Решение № 4457 от 11.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4457 гр. София, 11.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: И.ка И.ова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Теодора М. Петрова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.ева като разгледа докладваното от Теодора М. Петрова Въззивно гражданско дело № 20221100511620 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 ГПК – чл. 273 ГПК .

С решение № 20046991 от 08.07.2022 г., постановено по гр.д. № 64645, по описа на СРС, ГО, 85 състав, И. И. К. е осъден да заплати в полза на „М.К.

ЕООД следните суми: 1992.06 лв. – възнаграждение за поддръжка на жилищен комплекс „Макси“, находящ се в гр. Варна, к. к. „Св. Св.

Константин и Елена“, ул. „*******, дължимо по Договор за поддръжка и управление на жилищен комплекс от 02.05.2011 г., за апартамент № 27 за периода от м. 06.2017 г. до м. 02.2019 г., ведно със законната лихва от 08.06.2020 г. до окончателното плащане; 2 171.82 лева – възнаграждение за поддръжка на жилищен комплекс „Макси“, находящ се в гр. Варна, к. к. „Св.

Св. Константин и Елена“, ул. „*******, дължимо по Договор за поддръжка и управление на жилищен комплекс от 02.05.2011 г., за апартамент № 28 за периода от м. 06.2017 г. до м. 02.2019 г., ведно със законната лихва от 08.06.2020 г. до окончателното плащане; 718.12 лева – възнаграждение за поддръжка на жилищен комплекс „Макси“, находящ се в гр. Варна, к. к. „Св.

Св. Константин и Елена“, ул. „*******, дължимо по Договор за поддръжка и управление на жилищен комплекс от 02.05.2011 г., за апартамент № 29 за 1 периода от 01.06.2017 г. до 01.10.2017 г., ведно със законната лихва от 08.06.2020 г. до окончателното плащане; 614.98 лева – разноски по делото в полза на ищеца, като искът е отхвърлен, както следва: частично иска за възнаграждение, дължимо за апартамент № 27 – за разликата над 1992.06 лева до пълния предявен размер от 5278.56 лева и за периодите от 01.06.2015 г. до 31.05.2017 г. и от 01.03.2019 г. до 01.06.2019 г. ; частично иска за възнаграждение, дължимо за апартамент № 28 – за разликата над 2171.82 до пълния предявен размер от 5514.48 лева и за периодите от 01.06.2015 г. до 31.05.2017 г. и от 01.03.2019 г. до 01.04.2019 г.; частично иска за възнаграждение, дължимо за апартамент № 29 – за разликата над 718.12 лева до пълния предявен размер от 5585.49 лева и за периода от 01.06.2015 г. до 31.05.2017 г.; изцяло иска за мораторна лихва върху главницата за апартамент № 27 в размер на 573.07 лева за периода от 08.06.2017 г. до 08.06.2020 г.,, изцяло иска за мораторна лихва върху главницата за апартамент № 28 в размер на 676.53 лева за периода от 08.06.2017 г. до 08.06.2020 г.; изцяло иска за мораторна лихва върху главницата за апартамент № 29 в размер на 1167.39 лева за периода от 08.06.2017 г. до 08.06.2020 г. Със същото решение „М.К.

ЕООД е осъдено да заплати в полза на И. И. К. сумата от 1346.80 лева – разноски по делото.

Срещу частта, с която са отхвърлени предявените искове е депозирана въззивна жалба от ищеца „М.К. ЕООД. Поддържа, че решението в тези части е неправилно и незаконосъобразно. Излага доводи, че първоинстанционния съд неправилно е приел, че сключеният между дружеството-ищец и етажната собственост договор за управление и поддръжка е прекратен с решение на общото събрание на етажните собственици от 25.02.2019 г. през месец 02.2019 г. Твърди, че текстът на протокола е бил подменен, като са налице два протокола от проведено едно и също общо събрание и към датата на депозирана на въззивната жалба истинността на нито един от тях не е установена. Поддържа, че и след 25.02.2019 г., включително и към момента на подаване на жалбата, ищецът извършва поддръжка и обслужване на комплекс „Макси“. Твърди, че в действителност етажните собственици не са взимали решение за прекратяване на договора с ищеца. Излага доводи, че първоинстанционният съд при определянето на дължимото възнаграждение по договора неправилно е взел предвид само чистата площ на всеки обект, като изключил общите части. Оспорва изводите на съда, че в случая се касае 2 за периодични плащания и в този смисъл е приложима давността по чл. 111 ЗЗД, като твърди, че месечните вноски представляват частични плащания на цената по договора. Поддържа, че погрешно съдът е отхвърлил изцяло претенцията за заплащане на мораторна лихва. Излага доводи, че като не е платил в срок и изцяло, ответникът е изпаднал в забава. Твърди, че съдът не е взел предвид, че между страните съществуват търговски взаимоотношения, във връзка с които същите са договорили прихващане на вземане срещу задължение между ищеца и дружеството „К.И.“ ООД, собственост и управлявано от ответника. Поддържа, че съдът не е съобразил и решение на Районен съд – гр. Варна, потвърдено с решение на Окръжен съд – гр. Варна, с което друг от етажните собственици е осъден да заплати на ищеца суми във връзка с управление и поддръжка, произтичащи от същото решение на общото събрание на етажните собственици от 02.05.2011 г.

