Решение № 4688 от 16.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4688 гр. София, 16.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20241100509857 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 3722/29.02.2024 г., постановено по гр. дело № 44444/2020 г. по описа на СРС, 127 състав, е признато за установено по предявения от С. Й. Н., ЕГН ********** срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът не дължи на ответника сумите, както следва: 91,03 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.07.2016 г. до 11.06.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. ****, с аб. № 29327, ведно със законната лихва върху главницата от 11.06.2020 г. до изплащане на вземането; 48,18 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за цена на доставена топлинна енергия в размер на 354,65 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 04.06.2020 г.; 6,00 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.02.2017 г. до 11.06.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от 11.06.2020 г. до изплащане на вземането, както и 5,96 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за извършена услуга за дялово разпределение в размер на 27,99 лв. за периода от 31.03.2017 г. до 04.06.2020 г., за които суми в полза на „Топлофикация София“ ЕАД срещу С.

Й. Н. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 02.07.2020 г. по ч. гр. дело № 23757/2020 г. по описа на СРС, 59 състав, като искът е отхвърлен за разликата над сумата от 91,03 лв. до пълния предявен размер от 354,65 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия и за периода от 11.06.2017 г. до 30.04.2019 г., както и за разликата над сумата от 6,00 лв. до пълния предявен размер от 27,99 лв., представляваща 1 цена на услуга за дялово разпределение на топлинна енергия и за периода от 11.06.2017 г. до 30.04.2019 г.

С решение № 9414/20.05.2024 г., постановен по същото дело, е оставено без уважение направеното с молба с вх. № 94007/21.03.2024 г. искане на ищеца по реда на чл. 250 ГПК за допълване на горното решение № 3722 от 29.02.2024 г.

В законоустановения срок е постъпила въззивна с вх. № 94011/21.03.2024 г. на ищеца С. Й. Н. срещу основното решение в отхвърлителната му част, а именно: за разликата над сумата от 91,03 лв. до пълния предявен размер от 354,65 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. ****, с аб. № 29327 и за периода от 11.06.2017 г. до 30.04.2019 г., както и за разликата над сумата от 6,00 лв. до пълния предявен размер от 27,99 лв., представляваща цена на услуга за дялово разпределение на топлинна енергия и за периода от 11.06.2017 г. до 30.04.2019 г. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в липсата на изготвен доклад по делото по чл. 146 ГПК, с който на ответника да бъдат дадени указания да установи показанията на водомера, показанията на топломера, показанията на средствата за топлинно измерване в останалите жилища в сградата, както и одобрените и действащи за процесния период цени на топлинната енергия. Поддържа се, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички относими към спора факти и не се е произнесъл по всички искания, възражения и доводи в исковата молба и допълнителните бележки по делото. Претендира недължимост на сумите за топлинна енергия поради липсата на поставено средство за търговско измерване в съответствие с техническите изисквания на ЗЕ. Позовава се на решение № 4777/13.04.2018 г. по адм. дело № 1372/2016 г. по описа на ВАС, III отделение, с което е отменена формулата, приета в т. 6.1.1 от методиката, приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-344/06.04.2007 г. на министъра на енергетиката, поради което счита за недължими сумите за отдадена топлинна енергия за периода от 13.04.2018 г. до 30.04.2019 г. Излага доводи за необходимост от произнасяне в мотивите и диспозитива на обжалваното решение по отношение на изложените от него съображения за неточно отчитане от страна на топлинния счетоводител и вещото лице по СТЕ. Счита за недължими и начислените суми за сградна инсталация, тъй като е изчислена по неправилен коефициент. Позовава се на справка към СТЕ, според която не е налице разделяне на топлоенергията, отчетена от общия топломер за двете сгради.

Счита за необходимо приспадане на отдадената топлоенергия за подгряване на топлата вода, тъй като в процесния имот не се използва такава. Позовава се на възприетото с решение № 4/19.01.2023 г. по в. гр. дело № 255/2022 г. по описа на Окръжен съд – Търговище и решение на СЕС от 24.11.2022 г. по дело С-289/2021 г., че живущите в сградата – етажна собственост на адрес: гр. София, ул. ****, не следва да заплащат суми, начислени за отдадена топлоенергия за сградна инсталация. По изложените съображения моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и цялостно уважаване на предявения иск.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна - „Топлофикация София“ ЕАД е 2 подала отговор на въззивната жалба, с който изразява становище за нейната неоснователност и моли решението на СРС да бъде потвърдено в обжалваната част, като в негова полза се присъди юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Срещу постановеното допълнително решение № 9414/20.05.2024 г. е постъпила въззивна жалба с вх. № 222592/08.07.2024 г. на ищеца С. Й. Н. с доводи за неговата неправилност, тъй като първоинстанционният съд не е обсъдил всички относими към спора факти и не се е произнесъл по всички искания, възражения и доводи в исковата молба, които отново преповтаря. По изложените съображения моли за отмяна на обжалваното допълнително решение.

