Определение № 2724 от 31.10.2023, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2724 гр. София, 31.10.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно частно гражданско дело № 20231000502783 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК във вр. с чл. 121 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от 17.08.2023 г. на ищеца Д. С. А. срещу определението от 12.07.2023 г. по гр. д. № 7896/2023 г. на Софийския градски съд, І-18 състав, с което делото е прекратено и изпратено по подсъдност на Окръжен съд – гр. Кюстендил.

В жалбата се твърди се, че съдът неправилно е приел, че делото не му е местно подсъдно.

Твърди се, че неприложима била специалната подсъдност по чл. 113 ГПК, тъй като ищецът нямал качеството „потребител“ по процесния застрахователен договор, защото не бил страна по същия, а бил само цесионер на вземането за застрахователно обезщетение от процесното застрахователно събитие. Праводателят на ищеца също не бил потребител, тъй като бил юридическо лице, поради което приложима била общата местна подсъдност по чл.

108, ал. 1, изр. 1 ГПК, по която делото било подсъдно на СГС.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт.

Софийският апелативен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по частната жалба, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество е основателна.

Първоинстанционният съд е бил сезиран от Д. С. А. с искова молба от 10.07.2023 г., с която срещу ЗД „Бул Инс“ АД е бил предявен иск по чл. 405, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата 26 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение по застраховка „Автокаско“ по застрахователна полица № Е20990005776/21.04.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането, както и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 6 518,41 лв. – законната лихва за забава за периода 16.02.2021 г. – 9.07.2023 г.

В исковата молба се твърди, че между „Терра Лизинг“ ООД /впоследствие преобразувано в „Терра Лизинг“ АД/ и ответника е бил сключен посоченият застрахователен договор за имуществено застраховане, с който дружеството е застраховало собствения си лек автомобил марка „БМВ“, модел Х6, рег. № ********, при застрахователно покритие „Пълно каско“, застрахователна сума от 40 068 лв., за периода 21.04.2020 – 20.04.2021 г. Ищецът бил 1 ползвател на същия автомобил по силата на сключен със същото дружество договор за лизинг. В периода 11.08.2020 – 15.08.2020 г. автомобилът бил паркиран в гр. Кюстендил, на бул. „Княз Дондуков“, като на 15.08.2020 г. ищецът установил, че същият е бил откраднат.

За настъпилото застрахователно събитие бил уведомен застрахователя и бил подаден сигнал в компетентните органи, като било образувано ДП № 666/2020 г. на Районна прокуратура – Кюстендил. С постановление от 9.06.2022 г. досъдебното производство било спряно, тъй като извършителят не е разкрит в установения от закона срок и е възложено на полицейските органи извършването на необходимите оперативно-издирвателни мероприятия. При ответника била образувана преписка по щета № 2003025129, но до момента не заплатил застрахователно обезщетение. Впоследствие с договор за цесия от 14.06.2023 г. застрахованият лизингодател „Терра Лизинг“ АД е прехвърлил на ищеца като лизингополучател всички свои вземания към ответника по процесната застраховка и процесното застрахователно събитие по щета № 2003025129. Сочи, че на осн. чл. 108, ал. 1 ГПК предявява иска пред СГС, като не намира приложение подсъдността по чл. 113 ГПК, тъй като ищецът е цесионер и не е страна по застрахователния договор. В исковата молба е посочено, че адресът на ищеца е в гр. Кюстендил.

С обжалваното определение от 12.07.2023 г. съдът е приел, че искът не му е местно подсъден, а е подсъден на ОС Кюстендил на осн. чл. 113 ГПК – по настоящия адрес на ищеца. Приел е, че по силата на договора за цесия ищецът е придобил правата по процесния застрахователен договор и е придобил качеството „ползвател на застрахователни услуги“ по смисъла на чл. 2, ал. 2 КЗ и потребител на същите услуги по смисъла на ЗЗП.

Определението е неправилно.

Предмет на делото е иск по чл. 405 КЗ на цесионер срещу застраховател за заплащане на застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско“ на МПС.

Спорният въпрос по частната жалба се заключава в това дали спрямо този иск се прилага подсъдността по чл. 113 ГПК, която разпоредба предвижда, че исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес – по постоянния. За тази местна подсъдност съдът следи служебно до приключване на първото по делото заседание – чл. 119, ал. 3 ГПК.

Според настоящия съдебен състав както от легалната дефиниция за „потребител“ по § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, така е от специалната такава за „ползвател на застрахователни услуги“ по чл. 2, ал. 2 КЗ, следва, че качеството „потребител“ има: 1) физическо лице, което 2) е страна по договор с търговец или трето лице, спрямо което този договор по изключение поражда действие /чл. 21, ал. 1 ЗЗД/, и 3) този договор да е сключен извън рамките на търговска или професионална дейност на това лице. Качеството „потребител“ следва да произтича пряко от действието на този договор, сключен с или действащ за физическото лице, тъй като това качество съществува само в обхвата на договорното правоотношение. По тази причина „искове на и срещу потребители“ по смисъла на чл. 113 ГПК са тези, които имат за предмет права или задължения, които произтичат от договорното правоотношение, от което произтича качеството „потребител“ за страна по делото, а насрещна страна по същото дело е търговецът по същото правоотношение. Последващото правоприемство /частно или универсално/ на страна по този договор не може да доведе до придобиване на качеството „потребител“, ако праводателят не е бил такъв. Противното би означавало правоприемникът да придобие повече /и различни/ права от праводателя, което противоречи на самата същност на правоприемството. Правоприемникът може да придобие по-малко, но не и повече права от праводателя си. Същевременно, правоприемството на едната страна в договорното правоотношение не може да промени или да влоши правното положение на другата страна в договорното правоотношение. Алогично е тази страна при сключване на договора да не е имала насрещна страна – потребител и да не е била обвързана от специалното законодателство в защита на потребителите /част от което е и чл. 113 ГПК/, а 2 да се окаже обвързана след универсално или частно правоприемство на насрещната страна.

