Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 288 от 21.03.2024, Окръжен съд - Варна

Съд
Окръжен съд - Варна
Дело
Въззивно гражданско дело 159/2024
Вид
Решение № 288
Подписан
21.03.2024
В сила
21.03.2024
Състав
Светлана Тодорова, Цветелина Георгиева Хекимова, Диана Колева Стоянова

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 247 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269, ал. 1, изр. второ · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 276 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 417, т. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 47 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 47, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 47, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.11, ал.1, т.12, предл.трето · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 288 гр. Варна, 21.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ ТО, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Тодорова

Членове:

Диана К. Стоянова

Цветелина Г. Хекимова при участието на секретаря Мария Д. Манолова като разгледа докладваното от Светлана Тодорова Въззивно гражданско дело № 20243100500159 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба вх. № 64322/30.08.2023г., подадена от Г. Н. П. чрез адв. Х. Д. от АК Варна срещу Решение № 2787/26.07.2023г., постановено по гр.д. № 6771/2022г. на ВРС, 20-ти състав, в частта, с която е уважен предявеният иск, на основание чл. 422, ал. 1, във вр. чл. 415 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че Г. Н. П. ЕГН ********** с адрес: **** дължи на „Юробанк България” АД ЕИК 000694749 със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Околовръстен път № 260 сумата 5177.18 лв., представляваща непогасена предсрочно изискуема главница по Договор за кредит за кредит № **** г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда 14.07.2021 г. до окончателното ѝ изплащане, сумата 583.60 лв., представляваща дължима възнаградителна лихва за периода 17.06.2019 г. - 21.06.2021 г., както и сумата 59.22 лв., представляваща мораторна лихва върху договорната 1 лихва за периода 16.07.2019 г. - 06.07.2021 г., които суми са предмет на Заповед № 5848/19.10.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл.

410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 11972/2021 г. по описа на ВРС, поправена по реда на чл. 247 от ГПК с Разпореждане № 28257/26.07.2023 г., на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79 и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Във въззивната жалба се посочва, че при постановяване на решението си първоинстанционният съд неправилно е приел за неоснователно възражението, направено в отговора на исковата молба, а именно, че в процесния договор за кредит не е конкретизирано годишното му оскъпяване, каква е общата сума за връщане на кредита, както и спрямо действителността на клаузата по чл. 3, ал. 2 от договора, в която размерът на референтния лихвен процент бил неясно определен. Съгласно посочената разпоредба било определено, че банката чрез свой орган

(Комитета по управление на активите и пасивите), самостоятелно избира критериите и показателите, по които ще определи референтния лихвен процент. Поради това се счита, че за потребителя не съществува възможността да формира представа как тези промени ще рефлектират върху размера на задълженията му. Особеният представител на въззивника намира клаузата за неравноправна съгласно чл.

143, т. 10 ЗЗП, а направеният извод за неоснователност на това възражение – за неправилен и незаконосъобразен, тъй като с нея се давала възможност на кредитора едностранно да изменя договора въз основа на неясни правила. За необсъдено се сочи, че е останало възражението относно настъпилата предсрочната изискуемост и съответната дължима сума. Въззивникът посочва, че в поканата за изпълнение, изпратена до ответника, е записано, че считано от датата на изпадане в забава по кредита – 17.06.2019г., общата дължима сума е в размер на 13 170,30 лева, от която 11 762,33 лева – главница, а в настоящото производство се претендирала главница в размер на 5 177,88 лева. Това несъответствие се тълкува от въззивника като препятствие за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, която била и неправилно възприета за настъпила от ВРС. Поради изложеното, моли за решение, с което да бъде отменен първоинстанционният акт и отхвърлени предявените искове.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, с който изразява становище, че постановеното Решение на ВРС подлежи на потвърждаване. На първо място, посочва, че оплакванията от страна на жалбоподателя във връзка с неравноправните клаузи по договора са неоснователни, а изводите на ВРС – правилни. В допълнение посочва, че преди да бъде обявен договорът за предсрочно изискуем уговорените условия по него не са променяни и съответно лихвеният процент е бил 6,5%. Излага, че подари неизпълнение на поетия ангажимент от длъжника съгласно чл. 3, ал. 11, т. 1 от договора, лихвеният процент е променян съобразно предвиденото, като е прилаган такъв в размери 10%, 11% и 10.5%. Съгласно 2 чл. 3, ал. 9 било уговорено, че процентът на разходите по кредита е 10,74%, поради което се счита, че размерът на дължимото възнаграждение и крайното оскъпяване на кредита са били изначално предвидени и тези параметри не са надхвърлени. Позовавайки се на експертизата, посочва, че усвоеният кредит е бил в размер 5504 лева, върнатата сума – 326,82 лева, а дължимата, вкл. мораторна лихва, такси и разноски - 7024,85 лева. По отношение на обявяването на кредита за предсрочно изискуем, развива становище, че тя е надлежно обявена, тъй като критериите за това са изпълнени, а именно: просрочие по кредита и достигане волята на кредитора до кредитополучателя за обявяване на предсрочната изискуемост. В случая, след като било налице просрочие на дължимите вноски, считано от 17.06.2019 г. за главница и от 16.07.2019г. за договорна лихва, а поканата до кредитополучателя за обявяване в цялост на кредита в предсрочно изискуем била връчена на 21.06.2019г. Твърди се, че в извлеченията от счетоводните книги на банката са ясно посочени датата на изпадане в забава за главница и лихва, както и просрочените суми по кредита. В тази връзка се моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението потвърдено в цялост. Претендира присъждане на разноски.