Въззиваемата страна - „Топлофикация София“ ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли да се остави без уважение.

Третото лице – помагач на страната на ответника „МХ Елвеко“ ООД (с настоящо наименование „Далсия Елвеко“ ООД) не изразява становище по въззивните жалби.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

По въззивна жалба с вх. № 94011/21.03.2024 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно, но недопустимо в обжалваната част, поради следните съображения:

Безспорно е между страните, а и от доказателствата по делото се установява, че на 11.06.2020 г. от страна на „Топлофикация София“ ЕАД е депозирано заявление по чл. 410 ГПК срещу длъжника С. Й. Н., като въз основа на същото е образувано ч. гр. дело № 23757/2020 г. по описа на СРС, 59 състав, по което е издадена заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК от 02.07.2020 г. за сумите, както следва: 354,65 лв. - цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.07.2016 г. до 30.04.2019 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. ****, с аб. № 29327, ведно със законната лихва върху главницата от 11.06.2020 г. до окончателното плащане; 48,18 лв. - обезщетение за забава върху главницата за цена на доставена топлинна енергия за периода от 15.09.2017 г. до 04.06.2020 г.; 27,99 лв. 3 цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.02.2017 г. до 11.06.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от 11.06.2020 г. до окончателното плащане;

5,96 лв. - обезщетение за забава върху главницата за извършена услуга за дялово разпределение за периода от 31.03.2017 г. до 04.06.2020 г., както и за разноските по делото в размер на 75 лв., а именно: 25 лв. – държавна такса и 50 лв. – възнаграждение на юрисконсулт.

Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника на 08.09.2020 г., който не е подал възражение срещу нея в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, но в рамките на същия е предявил отрицателен установителен за недължимост на сумите по нея, въз основа на който е образувано гр. дело № 44444/2020 г. по описа на СРС, 127 състав.

Предявяването на иск за установяване съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право се допуска само, когато ищецът има интерес да установи това със съдебно решение - арг. чл. 124, ал. 1 ГПК. Наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск, какъвто се явява и настоящият отрицателен такъв, за наличието на която съдът е длъжен да следи служебно във всеки етап на производството, в това число и пред въззивната инстанция. В случая, така заявената искова претенция, имаща за предмет установяване недължимост на парични вземания по вече издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 02.07.2020 г., е недопустима, поради което постановеното по нея решение № 3722 от 29.02.2024 г. също е недопустимо в обжалваната част и следва да се обезсили. В тази връзка следва да се отбележи, че съдебната практика, а именно: решение № 76/07.05.2013 г. по гр. дело № 391/2012 г. по описа на ВКС, IV г. о., на което се позовава ищецът Н., за да обоснове допустимостта на исковата си претенция, е в противоречие с последователно формиралата се друга съдебна практика, която се споделя от настоящия въззивен състав, според която предявяването по общия ред на иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимостта на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, е недопустимо, поради липсата на правен интерес, тъй като съществува друг специален ред за защита на длъжника, предвиден в чл. 413, чл. 414, чл. 423 и чл. 424 ГПК. Съществува и ред за спиране на изпълнението по издаден въз основа на заповед за изпълнение изпълнителен лист – чл. 420 ГПК, но само от възможността за обезпечаване на иска е поначало невъзможно да се обоснове правен интерес от предявяването му върховната инстанция (в този смисъл са определение № 278/19.05.2022 г. по т. дело № 1811/2021 г. на ВКС, I т. о., определение № 292/3.06.2011 г. по ч. гр. д. № 156/2011 г. на ВКС, I. г. о., определение № 335/27.06.2012 г. по ч. гр. д. № 311/2012 г. на ВКС, I г. о., определение № 117/11.02.2013 г. по ч. т. д. № 1004/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 22/10.03.2022 г. по гр. д. № 1112/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о.). Аналогично становище се застъпва и в определение № 15/10.01.2012 г. по ч. т. дело № 764/2011 г. на ВКС, II т. о., с което се приема, че правните способи за защита на длъжника срещу последиците на издадената по реда на чл. 410 и сл. ГПК заповед за изпълнение са предмет на ясна и изчерпателна уредба в действащия ГПК от 2007 г., по приложението на която е създадена трайна, непротиворечива и задължителна практика на ВКС. В същата по категоричен начин 4 е възприето становището, че материалноправната защита на длъжника срещу заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е свързана с оспорване на претендираното в заповедното производство вземане и се реализира по реда, предвиден в чл. 414 ГПК - чрез подаване на възражение срещу съществуването на вземането в рамките на преклузивния двуседмичен срок по ал. 2 на същата разпоредба. Следователно, при наличието на предвиден за длъжника специален процесуален ред за защита, чрез подаване на възражение по чл. 414 ГПК, за него липсва правен интерес от предявяване в отделен процес на установителен иск по реда на чл.