По тази причина е допустимо правоприемството да доведе до загуба на качеството на потребител за страна по договора /напр. ако негов правоприемник стане юридическо лице/, но не и до придобиване на подобно качество от потребител, чийто правоприемник не е имал това качество.

Претендираните в настоящото исково производство вземания срещу ответника – застраховател произтичат от договор за имуществено застраховане, по който застрахован е юридическо лице – „Терра Лизинг“ ООД /впоследствие преобразувано в „Терра Лизинг“ АД/, като собственик на застрахования автомобил. Ето защо този договор не е потребителски и нито една от страните по него няма качеството „потребител“. Исковете за вземания по този договор са извън приложното поле на подсъдността по чл. 113 ГПК.

Ищецът се легитимира за частен правоприемник на претендираните вземания по силата на договор за цесия от 14.06.2023 г., сключен със застрахования „Терра Лизинг“ АД. Частното правоприемство не може да обуслови превръщането в потребителски на първоначално сключения застрахователен договор, нито придобиването на качеството „потребител“ за ищеца, при положение, че неговият праводателя не е имал такова. Ищецът евентуално би могъл да претендира подобно качество само за сключения от него договор за цесия, страна по който обаче не е застрахователят, а цедента – застрахования, който не е страна по настоящото дело. Спрямо застрахователния договор ищецът не е придобил качеството „потребител“. Отделен е въпросът, че по силата на цесията ищецът не е заместил изцяло застрахования в застрахователното правоотношение, тъй като не е придобил всички права и задължение по същото, а е придобил само прехвърлените му права по този договор.

Следователно, специалната местна подсъдност по чл. 113 ГПК е неприложима към настоящите искове.

По правилата на общата местна подсъдност по чл. 108, ал. 1 ГПК делото е подсъдно на съда по седалището на ответното дружество, което е в гр. София, т.е. СГС.

Настоящият съдебен състав намира, че тази обща подсъдност е неприложима, а е приложима специалната такава по чл. 115, ал 2 ГПК, предвиждаща, че исковете за обезщетение по Кодекса за застраховането на увреденото лице срещу застраховател, Гаранционния фонд и Националното бюро на българските автомобилни застрахователи се предявяват пред съда, в чийто район към момента на настъпване на застрахователното събитие се намира настоящият или постоянният адрес на ищеца, неговото седалище, или по местонастъпване на застрахователното събитие.

Тази специална подсъдност има по-тясно приложно поле – касае само исковете за обезщетение по КЗ срещу застраховател, ГФ и НББАЗ. В приложното си поле подсъдността по чл. 115, ал. 2 дерогира общата и другите специални подсъдности, вкл. тази по чл. 113 ГПК. Същевременно, независимо, че систематично разпоредбата на ал. 2 на чл. 115 е била включена през 2018 г. след разпоредбата на ал. 1, касаеща подсъдността при непозволено увреждане, а и заглавието на разпоредбата от приемането на ГПК през 2007 г. е „ искове за непозволено увреждане“ и не е променено през 2018 г., то се касае за законодателна непрецизност. Целта на законодателя, изразена и в мотивите на законопроекта, а и при обсъжданията на първо и второ четене в Народното събрание, е била всички искове за обезщетения по КЗ срещу посочените лица да се обхващат от ал. 2, а не само тези, по които застрахователното събитие е непозволено увреждане, така че те да бъдат разглеждани във всички първоинстанционни съдилища в страната, а не само в софийските. В противен случай би се получил неоправдан и алогичен двойнствен режим на подсъдността по застрахователни дела – част от тях да са подсъдни съобразно чл. 115, ал. 2, а други – съобразно чл. 108, чл. 111 или чл. 113 ГПК. Едва ли стремежът на законодателя е бил да причини хаос в съдилища, а по-скоро целта е била към унифициране на режима на местната подсъдност по застрахователни дела. Поради това следва да се приеме, че независимо от 3 вида на застрахователното събитие всички искове за обезщетение по КЗ срещу посочените лица са местно подсъдни съобразно правилото на чл. 115, ал. 2 ГПК.

Следва да се посочи, че всички искове по чл. 115, ал. 2 ГПК, с изключение на тези срещу ГФ, са договорни, а не деликтни. Застрахователят дължи плащане на обезщетение само на основание застрахователния договор и за описаното в него застрахователно събитие. Дори и в хипотезата на застраховка „Гражданска отговорност“, когато правоимащото увредено лице е предявило пряк иск, отговорността на застрахователя спрямо това лице също е договорна, тъй като се касае за един от предвидените в закона случаи, когато договорът поражда действие и за трети лица, които не са страни по него /чл. 21, ал. 1 ЗЗД/. От използвания в чл. 115, а 2 ГПК термин „увреденото лице“ обаче не следва, че законодателят е имал предвид само хипотезите на сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“. Уреждането на специална подсъдност само за тези случаи би било дискриминация спрямо останалите правоимащи лица по застраховките в нарушение на принципа за процесуално равенство. Ако е искал да ограничи подсъдността по чл. 115, ал. 2 ГПК само до застраховките „Гражданска отговорност“, то законодателят е щял да го посочи изрично, което не е сторено. Отделен е въпросът, че застрахователното събитие по застраховка „Гражданска отговорност“ може да бъде не само деликт, но и договорно неизпълнение – чл. 429, ал. 1, т. 1 КЗ. И в този случай ли няма да важи специалната подсъдност по чл. 115, ал. 2 ГПК?