Решение № 352 от 02.06.2026, Районен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 352 гр. Монтана, 02.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, СЕДМИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АЛЕКСАНДРА НАНОВА при участието на секретаря СВЕТЛАНА СТ. СТАНИШЕВА като разгледа докладваното от АЛЕКСАНДРА НАНОВА Гражданско дело № 20261630100144 по описа за 2026 година

Производството е първоинстанционно.

Исковото производство пред Районен съд-гр. Монтана е образувано по искова молба, неразделна част от която е уточняваща молба с вх. № 2006 от 11.02.2026 г., подадена от А. В. А., в качеството му на ищец, действащ чрез адвокат Р. Ч., срещу В. Й. Д., в качеството му на ответник, по повод на възникнал между тях гражданскоправен спор. С нея е предявен установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД .

В обстоятелствената част на исковата молба ищецът посочва, че на 03.01.2025 г. е предоставил на ответника заем от 11 000 лв., за което са сключили писмен договор с нотариално заверени подписи на страните.

Уговорена била крайна дата за връщане (03.03.2025 г.). Твърди, че ответникът не е върнал сумата, поради което за вземането на 31.10.2025 г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист.

Ответникът е възразил бланкетно срещу заповедта. Затова за установяване на дълга ищецът предявява настоящия иск по чл. 422 от ГПК.

Иска да се признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 5 624,21 евро-главница по договор за паричен заем от 03.01.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.10.2025 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 49605/2025 г. по описа на Софийски районен съд.

Претендира разноски.

В преклузивния срок по чл. 131 от ГПК ответникът, чрез адвокат Д. Б., 1 е подал отговор на исковата молба. Оспорва частично размера на претендираната сума. Признава, че има сключен договор за заем с ищеца и че е получил посочената в него сума. Не оспорва, че му дължи сума, но твърди, че голяма част от задължението вече е върнато. Посочва, че е извършил „на ръка“ три частични плащания на обща стойност 9800 лв.

(равностойни на 5010,66 евро), които не са отчетени от ищеца. Според него дължи само 1200 лв. (равностойни на 613,55 евро), а не пълната претендирана сума.

Иска съдът да признае дълг само за действително оставащата сума (като върху нея се начисли законната лихва) след приспадане на направените плащания и да отхвърли иска в останалата част.

Иска претендираните от ищеца разноски да бъдат намалени и изчислени съобразно твърдения от ответника значително по-нисък размер на дължимата заемна сума.

Претендира разноски.

В открито съдебно заседание ищецът не се явява. Вместо него се явява адвокатът му, който поддържа исковата молба и искането направено с нея.

Претендира разноски. Ответникът не се явява. Вместо него участва адвокатът му, който поддържа отговора. Сочи, че по делото няма събрани доказателства, които да докажат плащане, но това било поради наивността на лицето, което представлява. Настоява, че ответникът многократно е извършил плащания пред и без свидетели, които са покрили част от дълга така, както е описано в отговора на исковата молба, а именно 9800 лв. Моли искът да бъде приет за неоснователен в частта за тази сума.

Представя списък на разноски.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, относимите доказателства събрани по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, становищата и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Събраните по делото доказателства са писмени.

От фактическа страна се установява, че страните са в облигационно правоотношение от 03.01.2025 г., когато е сключен писмен договор за заем между А. В. А., като заемодател и В. Й. Д., като заемател, подписите на които са нотариално заверени под № 7/03.01.2025 г. на нотариус Бисерка Петрова, с рег. на НК № 599, действащ в района на Районен съд-гр. Монтана. По силата на чл. 1 от него ищецът е предоставил на ответника сумата от 11 000 лв., равностойни на 5 624,21 евро, без месечна лихва. Уговорен е краен срок за връщане на тази сума до 03.03.2025 г.

Ответникът не оспорва, че е получил претендираната сума, но твърди, че е върнал част от нея, което обстоятелство е поискал да докаже със свидетели. За удостоверяване на връщанията не се твърди да са съставени писмени документи.

2

Съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Заемателят е длъжен да върне заетото на уговорения срок.

В случая представеният договор за заем съдържа съществените елементи на договора за заем за потребление-на ответника е предадена сумата от 11 000 лв. (равностойни на 5624,21 евро) и е посочен срокът на връщането й, поради което съдът приема, че между страните е възникнало валидно договорно отношение по договор за заем сключен на 03.01.2025 г. за сумата 11 000 лв. (равностойни на 5624,21 евро) със срок за връщане не по-късно от 03.03.2025 г.

Липсата на плащане от страна на ответника е отрицателен факт, поради което е достатъчно ищецът само да го твърди, а доказването на обратното тежи върху ответника. В тежест на ответника е да докаже фактите, които погасяват, изключват или унищожават спорното право в това число, че е погасил задълженията си по договора чрез плащане.

По делото от ответника не са представени и поискани за събиране годни и допустими по ГПК доказателства, установяващи факта на плащане, т. е. че е върнал на ищеца сумата по сключения договор за заем от 03.01.2025 г.

По принцип изпълнението на задължението, в това число от трето лице, може да бъде установено с всички допустими в закона доказателствени средства, включително и със свидетелски показания, но само доколкото не попадат в изключенията по чл. 164 от ГПК (в този изричен смисъл е Решение № 472 от 14.11.2012 г., постановено по гр. д. № 693/2012 г., г. к., ІV г. о. на ВКС).