Подадена е и частна жалба с вх. № 88403/24.11.2023г. “Юробанк България” АД, ЕИК 000694749 срещу Определение № 13487/12.11.2023г. по гр.д. №6771/2022г. по описа на ВРС, произнесено по молба по чл. 248 от ГПК.

С частната жалба се излага, че постановеното определение подлежи на отмяна и се настоява за присъждане на претендираното адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство пред първата инстанция.

Жалбоподателят посочва, че с молба от 26.06.2023г. са представени доказателства за извършените разноски – фактура и платежно нареждане за заплатен адвокатски хонорар, като се твърди, че втори път такива са прилагани и към молбата за изменение на решението в частта за разноските.

Излага становище, че фактурата се издава след заплащане на договорената сума, както било сторено в настоящия случай. Развива доводи, че адвокатът представлява своя клиент въз основа на пълномощно и има право на възнаграждение за положения от него труд, чийто размер се определя посредством неформален договор, действителността на който не е обусловена от спазване на конкретна форма. С това намира, че наличието на пълномощно, доказателства за заплащане на адвокатското възнаграждение и 3 фактура, изпълнява изискванията за присъждане на претендираните разноски.

В срока по чл. 276 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, която намира постановеното определение за правилно и законосъобразно.

Счита, че молбата по чл. 248 от ГПК, с която е направено искане за изменение на решението в частта за разноските с присъждане на адвокатско възнаграждение, е правилно оставена без уважение, тъй като не са представени доказателства за плащането на такова. Коментира, че в представената фактура от ищцовата страна не е отбелязано, че същата е издадена във връзка с авансово плащане и няма данни да е извършено такова.

Поради изложеното, моли за оставяне без уважение на подадената частна жалба като неоснователна.

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД като взе предвид направените оплаквания с жалбата, изложените доводи и съображения на страните, както и събраните по делото доказателства намира за установено следното:

Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл.269 от ГПК са да се произнесе служебно по валидността на първоинстанционното решение и допустимостта в обжалваната му част, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно.

Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което въззвивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.

По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

Производството по гр.д. № 6771/2022г. по описа на ВРС е образувано по искова молба, с която „Юробанк България“ АД ЕИК 000694749 е заявила за разглеждане срещу Г. Н. П., ЕГН ********** специалния установителен иск 4 по чл.422, ал.1 от ГПК във вр.чл.9 от ЗКП и чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД за установяване дължимостта на сумата от 5177.18 лв., представляваща непогасена предсрочно изискуема главница по Договор за кредит за кредит № **** г., ведно със законната лихва върху главницата , считано от датата на подаване на заявлението в съда - 14.07.2021 г. до окончателното изплащане; сумата 985.96 лв., представляваща дължима възнаградителна лихва за периода 17.06.2019 г. - 21.06.2021 г.; сумата 299.66 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 16.07.2019 г. - 06.07.2021 г., сумата 100.05 лв., представляваща мораторна лихва върху договорната лихва за периода 16.07.2019 г. - 06.07.2021 г., които суми са предмет на Заповед № 5848/19.10.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 11972/2021 г. по описа на ВРС, поправена по реда на чл.

247 от ГПК с Разпореждане № 28257/26.07.2023 г.

В исковата молба ищецът твърди, че по силата на Договор за кредит № **** г. е предоставил на ответника кредит в размер от 5504 лв. със срок на погасяване 16.11.2025 г. при месечна погасителна вноска от 81,73 лв. и лихвен процент от 6,5 %. На 17.06.2019 г. кредитополучателят е преустановил плащанията по договора и кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 21.06.2021 г., като на ответника е връчена покана, с която е даден срок и възможност за изпълнение на задължението по кредита. Поддържа, че в негова полза е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 от ГПК, връчена при условията на чл. 47, ал.5 от ГПК, от ЧСИ Д.а Я., по и.д. 1092/2021 г., което обуславя правният му интерес за предявяване на исковете. Моли за уважаване на иска и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Г. Н. П. е подал отговор на исковата молба чрез назначения от съда особен представител, с който исковете се оспорват като недопустими и неоснователни. Сочи, че не е конкретизиран начинът, по който заемът се оскъпява годишно, както и каква е общата сума за връщане по кредита. Сочи, че съгласно чл. 3, ал.2 от договора банката едностранно определя референтния лихвен процент, по неясен за потребителя начин, поради което клаузата е неравноправна по смисъла на чл.

143, т.10 от ЗЗП. Счита, че клаузите на чл. 3, ал.1 вр. ал.3, чл. 3, ал.9, както и методологията за определяне на лихвения процент са неравноправни и нищожни. Поддържа, че не става ясно дали ищецът е получил суми по 5 сключената застраховка „Защита на плащанията“. Твърди, че не са настъпили предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, както и че банката не е изпълнила задължението си за обявяване на банковия кредит за изцяло предсрочно изискуем преди подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, като това не може да бъде сторено с връчване на исковата молба на особения представител. Настоява се отхвърляне на исковите претенции.

С крайния съдебен акт съдът е признал за установено в отношенията между страните дължимостта на сумата 5177.18 лв., представляваща непогасена предсрочно изискуема главница по Договор за кредит № **** г., ведно със законната лихва върху главницата , считано от датата на подаване на заявлението в съда - 14.07.2021 г. до окончателното изплащане, сумата