Определение № 18567 от 01.10.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 18567 гр. София, 01.10.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Б, в закрито заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ваня Н. Иванова

Членове:

Стефан Ис. Шекерджийски

Диана Василева като разгледа докладваното от Диана Василева Въззивно частно гражданско дело № 20241100513594 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 и сл. ГПК.

Образувано е по подадена от Е. Д. М. частна въззивна жалба срещу определение от 25.10.2024г., постановено по гр.д. № 58609/2024г. по описа на СРС, ГО, 127 състав, с което е прекратено производството по делото и е оставено без уважение искането на ищеца Е. Д. М. за предоставяне на правна помощ под формата на процесуално представителство.

Частният жалбоподател излага оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт, с която е върната исковата молба от Е. Д. М. срещу Апелативен съд-София.

Жалбоподателят излага, че с постановяването на обжалваното определение са нарушени правата му по чл. 5 и 13 ЕКЗПЧОС; по чл. 2, 5 и 9 МПГПП на ООН, както и по чл. 6, 47 и 54 ХОПЕС. Сочи, че претендира заплащането на обезщетение по ЗОДОВ и чл. 4 (3) ДФЕС, тъй като са нарушени правата му на свобода и сигурност, на право на защита и на справедлив съдебен процес. Счита, че СРС неправилно не е уважил искането му за предоставяне на правна помощ. С оглед на изложеното, се отправя искане обжалваното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато на Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия, както и да му бъде допусната правна помощ.

Частната въззивна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба се явява неоснователна.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба с вх. № 311304/03.10.2024 г. на Е. Д. М. срещу Апелативен съд – София, с която се иска осъждане на ответника да му заплати сумата от 24 999 лв. за това, че по ВНЧД 336/2017 г. по описа на АСНС ищецът незаконно е бил задържан с твърденията, че имало доказателства, че е извършил престъпление по чл. 199 НК, за което впоследствие по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, бил окончателно оправдан.

Първоинстанционният съд е приел да е сезиран с недопустим иск, защото е предявен срещу ненадлежен ответник. Съгласно ТР № 5/15.06.2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл. 2 ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на ЗОДОВ – ДВ, бр. 38 от 18.05.2012 г./ само в случаите по ал. 1, т. 4 и т. 5 за прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание, и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде 1 отменено като незаконосъобразно. Съдът обаче не е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди от задържане под стража като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание, нито когато задържането под стража е било потвърдено от съдебна инстанция, в който случай мярката е била наложена не в нарушение, а в съответствие с изискванията на процесуалния закон, и уврежда непозволено задържания, само когато обвинението е неоснователно. В тези случаи легититимиран да представлява държавата е органът, инициирал наказателното производство, т.е. Прокуратурата на Република България. Настоящият съдебен състав счита обжалваното определение за правилно, споделя напълно мотивите му, като следва да добави следното:

Въз основа на твърденията на ищеца, предявеният иск следва да се квалифицира по чл. 2 от ЗОДОВ. Съгласно тази разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващи органи, прокуратурата или съда в следните случаи: задържане под стража или налагане на друга посочена мярка за принуда, когато са били отменени; нарушаване на права, защитени по чл. 5 § 2-4 от КЗПЧОС /нарушени права при задържане/; обвинение в престъпление, ако лицето бъде оправдано или образуваното производство прекратено поради неизвършване на деяние; налагане на наказание, когато лицето бъде оправдано; прилагане на административна мярка, когато решението бъде отменено като незаконосъобразно; изпълнение на наказание над определения срок, незаконосъобразно използване на СРС и установено нарушение, извършено от орган на досъдебното производство чрез разгласяване на материали по разследването в нарушение на презумпцията за невиновност или при публично изявление, в което обвиняем се представя като виновен. В случая ищецът навежда оплаквания от действия на Апелативен съд-София, изразяващи се във вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, за която не се излага твърдение да е отменена, респ. не е налице хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ. Защитата, която законът указва, че държавата дължи на граждани по ЗОДОВ, се отнася до лица, които са били субекти на прилагане на принудителни, наказателни или административнонаказателни мерки и наказания, за които е установено, че са били незаконосъобразни по предвидения за това процесуален ред – в случая се твърди спрямо ищеца да е била наложена незаконосъобразна мярка за неотклонение “задържане под стража”, поради което допустимостта на претенцията е обоснована от твърдения същата да е била отменена по предвидения в НПК ред. Следва да се има предвид и даденото разрешение на този въпрос в задължителните за съдилищата разяснения по т. 13 на ТР № 3/2004 г. на ОСГК, според която държавата отговаря за вреди по чл. 2, т. 1 ЗОДОВ, когато задържането под стража е отменено като незаконно, независимо от развитието на наказателното производство, а задържането е такова, когато не отговаря на предвидените в закона изисквания за налагането на тази мярка за неотклонение. При липсата на надлежни твърдения, че мярката за неотклонение на ищеца е била отменена, се налага извод, че предявеният иск е недопустим.

Освен това следва да се има предвид, че соченото нарушение на ХОПЕС в исковата молба, не е относимо. Хартата ще се прилага в случай, че ответникът е прилагал съюзна правна норма, каквито твърдения не се излагат. Видно е, че ответникът е прилагал норми от вътрешното право, а не от правото на ЕС, поради което ХОПЕС не се прилага. Твърдението за нарушение на ЕКПЧОС само по себе си е извън приложното поле на чл. 2в ЗОДОВ.