В случая за ответника съществува забраната на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК за установяване на погасяването на поетото с писмен акт парично задължение със свидетелски показания. Ответникът цели доказване на погасяване на паричното задължение, установено с процесния писмен акт, т. е. самото плащане, само със свидетелски показания, в който случай действа ограничението на посочената разпоредба.

Съдебната практика е категорична, че установяването на обстоятелства, относими към погасяване на парично задължение в сочената хипотеза, е допустимо чрез свидетели единствено при наличие на писмен документ, съдържащ изявление на кредитора за окончателно погасяване на парично задължение, и то само ако със свидетелските показания се цели доказване на факти, извън удостоверените в документа, като обстоятелства при съставянето му, времето или мястото на издаването му (така Определение № 726 от 13.12.2018 г., постановено по т. д. № 1926/2018 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС), а не такъв е разглежданият случай. Само при наличие на договор за заем и наред с това на разписка, удостоверяваща връщането му няма забрана за установяване със свидетелски показания на обстоятелствата, при които са 3 били сключени договорът и извършено погасяване на задължението (така Решение № 243 от 14.01.2019 г., постановено по гр. д. № 269/2018 г., г. к., ІV г. о. на ВКС).

Страните се позовават на писмен договор, в който е поето парично задължение, съответно ищецът оспорва ответникът да го е погасил. Уредената в чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК забрана да се доказва със свидетелски показания погасяването на парично задължение, установено със съставен за целта писмен акт, може да бъде преодоляна само по изрично съгласие на страните съгласно чл. 164, ал. 2 от ГПК, каквото не е дадено от ищеца, видно от молба с вх. № 6634 от 24.04.2026 г., с която изрично се противопоставя да се разпитват свидетели за посоченото обстоятелство. Предвид това изявление такива от съда не са допуснати до разпит. Тази забрана е установена, тъй като за доказване изпълнението на парично задължение длъжникът може да поиска от кредитора разписка по чл. 77, ал. 1 от ЗЗД, съответно длъжникът може да откаже плащане, ако кредиторът не му издава такава (в този смисъл е Решение № 190/23.01.2014 г., постановено по т. д. № 483/2012 г., І т. о. на ВКС). Целта на разпоредбата е да се охрани сигурността на гражданския оборот, която би била заплашена, ако страната установи в писмена форма парично задължение, но желае да доказва изпълнението си чрез свидетели.

Забраната изключва само свидетелските показания, но не и другите възможни доказателствени средства-признание, редовно водени счетоводни книги и др. (Решение № 160 от 29.05.2013 г., постановено по гр. д. № 800/2012 г., г. к., ІV г. о. на ВКС).

По делото липсват други допустими доказателства за това – разписки, платежни документи, отбелязвания върху договора или други документи, удостоверяващи погасяване на задължението. Нещо повече, процесуалният представител на ответника не твърди да са издавани писмени документи доказващи плащания. При съобразяване на теорията и на съдебната практика, твърденията на ответника, че въпросната сума е върната от него „на ръка“ на три пъти, било лично, било от друго лице, не могат да бъдат установени със свидетелски показания, каквото искане е направено.

В случая, ако сумата е платена в брой, следва да се представи писмен документ, удостоверяващ това плащане, тъй като е налице забрана по чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК. Не намират приложение и изключенията по чл. 165, ал. 1 от ГПК, тъй като не се касае за изгубен или унищожен документ, удостоверяващ плащането, а за липса на такъв поради несъставяне, което е предпоставка за отказ да се плати. За пълнота съдът следва да отбележи, че цитираните от адвоката на ответника решения на ВКС не разглеждат застъпената от него теза за допустимост на свидетелските показания. Посочените първо и второ решения дават положителен отговор на въпроса допустими ли са свидетелски показания при спор за договор над 5000 лв., когато страните не спорят дали има договор, а спорят какъв е смисълът на уговорките в него. В случая обаче не е налице спор относно смисъла на постигнатите договорености. Третото 4 цитирано решение касае извод на върховния съд за допустимост на свидетелски показания, когато са изгубени и унищожени разписки, доказващи плащането, а не самият договор. Само в този случай, свидетелите се използват като заместител на изчезналия документ по чл. 165, ал. 1 от ГПК. Не такива са твърденията в настоящия случай, тъй като от ответника не се сочи да са издавани разписки. Не са наведени доводи и за изгубване или унищожаване на договора, който освен всичко е приложен по делото като писмено доказателство.

По делото от ответника, във връзка с твърдените плащания, не са представени никакви писмени доказателства, а и от изявлението му се прави извод, че за предполагаеми извършени плащания такива не са издадени, поради което съдът намира, че ответникът не е доказал да е изпълнил задължението си да върне сумата по договора за заем.

При това положение искът е доказан по основание и размер.

По тези съображения искът е основателен и следва да се признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 5624,21 евро, представляваща превалутираната стойност на предоставената по договора за заем от 03.01.2025 г. главница в лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.10.2025 г. до окончателното изплащане на вземането.

По въпроса за отговорността за разноските:

При този резултат на правния спор право на присъждане на разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК има ищецът. Той претендира такива.

Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д.

№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство.