Определение № 294 от 24.01.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 294 гр. София, 23.01.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Борис Илиев

Членове:

Ерик Василев

Яна Вълдобрева като разгледа докладваното от Яна Вълдобрева Касационно гражданско дело № 20238002102571 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано e по касационна жалба на М. П. М., подадена чрез пълномощника адв. Я. С., срещу решение № 5 от 05.01.2023г., постановено по въззивно гр.дело №356/2022г. на ОСМонтана. С обжалваното решение е потвърдено решение № 260101 от 29.07.2022г. по гр.дело № 814/2021г. на Районен съд-Лом, като по този начин е отхвърлен предявеният от М. М. против ЗК „Лев Инс“ АД иск по чл. 226, ал.1 КЗ(отм.), за осъждане на застрахователното дружество да плати на ищцата сумата 25 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на брат й З. П. З., настъпила при ПТП на 04.09.2016г., ведно със законната лихва, считано от 29.08.2019г. до окончателното плащане.

Касаторът обжалва въззивното решение с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който ответникът в касационното производство ЗК „Лев Инс“ АД, чрез процесуален представител, излага съображения за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението. Оспорва жалбата и като неоснователна. Претендира присъждане на разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение.

В представеното към касационната жалба изложение на основанията по чл.280 ГПК жалбоподателката формулира правни въпроси, които поставя с оглед основанията за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. По въпроса 1. Длъжен ли е въззивният съд да вземе предвид и да обсъди всички факти, доводи и обстоятелства, които 1 са наведени от страните, твърди противоречие на въззивното решение с ППВС № 1/1953г., ППВС № 7/1965г. и ППВС №1/10.11.1985г. Формулира и въпросите: 2. Дали традиционните за българското общество семейни отношения между брат и сестра с присъщата им взаимопомощ, допълнена с отношения на бащинство (фигурата на брата, възприемана от сестрата като бащина фигура), както и заместване на бащата от брата в семейството, покриват ли изведените в т.1 от ТР №1/21.06.2018г. по тълк.дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС критерии за изключителност, като предпоставка за признаване правото на сестрата да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинената при деликт смърт на брат си;

3. Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на лица от причинена смърт на техен близък, извън кръга на посочените в ППВС №4/25.05.1961г. и в ППВС № 5/24.11.1969г., в случаите в които починалото лице по изключение е поело и изпълнявало ролята на липсващия баща в семейството; 4. Бил ли е длъжен въззивният съд да обсъди всички факти и взаимовръзката между тях при обосноваване на правните си изводи, за да приеме, че в случая е налице проявление само на засилена житейска и емоционална връзка между брат и сестра и да пропусне наличието на ролята на брата, заместващ в семейството бащата. По последните три въпроса твърди противоречие на въззивното решение с решение № 27/02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ІV ГО, решение № 331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ІV ГО, решение № 457/ 01.07.2010г. по гр.д.

№1264/2009г. на ІІІ ГО на ВКС.

Жалбоподателката сочи, че са налице и основанията по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК като поддържа, че липсва формирана съдебна практика, която да дефинира какво представлява изключително близки отношения между брат и сестра, разглеждани в семейна среда на отсъстващ баща, чиято роля и авторитет е поета от починалия брат. Не на последно място счита, че обжалваното решение е и очевидно неправилно.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното:

Предявен е срещу застрахователно дружество пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ(отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на настъпило застрахователно събитие-ПТП, причинено от деликвент, чиято гражданска отговорност е застрахована по договор за задължителна застраховка ГО. Ищцата иска да бъде осъден ответникът да й плати обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на брат й, загинал при ПТП, ведно със законната лихва.

Въззивният съд е установил от фактическа страна, че на 04.09.2016г. в [населено място] е настъпило ПТП, причинено от Я. Т. Т. при управление на т.а. с рег. [рег.номер на МПС] , в резултат на което е починал З. П. З.. С влязла в сила на 18.06.2019г. присъда по нохд № 134/2018г. на ОС-Монтана, водачът Т. е признат за виновен и осъден за извършеното престъпление. Към датата на инцидента за увреждащия товарен автомобил е имало валидно сключена застраховка ГО с ответното застрахователно дружество. Ищцата М. П. и загиналият при ПТП З. З. са брат и сестра, родени съответно през 1982г. и през 1983г. с родители Ц. З. и П. З.. Съдът е извършил подробен анализ на ангажираните гласни доказателства и съпоставяйки ги с представените писмени такива е приел, че към 2

