Определение № 528 от 08.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 528 гр. София, 07.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

П. Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Иванка Ангелова Касационно търговско дело № 20238002900733 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. В. Н. и по касационна жалба на В. Н. В., подадени чрез процесуални представители, против Решение № 10094 от 07.11.2022г. по в.гр.д. № 5988/ 2018г. на Апелативен съд – София, с което е отменено Решение от 20.08.2018 г. по гр.д. № 17917/2011г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД срещу В. Н. В. и П. В. Н. искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването на задължение за главница в размер на 149 719, 92 лв., договорна лихва в размер на 4 098, 33 лв. - за периода 12.12.2010 г. - 28.03.2011г. и такси в размер на 59лв. за периода 14.09.2009г. - 28.03.2011 г., както и в частта, с която „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати разноски на В. Н. В. над сумата от 917, 70 лв. до сумата от 5 450 лв. и на П. В. Н. над сумата от 757, 73 лв. до сумата от 4 500 лв., като вместо това е признато за установено по предявените от „Юробанк България“ АД срещу В. Н. В. и П. В. Н. по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че В. Н. В. и П. В. Н. (последната до размера на приетото по опис наследство от Илинка Н. В., съгласно решение от 20.04.2017 г. по гр. д. № 13065/2017 г. на Софийски районен съд), дължат солидарно на „Юробанк България“ АД по Договор за кредит за извършване на ремонт/подобрения на недвижим имот № HL 14440/ 08.09. 2006 г., както следва: падежирала главница за исковия 1 период от 12.02.2011 г. до 18.04.2012г. в размер на 4 056, 51 лв.; предсрочно изискуема главница към 18.04.2012г. (датата на връчване на препис от исковата молба) в размер на 145 663,41лв.; договорна лихва за исковия период от 12.12.2010г. до 28. 03. 2011г. в размер на 4 098, 33лв., както и такси за периода 14.09.2009г. - 28. 03. 2011г. в размер на 59 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 145 663,41 лв., считано от 18.04.2012г. до окончателното плащане.

В касационните жалби се поддържа, че атакуваното решение е недопустимо, а също така и неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се иска неговото обезсилване, евентуално – отмяната му, както и присъждане на направените разноски.

В касационната жалба на П. В. Н. допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. Какъв е обхватът на извършваната от съда по иска по чл.422 ГПК преценка за идентичност на претендираното материално субективно право, съобразно неговата индивидуализация, въведена от заявителя в заповедното производство и може ли да присъди повече от претендираното, т. е. да се произнесе „свръхпетитум“ ?;

2. Следи ли съдът служебно за нищожни клаузи в договорите, когато това се дължи на противоречие със закона и добрите нрави и следва ли да прилага такива нищожни клаузи ?;

3.

Каква е доказателствената сила на записванията в счетоводните книги и при оспорване следва ли да се ангажират доказателства в тази насока, включително и служебно от съда ?;

Застъпва се тезата, че по поставените въпроси въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с постановените от ВКС и ВС тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България и на Съда на Европейския съюз. Поддържа се, също така, че формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и 2 за развитието на правото, както и че въззивното решение е вероятно недопустимо и очевидно неправилно.

Предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първи въпрос е обоснована с произнасяне от въззивния съд със свръхпетитум, противоречащо на практиката на ВКС, застъпена в Решение № 69 от 16.07.2015г. по т.д. № 1478/ 2014г. на ВКС, I т. о.; Решение № 152 от 28.04.2014 г. по гр. д. № 7541/2013 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 171 от 24.04.2012г. по гр. д. № 801/2011г. ВКС, на IV г.о.; Решение № 50 от 29.06.2012 г. по гр. д. № 716/2011г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 412 от 05.02.2014г. по гр. д. № 2190/2013 г. ВКС, IV г. о.; по втория въпрос, се твърди противоречие между изводите на въззивния съд и следните актове на касационната инстанция: Решение № 77 от 22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, III г.о.; Решение № 424 от 02.12.2015г. по гр. д.

