16.07.2024 г. до 30.07.2024 г., 150,00 лева, представляваща стойност на разходи за уведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост на кредита, както и разноски по делото за държавна такса в размер на 101,08 лева и за адвокатско възнаграждение в размер на 663,23 лева – вземания съгласно извлечение от счетоводните книги на търговската банка - заявител за състоянието на дълга към 30.07.2024 г. по договор за потребителски паричен кредит № CREX-*** от 14.11.2023 г., обявен за предсрочно изискуем.

В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК по делото е постъпило писмено възражение от длъжника К. С. Н. от 24.09.2024 г. с твърдения за недължимост на вземането по издадената заповед за изпълнение. В същия срок е депозирана и писмена молба от 24.09.2024 г., чрез пълномощника му адв. М., уточнена с молба от 27.09.2024 г., с искане за спиране на изпълнението на заповедта за изпълнение на основание чл. 420, ал. 2, т. 1 – т. 3 ГПК.

Искането си длъжникът обосновава с твърдения за недължимост на процесните вземания, доколкото същият не е сключвал и не е подписвал процесния договор за потребителски паричен кредит № CREX-*** от 14.11.2023 г. Заявява, че не е закупувал кредитираната стока, не е получавал и не ползва такава, не притежава електронна поща, в частност вписаната в договора за кредит, не притежава електронен подпис. Твърди, че след запознаване с настоящото дело е депозирал жалби пред КЗЛД и пред СДВР, по които все още няма отговор, предвид изминалия кратък период от врече. В молбата длъжникът 1 твърди, че същия ден от негово име е сключен и друг договор за кредит с друга търговска банка, също неподписан от него, поради което в случая се касае за извършено престъпление с личните му данни. Оспорва дължимостта на процесните вземания и поради ненадлежно съобщена предсрочна изискуемост на договора. Намира, че основание за постановяване на търсеното спиране на заповедта за изпълнение е наличието на неравноправни клаузи в процесния договор за кредит. Конкретно посочва, че в договора ГПР фигурира само формално като размер, без да са посочени по вид и размер всички разходи, които го формират. Същевременно посоченият ГПР от 30,90 % не отговаря на действителния такъв, доколкото дължимата по договора застрахователна премия неправилно е отнесена към главницата и включена в нейния размер наред с цената на финансираната стока, макар да се касае за разход, който следва да се включи в ГПР. Това е довело и до заобикаляне изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника.

В договора е става ясен и начина на формиране на общата дължима сума. В договора липсва клауза относно наличието/липсата на право на отказ на потребителя от договора и срокът, в който това право може да бъде упражнено. Неправилното отнасяне на застрахователната премия като част от дължимата главница по договора е обусловило и неправилно изчисляване на вземането по договора, което също е самостоятелно основание за спиране на изпълнението на заповедта на основание чл. 420, ал. 2, т. 3 ГПК. В молбата длъжникът изразява готовност за внасяне на определена от съда гаранция, в случай на отхвърляне на искането на някое измежду посочените основания на чл. 420, ал. 2 ГПК, с искане за определяне на срок за представяне на обезпечението. С тези доводи се отправя искане за спиране на изпълнението на заповедта и издадения въз основана на същата изпълнителен лист.

Съдът намира, че искането по чл. 420 ГПК е процесуално допустимо, като подадено от легитимирана страна – длъжникът по делото, наред с депозирано възражение по чл. 414, ал.

2 ГПК с изложени доводи за недължимост на сумите по заповедта за изпълнение, и в срок – преди изтичане на едномесечния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК и в едномесечен такъв от издаване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист. Съдът намира, че е налице и правен интерес от търсеното спиране, въпреки че по делото няма данни за образувано въз основа на изпълнителния лист производство по индивидуално принудително изпълнение, доколкото длъжникът е узнал за заповедта за изпълнение, като от издаването на същата за последния възниква както правото на възражение, така и правото да поиска спиране на нейното изпълнение, независимо от липсата на данни за надлежното й връчване на длъжника.

Разгледано по същество, съдът намира искането за неоснователно, предвид следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 419, ал. 3 ГПК обжалването на разпореждането за незабавно изпълнение не спира изпълнението. В чл. 420 ГПК законодателно са регламентирани две различни групи основания за спиране на принудителното изпълнение:

1). спиране по чл. 420, ал. 1 ГПК когато заповедта за незабавно изпълнение е издадена на основание чл. 417, т. 1 – т. 9 ГПК и длъжникът представи надлежно обезпечение на кредитора по реда на чл. 180 и чл. 181 ЗЗД, включително при подадено в срок възражение; 2) спиране по чл. 420, ал. 2 ГПК – от съда, постановил незабавното изпълнение, и без да е необходимо обезпечението когато в срока за възражение е направено искане за спиране, подкрепено с убедителни писмени доказателства, че: 1. вземането не се дължи; 2. вземането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител; 3. неправилно е изчислен размерът на вземането по договор, сключен с потребител.

В настоящия случай не е налице основание за спиране по чл. 420, ал. 1 ГПК, доколкото 2 от страна на длъжника К. С. Н. не е представено надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и чл. 181 ЗЗД, което да послужи като основание за спиране на изпълнението.

