Решение № 47 от 13.06.2024, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 47 гр. Бургас, 12.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Илияна Т. Балтова

Янко Н. Новаков при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно търговско дело № 20242001000050 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение № 385/ 07.12.2023 г., постановено по т.д. № 326/ 2022 г. по описа на Окръжен съд Бургас, са отхвърлени исковите претенции на „Л.Б.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., представлявано от В.Ф.Я. - управител, против „Д.“ ООД , ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. П., представлявано от К.Б. - управител, за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 41 505 евро, с левова равностойност от 81 176 лв., с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, поради плащането й от последния на отпаднало основание и по-специално – в изпълнение на развален предварителен договор от 14.02.2019 г., както и сумата от 6223,49 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 22.12.2021 г. – датата на разваляне на договора, до датата на депозиране на исковата молба, ведно със законната лихва върху претендирания размер главница от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й плащане.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „Л.Б.“ ООД, с адрес за връчване: гр. Б.2 - адв. М. Т., в която същото се 1 обжалва, като незаконосъобразно и неправилно, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. Претендира се отмяната му и уважаване в пълнота на предявените искове.

Навеждат се доводи за автоматично прекратяване на процесния предварителен договор, считано от 1.04.2019 г., съгласно клаузата на раздел I, т.2 от него. Твърди се, че продавачът е имал правото да задържи единствено платената сума в размер на 2000 евро, но не и сумите, заплатени след автоматичното прекратяване на съглашението, до размера на 41 505 евро.

Навеждат се аргументи, че в случая няма основание да се смята, че предварителният договор е продължил да действа и след 31.03.2019 г., поради което всички суми, заплатени след тази дата, са заплащани на отпаднало основание и следва да бъдат върнати на купувача по договора. Подчертава се, че договорът е прекратен, с неизпълнение на задължението на купувача да плати капарото, в срока, уговорен между страните. Изразява се позиция, че последващите плащания по договора не биха могли да се приемат за конклудентни действия, потвърждаващи съществуването на договора, поради задължителната форма за действителност на същия.

Според въззивника, дори да се приеме, че предварителният договор не е бил прекратен след 31.03.2019 г., то уговорената в него неустоечна клауза е нищожна, тъй като към момента на сключване на договора е липсвала яснота за бъдещия размер на неустойката. Излагат се аргументи и за прекомерност на неустойката, като се сочи, че ищецът е ползвал имота за много кратък период от време.

Претендира се нищожност на клаузата за неустойка, поради противоречие със закона, основание по чл.26, ал.1, вр.чл. 206, ал.3 ЗЗД.

Изтъква се, че липсва договорка между страните за заплащане на неустойка като обезщетение за вредите от разваляне.

Излагат се доводи, че дори да се приеме, че се касае за компенсаторна неустойка, същата излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и следва да се признае за нищожна.

Задържането на 1/3 от продажната цена като обезщетение от продавача, който е запазил собствеността си върху имота и може да го продаде на трети лица, води, по мнение на въззивника, до неоснователно имуществено разместване на блага.

2

В допълнение се сочи, че вредите от неизпълнението биха могли да бъдат компенсирани от заплатената като капаро сума по т.2, раздел I от договора, а не чрез задържане на всички заплатени вноски по договора.

Претендират се разноски.

В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от „Д.“ ООД , с адрес за връчване: гр.П. - адв. Н. Х., в който се излагат съображения за нейната неоснователност, респективно за законосъобразност и правилност на обжалваното с нея съдебно решение, чието потвърждаване се претендира.

Изтъква се, че между страните не е имало спор по отношение на момента на разваляне на процесния договор, а именно, считано от 22.12.2021 г. - с получаване от купувача на уведомлението от продавача за разваляне на предварителния договор. Сочи се, че тази дата е посочена от ищеца в исковата молба и от този момент са предприети от него действия за претендиране на платените по съглашението суми. Излагат се съображения, че е настъпила преклузията на чл. 266 ГПК по отношение на въведеното едва с въззивната жалба ново обстоятелство, че прекратяването на процесния договор е настъпило на 31.03.2019 г., както и на позоваването на договорна клауза, на която няма позоваване в първоинстанционното производство.

Аргументира се неоснователност на твърденията на въззивника за автоматично прекратяване на процесния договор, при неплащане на капарото по него. Според страната, договорът е продължил действието си по волята на съдоговорителите, които продължили да изпълняват задълженията си по него и след изтичане на срока за плащане на капарото. Твърди се, че макар и със забава, купувачът е заплатил оставащата сума от капарото на 30.04.2019 г., за която продавачът е издал съответната фактура, с вписано в платежното нареждане основание: „А. – т.е. апартаментът, предмет на предварителния договор. Това плащане от 56 000 лв. ищецът е посочил и в исковата молба, като извършено в изпълнение на процесния договор. Изтъкват се и трайните търговски отношения между страните, с оглед на които развалянето на договора следва да се счита за крайно средство.

Като писмено доказателство, че страните възприемат процесния договор за действащ и пораждащ правни последици, въззиваемият сочи 3 сключеното между тях на 2.02.2021 г. споразумение за прихващане на неплатената част от продажната цена, следваща вноска, с вземане на въззивника към въззиваемия за възнаграждение по агентски договор. В този аспект е и кореспонденцията между страните.