№ 1899/2015г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 114 от 27.06.2012 г. по т.д. № 1194/2011 г. на ВКС; Решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС; Решение № 188 от 09.05.2016г. по т.д. № 1787/2014г. на ВКС; Решение № 26 от 03.04.2013г. по т.д. № 957/2012г. на ВКС; Решение № 91 от 08.07.

2015г. по т.д. № 1097/2015г. на ВКС; Решение № 6 от 20.05.2015г. по т. д. № 2332/2014 г. на ВКС; Решение № 211 от 06.01.2015г. по т д. № 1987/2014г. на ВКС; Решение № 95 от 13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС; Решение № 205 от 07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС; Решение № 165 от 02.12.

2016 г. по т.д. № 1777/2015г. на ВКС и Решение № 235 от 15.12.2016г. по т. д.

№ 1510/2016г. на ВКС; по трети въпрос - Решение № 187 по т.д. № 436/2012 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 185 по т.д.№ 813/2012г. на ВКС, II т.о.; Решение № 44 по т.д. № 526/2010г. на ВКС, II т.о.; Решение 169 по т.д. № 664/2011 г. на ВКС, II т. о.

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК за вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивния съдебен акт е аргументирана с довода, че Апелативен съд - София се е произнесъл извън предмета на делото, установимо при сравнение между въззивната жалба на „Юробанк България“ АД и диспозитива на обжалваното решение.

Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

В касационната жалба на В. Н. В. допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК, като са формулирани въпроси само в хипотезата на 3 чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно:

1.При изрично зададен от ищеца като процесен период досежно дължимата главница по кредита, съставляват ли нови обстоятелства по смисъла на чл.235, ал.3 ГПК настъпването на падежите за плащане на последващи месечни погасителни вноски, както и настъпването на предсрочна изисукемост по кредита извън зададения от ищеца като процесен период в самото заявление за издаване на заповед за изпълнение ?;

2.Какви са предпоставките за приложимост на разпоредбата на чл.112 ЗЗД, кой е началният момент на института абсолютната давност по чл.112 ЗЗД, зачита ли се период на бездействие на кредитора от десет години по чл.112 ЗЗД, част от който е изтекъл преди датата 02 юни 2021г., ако крайният момент на изтичане на срока, т. е. самата абсолютна погасителна давност по чл.112 ЗЗД изтича след началната дата на влизане на закона в сила, а именно след 02 юни 2021 г. ?

Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице претендираните основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, констатира следното:

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което се преценяват като процесуално допустими.

За да постанови обжалвания резултат съставът на Софийски апелативен съд след собствен анализ на приетите по делото доказателства от фактическа страна е приел, че по силата на договор за кредит за извършване на ремонт/подобрения на недвижим имот от 08.09.2006г. „Юробанк България“ АД предоставила на В. Н. В. сумата в размер на 155 244 лв., при задължение същият да бъде върнат на 244 месечни погасителни вноски от по 1 702, 65лв., с краен срок 12.01.2027г. На 12.06.2009г. Илонка Н. В., наследена в процеса от ответниците В. Н. В. и П. В. Н., встъпила в дълга. С цел преуреждане на отношенията, банката и кредитополучателят сключили допълнителни споразумения от 29.07.2009г. и от 13.09.2010г., с които към главницата по кредита били прибавени просрочените към 29.07.2009г. и към 13.09.2010г. задължения за главница, договорна лихва и такси и бил определен период от 12 месеца за облекчено погасяване на кредита. Поради преустановено от длъжниците на 12.12.2010г. плащане на месечните вноски и просрочие на три поредни месечни вноски с падежи 12.12.2010г., 12. 01. 2011г. и 12.02.2011г., целият кредит според банката бил станал автоматично предсрочно изискуем по силата на чл.19, вр. чл.18, ал.2 от договора за кредит, без да е необходимо волеизявление на страните. Установено е, че банката се е снабдила със заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжниците, които следвало да й заплатят солидарно сумата от 180 877. 17 лв. - главница за периода 12.02.2011г. – 28.03.2011г.; 4098.33 лв. - договорна лихва за периода 4

12.12.2010г. – 28.03.2011г.; 59 лв. – такси по договора за периода 14.09.2009г.