Посочената законова разпоредба урежда императивно, с изрична препратка към чл. 180 и чл.

181 ЗЗД, вида и реда за учредяване на обезпечението, което законодателят приема да гарантира успешното осъществяване на принудителното изпълнение. Такова обезпечение може да бъде само представеното пред съд обезпечение под формата на залог на парична сума или на държавни ценни книжа или ипотека, като съгласно чл. 181, ал. 2 ЗЗД ипотеката се учредява чрез вписване на нотариално завереното съгласие на собственика на недвижимия имот за нейното учредяване, а залогът чрез влагане на съответната сума - арг. чл. 181, ал. 1 ЗЗД. Доколкото обезпечението е определено от закона, включително когато длъжникът е потребител (1/3 от вземането), то при констатация за липса на надлежно обезпечение съдът не дължи указания към страната за представяне на допълнително такова.

В настоящия случай с молбата от 24.09.2024 г. длъжникът изразява готовност за внасяне на гаранция в размер, и в срок, определени от съда, но доколкото размерът следва от закона и при липсата на доказателства за учредено такова обезпечение, то искането за постановяване спиране на изпълнението на това основание се явява неоснователно.

Изясни се, че с молбата си длъжникът излага твърдения за наличието на предпоставки за спиране на основание чл. 420, ал. 2 ГПК – за представени писмени доказателства, съответно по чл. 420, ал. 2, т. 1 ГПК – за недължимост на вземанията, по чл. 420, ал. 2, т. 2 ГПК – за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор и на основание чл. 420, ал. 2, т. 3 ГПК – за неправилно изчисление на сумите.

Съдът намира, че от представените от длъжника писмени доказателства – договор за потребителски кредит, сключен с трето за спора лице [фирма], както и жалби до КЗЛД, до 09 РУ при СДВР и до [фирма], не може да се направи извод, че вземането по заповедта не се дължи, за да се приеме, че искането за спиране е основателно. Така представените писмени материали не обосновават извод за основателност на възражението, че процесният договор за кредит не е сключван и не е подписван от длъжника К. Н.. Същевременно в настоящото производство, развиващо се по реда на чл. 420 ГПК, съдът не извършва проверка по същество дали подписите на договора са действително положени от страните, след като в представения препис от договор е отразено, че именно К. Н. е насрещната договаряща страна, като кредитополучател, с обективирано върху самия договор изявление за подписване на договора електронно. Проверката на автентичността на документа, респ. на възражението, че договорът не е подписван от длъжника, следва да бъде извършена в исковото производство по реда чл. 415, ал. 1 ГПК чрез събиране на относими доказателствени средства. По отношение на довода на длъжника за недължимост на сумите поради ненадлежно съобщена предсрочна изискуемост, съдът намира за необходимо да отбележи, че наличието на предпоставките за отнемане на преимуществото на срока и съобщаването от кредитора за упражняване на това право на длъжника също са предмет на изследване в спора по същество, като съблюдаването на процедурата по връчване на съобщението за предсрочна изискуемост – на база на представените към заявлението писмени материали е преценена от съда при уважаване на искането на издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и допускане на незабавното й изпълнение.

В молбата си длъжникът излага твърдения за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор за потребителски паричен кредит № CREX-*** от 14.11.2023 г., с довод за неточно и неправилно посочване на ГПР по договора като съществен елемент от съдържанието му съгласно чл. чл. 11, ал. 2, т. 10 ЗПК.

В случая се касае за вземания, основани на договор за потребителски паричен кредит, а длъжникът е физическо лице, сочено като кредитополучател, поради което същият има 3 качеството на потребител по ЗЗП и може да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Съдът обаче намира, че в рамките на заповедното производство, в частност в производство по чл. 420 ГПК преценката за неравноправност може да бъде извършена само когато нищожността се извежда от текста на самата договорна клауза, респ. от съдържанието на договора, без да е необходимо да бъдат събирани доказателства в подкрепа на релевираните твърдения, тъй като законовата уредба не предвижда в хода на заповедното производство да се извършва проверката, дължима в състезателния исков процес, в който възраженията на ответника ще бъдат предмет на доказване. Произнасянето от съда в производство по чл. 420 ГПК по направените с молбата за спиране доводи за неравноправния характер на клаузи на договора за кредит не може да замести спора за материалното право, който ще бъде предмет на разглеждане в евентуалното исково производство.

В настоящата хипотеза, при извършване на тази формална проверка, съдът констатира, че в съдържанието на приложения към заявлението договор за потребителски кредит са налични клаузи относно приложимия към договора годишен процент на разходите, както и клауза относно конкретно финансираните стоки и услуги. Обстоятелството дали така посочения ГПР отговаря на действителния такъв по договора и дали включва всички разходи по този договор, респ. за съответствие на действителния ГПР със законовоустановения максимален размер по чл. 19, ал. 4 ГПК е въпрос на преценка по същество, която следва да се извърши в рамките на исковия процес, в случай на образувано исково производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, доколкото предполага доказателствен анализ.