Освен това ЕКПЧОС се прилагат субсидиарно, доколкото липсва вътрешна правна уредба или норма от вътрешното право е тълкувана и приложена в нарушение на норма от ЕКПЧОС. В случая обаче липсват фактически твърдения за тези обстоятелства. Ищецът се е ограничил само да даде правна квалификация на претенцията си, която обаче не обвързва съда. Заради липсата на твърдения, които да се подвеждат под хипотезата на нормата на чл.

2в ЗОДОВ, съдът намира, че предявеният иск е недопустим и по това правно основание, посочено от ищеца – в този смисъл е определение № 40/12.01.2023 г. по гр. дело № 2

4870/2022 по описа на ВКС, III ГО.

На следващо място, настоящият съдебен състав споделя мотивите на СРС, че с предявяване на настоящия иск Е. М. не преследва легитимен интерес и действието представлява злоупотреба с право. Съдът отчита правото на всяка страна да търси защита на накърнени по твърдения права и законни интереси и това право е гарантирано от чл.6 ЕКЗПЧ (право на справедливо и публично гледане на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона) и от чл.2 ГПК и е упражнено от жалбоподателя (висящия спор по в.гр.д. № 12666/2024 г. по описа на СГС). Корелиращи на тези права са задълженията на страните да упражняват същите за задоволяване на собствените интереси, без обаче да надхвърлят и препятстват нормалното функциониране на обществото, в това число на съдебната система на държавата чрез адресирането с огромен брой сигнали, искания, жалби, които водят до ангажиране на ресурс от съдилищата, поради което същите са препятствани да изпълняват възложените им и произтичаща от Конституцията на Република България и Закона за съдебна власт функция да защитават правата и законните интереси на гражданите. С оглед практиката на практиката на ЕСПЧ, изразена по жалба 28970/1995 Nicolas Philis срещу Гръция; жалба 14102/02 Bekauri срещу Грузия и др., адресирането на съда в рамките на ограничен отрязък от време със стотици искове, жалби, голяма част от които са свързани с наложено с необжалваем съдебен акт наказание лишаване от свобода или мярка за неотклонение задържане под стража по висящи наказателни производства, при което се подават често идентични искови молби или такива, отличаващи се единствено по част от периода, в който се твърди да са търпени вредите, поставяне на съда в обективна невъзможност да извърши справка за наличие на друго висящо исково производство с идентичен предмет, чрез подаването на стотици искови молби, разкрива процесуално поведение, изпълващо понятието за злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответна процесуална санкция, предвидена в ГПК – прекратяване на производството като недопустимо. Следва да се отбележи, че подобна процесуална санкция настъпва след като на страната е обезпечено по редица дела разглеждане на претенцията й.

Правната теория и съдебната практика еднопосочно приемат, че съдът не дължи защита на превратно упражняваното субективно право. В практиката си ЕСПЧ приема, че злоупотреба с право, включително с правото на жалба, се изразява във вредоносно упражняване на правото за цели, различни от тези, за които е предназначено (дело 56551/11 Mihailo PETROVIĆ срещу Сърбия и 10 дружи жалбоподатели), а тази практика служи за ориентир за националните съдилища за начина на тълкуване и прилагане на нормите на вътрешното и международното право за гарантиране защитените от ЕКЗПЧОС правата. Поради това всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба съобразно Конвенцията и препятства правилното функциониране на съда и точното и своевременно провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба (Miroļubovs and Others срещу Литва). В горната насока съдът съобразява и Определение № 1208/13.03.2025 г. по ч.гр.д. № 472/2025 г. на ВКС, III ГО, с което не е допуснато до касационно обжалване определение № 648/14.01.2025 г. по в.ч.гр.д. № 14998/2024 г. на СГС, с което е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството по депозирана от същия жалбоподател искова молба, поради злоупотреба с право.

Наред с изложеното, на настоящия съдебен състав му е служебно известна справка от ГД „Изпълнение на наказанията“ за периода от 01.01.2024 г. до 23.04.2025 г. според която, жалбоподателят М. е напускал пенитенциарното заведение, в което се задържа за изтърпяване на наложено му наказание лишаване от свобода за участие в инициирани от него съдебни заседания и запознаване с материали по образуваните от него дела множество пъти. Последното налага извод, че депозирането на стотици искови молби и жалби във връзка с незаконното му задържане по КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС, III н.о., с което е оставена в сила присъда по ВНОХД № 102/2018г. на АСНС и произтичащите от това 3 нарушения на общностното право създава предпоставки за отклоняване от установения режим на изтърпяване на наложеното му наказание предвид усилията на съда да гарантира правото му на справедлив процес. Така с подаването на поредица искова молба се постига цел непредвидена от закона цел, изразяваща се в създаване на предпоставки за напускане на пенитенциарното заведение, в което се задържа.

В хипотезата на предявен по същността си недопустим иск, основан на ненадлежни твърдения, от които претендираното право е принципно невъзможно да бъде породено, в полза на ищеца е неоправдано да бъде допусната правна помощ, съгласно чл. 24, т. 2 ЗПП, тъй като претенцията е очевидно недопустима, поради което правилно СРС е оставил без уважение това искане на ищеца.

Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно определение. Подадената срещу него частна въззивна жалба следва да се остави без уважение.