04.09.2016г. ищцата е била на 34 години; от около 2001г. е създала свое семейство, когато е родена първата й дъщеря; бащата на ищцата е починал през 2009г., когато тя е била на 27 години със свое семейство и напуснала бащината си къща, в която останал да живее брат й със семейството си, заедно с майка им. Ищцата и брат й, както и по малката им сестра Б. поддържали близки отношения, помагали си, гостували си често, тъй като къщите им били в близост. Между ищцата и нейния брат не е имало разногласия и двамата поддържали нормални отношения като между брат и сестра; ищцата изпаднала в шок след смъртта му и все още скърби за него; когато се прибирала от чужбина първо на гробищата отивала; след смъртта на баща им, брата помагал на сестрите си, съветвал ги; помагал финансово на ищцата; З. З. работел като строител в чужбина и в България, имал свое семейство – жена и дете; след смъртта му ищцата заминала със семейството си (съпруг и две деца) в чужбина, защото нямали средства за издръжка, брат й го нямало за да й помага. Според заключението на съдебно-психологичната експертиза (изготвено след проведени онлайн психологически сесии с ищцата, предвид местоживеенето й в чужбина) ищцата преживяла по болезнен и травмиращ начин смъртта на брат си; изпитва тревожност и страх от евентуални инциденти; към януари 2022г. е преминала през 5 етапа на скръб след загуба на близък човек; все още се отчита липсата на близкия й, което е естествено явление, предвид родствената им връзка.

За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел, че въпреки установените по делото обстоятелства, по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, за извършено виновно и противоправно деяние при управление на застрахованото МПС в причинна връзка с настъпилата смърт на З. З., не е установена материалноправната легитимация на ищцата в производството на увредено лице по смисъла на чл. 226 КЗ(отм.) с право на обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на нейния брат. За да обоснове този извод, съдът е посочил, че към датата на настъпване на произшествието ищцата е била на 34 години, а брат й на 33 години; несъмнено е установено, че двамата от дълги години не са живеели заедно, всеки е създал свое семейство; баща им е починал след като и двамата са били пълнолетни и са живеели отделно; между двамата е съществувала нормална за близката им родствена връзка близост и привързаност. Според въззивния съд събраните гласни доказателства не установяват между двамата да е съществувала трайна и дълбока емоционална, особено близка връзка (различна от нормално съществуващите отношения между брат и сестра) и претърпени от М. значителни морални болки и страдания от смъртта на нейния брат. Съдът е посочил, че събраните гласни доказателства установяват в случая характерната за българското общество връзка между брат и сестра основаваща се на взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, но липсват доказателства за наличие на специфични обстоятелства, при които тези традиционни отношения стават изключителни, при които смъртта на единия от родствениците, може да причини на другия морални болки и страдания, надхвърлящи нормално присъщите за съответната родствена връзка. Присъждането на обезщетение в този случай е само по изключение, когато е установено, че лицата имат не само формално родство, не само привързаност и близост, но когато специфични житейски ситуации са преформулирали традиционната връзка. Според съда, това, че след смъртта на брат си ищцата изпитва тревожност, страх от инциденти, когато е в България посещава гроба му и 3 тъжи от липсата му, са нормалните страдания, изпитвани от една зряла жена от загубата на близък човек. Съдът е приел, че по делото не е установена при условията на пълно и главно доказване особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и починалия й брат, както и настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания за него, различни от нормално възприетите в обществото – ТР № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по тълк. дело №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Не са установени конкретни обстоятелства от визираните в тълкувателното решение, които да обосновават извод, че моралните болки и страдания на ищцата като сестра на починалия надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за тази родствена връзка, поради което и не е установено основанието за изключение от разрешението залегнало в ПП № 4/1961 г. на ВС и ПП № 5/1969г. на ВС – че в случай на смърт право на обезщетение имат най-близките на починалия. Предвид изложеното, въззивният съд е счел иска за неоснователен и го е отхвърлил.

Върховният касационен съд намира, че при тези мотиви на въззивния съд касационен контрол на решението не може да се допусне.

Първият и четвъртият поставени въпроси относно процесуалната дейност на въззивната инстанция при решаване на материалноправния спор, предмет на делото, е свързан с приложението на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК. Тези въпроси са обуславящи изхода на делото и реализират общото основание за селекция на касационната жалба, но не и специалното по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Отговор на поставените въпроси е даден в многобройната съдебна практика на ВКС, според която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; длъжен е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; трябва да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е изготвил собствени мотиви, в които е посочил всички релевантни, конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, дал е изричен отговор на изложените от страните доводи и заявените пред него оплаквания. Несъгласието на касационната жалбоподателка с направените изводи не е основание за допускане до касация на въззивното решение. Така формулиран четвъртият въпрос е поставен във връзка с изложените в касационната жалба твърдения за неправилна оценка на установените по делото факти, погрешен анализ на доказателствата, както и неправилно интерпретиране на свидетелските показания, довело до необосновани логически изводи на въззивния съд-оплаквания за неправилност на решението, които не могат да обосноват допускане на касационно обжалване и по които касационният съд не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК (ТР №1/19.02.2010г. по тълк.дело №1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС).

Последното се отнася и до поставените 2 и 3 въпрос. Питанията се свеждат до това дали посочените във всеки от тях конкретни обстоятелства са от естество да обосноват квалифициране на отношенията между сестрата и загиналия й брат като „изключителен 4 случай на особена близост”, а именно: когато сестрата е въприела брата, като бащина фигура и когато починалото лице е поело и изпълнявало ролята на починалия в семейството баща.