– 28.03.2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.03.2011г. до окончателното изплащане.

След обсъждане клаузите на чл.3, ал.4 и чл.12 от договора за кредит Апелативен съд – София приел, че същите са недействителни, тъй като са неравноправни с оглед съдържащата се в тях уговорката, че действащият базов лихвен процент на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. В тази връзка, съдът е посочил, че приложеният договор за кредит не съдържа регламентация на методологията, по която се променя базовият лихвен процент, а банката не е представила действащи към момента на подписването му общи условия, съдържащи такива правила, поради което не са изпълнени изискванията за прозрачност, въведени с чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ, задължаващи банката да оповестява метода за изчисляване на лихвата и условията, при които може да се променя размерът й до пълното погасяване на отпуснатия кредит.

Въззивният съд е акцентирал на установения от счетоводната експертиза факт, че банката се е възползвала от установените с недействителните клаузи правомощия да променя след 12.10.2007г. неколкократно и едностранно базовия лихвен процент, като същият от първоначално договорените 12 % е достигнал до стойности от 15, 50 %. Според решаващия съд, промяната касае съществен елемент от договора за кредит, тъй като с изменение на базовия лихвен процент се променя и размерът на договорната лихва, т. е. цената на кредита, вследствие на което размерът на месечната вноска е бил увеличен в разрез с изискванията за закрила на потребителя, като от първоначално установения на стойност 1 702, 43 лв. е достигнал до 2 079, 15 лв. преди да се пристъпи към сключване на допълнителните споразумения.

След съобразяване с практиката на ВКС, съответно цитирана, въззивната инстанция е приела, че клаузите на допълнителните споразумения, с които е уговорено, че кредитополучателите се съгласяват дължимата и неплатена редовна лихва да бъде преоформяна чрез натрупване към редовна главница, като по този начин натрупаната сума от главница и лихва се олихвява с нова лихва, са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1, вр. с чл.10, ал.3 ЗЗД, тъй като с тях на практика се уговаря анатоцизъм, което по правилото на чл.294, aл.1 ТЗ е допустимо само при договори между търговци.

Анализирайки процесуалното поведение на страните, съдът е приел, че в случая не може да се приеме, че ответницата В. В. е направила валиден отказ от потребителска защита. Такъв отказ, според съда, трябва да бъде изрично направен и конкретен до степен, че въз основа на него да може ясно да се очертае кои клаузи с неравноправен характер страната приема за действащи в отношенията й с банката. Домогването на потребителя да възприеме само част от договорките -поставящи го в по-изгодно положение, без да приеме действието на останалата част от същите клаузи - установяващи в негова полза тежести, съдът е счел за недопустимо. В този смисъл, е посочил, че не може да се приеме, че поради частичен отказ от потребителска защита длъжникът ще се ползва от облекчен лихвен процент, гратисен период и пр., но ще приеме да изпълни само частично задължението си по свое 5 усмотрение – предвид направеното в случая, искане за заплащане само на капитализирана главница, без яснота за способа на олихвяването й, доколкото е било възразено и срещу повторното олихвяване. Като краен резултат е обобщено, че банката е събирала от длъжника недължими суми от момента, в който тя е увеличила едностранно лихвените си проценти, като по този начин, завишавайки размера на месечните вноски е създала условия кредитът да не бъде регулярно обслужван и по-слабата икономически страна да бъде поставена в по-неблагоприятно финансово състояние.