Оспорват се доводите в жалбата за нищожност на уговорената в процесния договор неустойка, като се застъпва позиция, че сделката е търговска, а Търговският закон се явява специален по отношение на ЗЗД и в него не съществува забрана, аналогична на клаузата на чл.206, ал.3 ЗЗД.

Поддържа се, че неустойката е определяема и размерът й е съобразен с вредите, които дружеството би претърпяло от неизпълнението на поетите задължения на въззивника – търговец. Според въззиваемия, безспорно към момента на сключване на договора неустойката има обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция.

Акцентира се, че страните са договорили получаването на продажната цена да се осъществи на отделни вноски за период от четири години и целта на договорената неустойка е да обезщети дружеството при допълнителна забава на която и да е вноска, както и да санкционира недобросъвестния контрагент.

По повод възражението относно неопределяемост на неустойката, се заявява, че във всеки един момент купувачът е знаел каква част от продажната цена е заплатил и размерът на неустойката от неговото противоправно поведение е определяем и ясен.

Изтъква се, че размерът на претендираната неустойка за разваляне на договора е общо под 25 % от цената на апартамента.

Изразява се несъгласие с твърденията на въззивника, че е ползвал имота за кратко време, като се сочи на ползване с продължителност около пет години, доказано с ангажираните в производството доказателства.

Навеждат се доводи, че с уведомлението за разваляне на договора въззиваемото дружество е информирало купувача за прихващането на платената част от продажната цена с договорената неустойка за разваляне, а купувачът – въззивник е потвърдил получаването на уведомлението за прихващане в първата инстанция, така че погасителният ефект е настъпил.

Претендират се разноски.

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на 4 изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е допустима за разглеждане по същество.

При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Пренесен за разглеждане пред апелативната инстанция е спорът по обективно съединени искове, с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.

Претендира се в настоящия процес от въззивника получаване обратно от въззиваемия на престирани в изпълнение на развален предварителен договор суми.

Разпоредбата на чл.55, ал.1 ЗЗД представлява средство за изравняване на необоснованото с призната от правото причина имуществено преливане от един патримониум в друг. Претендиращият връщане по престационната кондикция следва да докаже даването, в конкретния случай плащането към дружеството - въззиваем, и неговия размер. В доказателствена тежест на облагодетелствания е да докаже съществуването на годно основание да получи облагата и да я задържи.

Установяване на факти пред въззивната инстанция не е провеждано.

Настоящият състав препраща към фактическата обстановка, приета от първоинстанционния съд и изложена в обстоятелствената част на атакувания съдебен акт.

В обобщение и в аспект на повдигнатите във въззивната жалба оплаквания, следва да се посочи, че страните са били обвързани от сключен на 14.02.2019 г. предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот – апартамент в гр. С., в който е било уговорено плащане на цената на продавания имот на части: 32 000 евро – капаро, платимо на две части и четири годишни вноски от по 28 250 евро, при фиксирани в съглашението падежи. Уговорено е правото на собственост върху недвижимостта да се прехвърли на купувача не по – късно от 30 дни след изплащане на дължимите срещу цената вноски.

5

Установява се от данните по делото, в този число и становищата на страните, че поради неизпълнение на задълженията на купувача да заплаща погасителните вноски в уговорените договорни срокове, продавачът е предприел разваляне на договора, с получено на 22.12.2021 г. писмено уведомление, адресирано до купувача. В сезиращата съда искова молба въззивникът се е позовал на едностранното разваляне на договора с горецитираната нотификация, отправена по електронна поща. Недопустимо е въвеждането пред настоящата апелативна инстанция на нови фактически твърдения от въззивника относно момента на прекратяване на съглашението, като се твърди автоматичното му прекратяване, считано от 1.04.2019 г., тъй като те са преклудирани при първоинстанционното разглеждане на делото.

От ангажираните в производството писмени доказателства става ясно, че дружеството - въззивник е заплатило по договора за периода 2.02.2021 г. – 20.11.2020 г. сума в общ размер на 90 093,45 лв., от които претендира връщане в настоящия процес на 41 505 евро, равняващи се на 81 176 лв.

Дружеството – въззиваем е противопоставило твърдения, че връщане на даденото не се дължи, тъй като платеното следва да остане в полза на прехвърлителя, по силата на уговорената в договора неустойка за разваляне.

Видно от текста на чл.V.2 от съглашението, страните са се споразумели, при едностранно разваляне на договора от страна на продавача, поради неизпълнение задълженията на купувача да заплати цената във фиксираните между страните срокове, заплатените до момента от купувача суми да бъдат задържани от продавача, като неустойка за разваляне. Без основание се поддържа в жалбата, че липсва уговорка между страните за заплащане на неустойка като обезщетение за вредите от разваляне, доколкото изричното съдържание на относимия договорен текст недвусмислено въвежда общо формираната воля на страните за дължимост на неустойка във фиксирания размер именно при хипотеза на едностранно разваляне на съглашението от продавача. Не се констатира и неяснота на договорната воля, която да препятства приложението на клаузата, като ясно е посочено, че се задържа платеното до момента на развалянето, за което и двамата съдоговорители са в известност във всеки един момент от развитието на 6 правоотношението.