Решение № 6579 от 12.04.2025, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 6579 гр. София, 12.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело № 20231110167210 по описа за 2023 година

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 439 ГПК вр. чл. 124 ГПК.

Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от И. О. Г. срещу Д. П. М..

Ищцата И. Г. е предявила иск за признаването за установено по отношение на ответника, че не му дължи сумите по издаден против него изпълнителен лист от 09.12.2014 г. по ч.гр.д. № 66982/2014 г. по описа на СPC, а именно: 2600 лева главница, ведно със законната лихва от 03.12.2014 г., която към момента на подаване на исковата молба възлиза на сумата от 2426,12 лева, 52 лева държавна такса и 321 лева юрисконсултско възнаграждение, за които суми е образувано изпълнително дело № ЧСИ с район на действие СГС.

Твърди се, че ищцата е длъжник по изпълнителния лист, както и че въз основа на него е образувано изпълнително дело № г. при ЧСИ М Последното изпълнително действие, водещо до прекъсване на давността по изпълнителното дело счита, че е от дата 12.04.2016 г., като след тази дата не са предприемани изпълнителни действия срещу нея. Сочи, че в период, по-дълъг от пет години по изпълнителното дело не са предприемани изпълнителни действия, поради което вземането е погасено поради изтекъл давностен срок. Моли да бъде признато за установено в отношенията й с ответника, че не дължи процесната сума, предмет на издадения изпълнителен лист.

Претендира разноски.

В срочно подаден отговор ответникът Д. П. М. оспорва основателността на предявения иск. Признава факта, че е кредитор, а ищцата длъжник по процесното вземане, но счита, че вземането не е погасено поради изтекъл давностен срок. Сочи, че давността е прекъсвана многократно с предприемани действия от съдебния изпълнител. Сочи, че дори да се приеме, че последното изпълнително действие действително е от 12.04.2016 г., то искът отново се явява неоснователен. Излага 1 подробни съображения относно института на погасителната давност. Моли искът да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

По съществото на спора, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и съобразно приложимия закон, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

За успешното провеждане на иска в тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили факти (с оглед на наведените в исковата молба твърдения - изтекъл давностен срок), които водят до погасяване на установеното изпълняемо право.

Предвид наведеното единствено основание за недължимост на сумата ответникът следва да установи настъпването на обстоятелства, водещи до прекъсване или спиране на срока, с изтичането на който законът свързва погасяване на вземането по давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.

С приетия доклад по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК са отделени фактите, че 1/ ищцата е длъжник по процесния изпълнителен лист; 2/ ответникът е кредитор по процесното вземане, за което е издаден изпълнителен лист по ч. гр. дело № 66982/2014 г. по описа на СРС, 61 състав; 3/ въз основа на изпълнителния лист е образувано изпълнително дело по описа на ЧСИ М

Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на отделените за безспорни факти за доказано.

Във връзка с изложените твърдения и възражения в исковата молба и отговора на исковата молба, спорно по делото се явява единствено обстоятелството дали вземането е погасено по давност.

Погасителната давност е институт, уреден в полза на длъжника. Съдържанието му се изразява в това, че след изтичането на определен от закона период от време, в който кредиторът бездейства, той губи възможността да се удовлетвори по пътя на принудителното изпълнение. Поначало давността е уредена в полза на длъжника и започва да тече от момента, в който задължението стане изискуемо. Течението на давността обаче се прекъсва с предприемане на действие, с проява на активност от страна на кредитора. Видно от отразеното в процесния изпълнителен лист срещу И. О.

Г., същият е издаден на основание чл. 417 ГПК, т. е. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ. Давността за вземането се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението – в този смисъл е приетото в т. 14 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д.

№ 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. В случая по делото не са налице данни след издаването на заповедта за изпълнение да е предявен иск за установяване съществуването на процесното вземане, поради което се налага изводът, че след настъпване изискуемостта на вземането, давността не е била прекъсната с депозирането на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.

По делото не се доказва оспореното вземане да е било установено със съдебно решение.

Видно е от книжата по приложеното изп. д. № 1534/15, че заповедта за изпълнение е била връчена на 02.03.2015 г., което се установява от извършеното отбелязване в разписката към съобщението /л. 115 от делото/. Срокът за подаване на 2 възражение по чл. 414 ГПК /в приложимата редакция на разпоредбата/ е изтекъл на 16.03.2015 г., като от 17.03.2015 г. заповедта за изпълнение е влязла в сила.

Във връзка с определяне на началната дата, от която тече давностният срок за оспореното вземане, следва да се отбележи, че в рамките на заповедното производство длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за защита, като извън тях той няма право на друг иск за защита. Тези способи са: възражение срещу заповедта за изпълнение, възможност за жалба срещу заповедта в частта за разноските, жалба срещу разпореждането за незабавното изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК, както и иск по чл. 424 ГПК. Това произтича от особения характер на заповедното производство, уредено в глава XXXVII от ГПК. Касае се за специални процесуални норми, установяващи специфични права (съответно задължения), относими само към страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение.

Поради характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на ГПК, тъй като предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и осигурява пълноценна защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът изисква само депозирането на възражение от негова страна (дори без да е необхоД. мотивиране на това възражение), за да бъде заявителят задължен да установява вземането си по исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането на горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но това не му дава основание да търси защита чрез друг иск, извън предвидените възможности за защита в заповедното производство.

В изложения смисъл е и постановената практика на Върховния касационен съд напр. Определение № 688 от 14.12.2009 г. на ВКС по ч. гр.д. № 692/2009 г. на IIIГО, ГК; Определение № 244 от 12.05.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 180/2010 г. на IIIГО, ГК;

Определение № 194 от 08.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 772/2009 г. на II ТО, ТК и Определение № 335 от 27.06.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 311/2012 г., I ГО, ГК.

Възражението се прави в двуседмичен срок от връчването на заповедта /в актуалната редакция към момента на издаването на процесната заповед за изпълнение/, който не може да бъде продължаван, като с изтичането му длъжникът вече няма възможност да оспорва заповедта и заповедта за изпълнение се стабилизира. Нейното атакуване може да се извърши само при условията на чл. 424 ГПК, като в исковата молба следва да се посочи наличието на новооткрити обстоятелства или нови факти, които са от съществено значение и които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за възражение. Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по реда на чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, в случая на заповедното производство - факти, настъпили след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за изпълнение. В този смисъл, възражението за изтекъл давностен срок преди изтичане на двуседмичния срок по чл. 414 ГПК е преклудирано, ако не е направено в рамките на заповедното производство, като е недопустимо същото да се разглежда като основание на предявен впоследствие отрицателен установителен иск за недължимост на вземанията. Следователно, за основателността на претенцията в настоящото производство следва да се установи дали след влизане в сила на заповедта за изпълнение (с изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК) е изтекъл изискуемият давностен срок за вземането, без да са настъпили обстоятелства, водещи до неговото спиране или прекъсване.

Както се посочи по-горе, заповедта за изпълнение е влязла в законна сила, считано от 17.03.2015 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 110 ГПК, с изтичане на петгодишна давност се 3 погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Корективното тълкуване на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се налага с оглед променената правна рамка след влизане в сила на разпоредбата. Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. В този смисъл е напр. решение № 3/04.02.2022 г. по гр. дело № 1722/2021 г. на IVг.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

В процесния случай вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № 66982/2014 г. по описа на СРС, 61 състав. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 от ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл. 416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл. 414, ал. 2 от ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл. 424 от ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл са разясненията, дадени с определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. дело № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IVг. о, постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Извън иска по чл. 424 от ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Ето защо, на основание чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, давността за вземания, установени със заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, е 5 години, тъй като заповедите за изпълнение, издадени по реда на ГПК от 01.03.2008 г., се ползват със стабилитет и влизат в сила по арг. от чл. 424 от ГПК, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК /в този смисъл - определение № 315 от 15.05.2020 г. по т. дело № 2143/2019 г. на II т. о. на ВКС, решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. дело № 1747/2020 г. на ВКС, IV г. о. /. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване на искове - чл. 252 от ГПК (отм.), чл. 254 от ГПК (отм.), чл. 255 от ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение на парично задължение се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. В този смисъл е константната практика на съдилищата - така напр. решение № 261588 от 10.05.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 9988/2020 г.; решение № 261568 от 10.05.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 5505/2021 г.; решение № 261440 от 28.04.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 9262/2020 г. и др.