В срока за отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника И. И. К., чрез процесуалния му представител адв. Я.Ч.. Поддържа, че въззивната жалба е изцяло неоснователна. По отношение на доводите изложени в същата, твърди, че възражението във връзка с протокола за проведеното на 25.02.2019 г. общо събрание е несвоевременно. Оспорва твърдението на жалбоподателя, че разходите следва да се начисляват върху „завишена“ площ, както и възражението, че процесните суми не представляват периодични плащания. Поддържа, че твърдението на жалбоподателя за наличие на търговски взаимоотношения е недоказано, като същото е неотносимо към предмета на спора. Останалите изложени в отговора на въззивната жалба доводи се съдържат и в депозираната от ответника въззивна жалба и са свързани с твърдени от него пороци в първоинстанционното съдебно решение, в частност касаят аргументи относно допустимостта на съдебния акт, както и правилността му в частта, в която предявените искове са уважени.

Срещу първоинстанционното съдебно решение е депозирана въззивна жалба и от ответника – И. И. К., чрез процесуалния му представител. Твърди, че атакуваният съдебен акт е недопустим поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила при постановяване на първоинстанционното съдебно решение във връзка с правната квалификация на предявените искове.

Излага доводи, че с доклада по делото първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с искове с правна квалификация чл. 38, ал. 2 ЗУЕС. Твърди, че 3 въпреки това, с решението съдът е изменил правната квалификация и се е произнесъл по претенция с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 вр. чл. 258 ЗЗД, с оглед на което решението е недопустимо. Отделно от това, поддържа, че ищецът не разполага с активна легитимация, тъй като към датата на депозиране на исковата молба не притежава качеството управител на етажната собственост. На следващо място, твърди, че дружеството няма право да получи в своя полза исковата сума, като с такова право разполага единствено етажната собственост.

Доколкото последната е неперсонифицирана, твърди, че искът следва да бъде предявен от управителя на етажната собственост, а не от ищеца. Излага подробни аргументи за неправилност, поради нарушение на материалния закон и необоснованост на първоинстанционното съдебно решение в обжалваните части. В тази връзка твърди, че между страните не е възникнало валидно облигационно правоотношение, тъй като ищецът не е разполагал с правото да договоря сам със себе си, като доколкото етажната собственост е неперсонифицирана, договорът следвало да бъде сключен поотделно с всеки един от собствениците. Поддържа, че въпреки, че в хода на производството е установено, че счетоводството на ищеца не е водено редовно, първоинстанционният съд на база на счетоводните записвания неправилно е приел, че е налице индиция за достоверност на данните в свидетелските показания на разпитания свидетел.

В срока за отговор на въззивна жалба е постъпил такъв от ищеца „М.К.

ЕООД. Оспорва твърденията на жалбоподателя за наличие на съществени нарушение на съдопроизводствените правила. Излага доводи, че съдът правилно и в съответствие с петитума, формулиран от ищеца е квалифицирал претенцията, като посочва, че с уточнение на исковата молба е заявено, че дружеството предявява иска си в качеството на изпълнител на възложените дейности по поддръжка на комплекс „Макси“ срещу определено възнаграждение. В този смисъл поддържа, че между страните е възникнал договор, сключено от управителя на етажната собственост, действащ от нейно име и за нейна сметка, като сключеният договор обвързва всеки един от етажните собственици като предвижда индивидуална разделна отговорност за всеки един от тях при неизпълнение. Сочи, че е правно ирелевантно кой е управителят на етажната собственост, доколкото исковете са за заплащане на извършени от ищеца услуги. Поддържа, че реалното извършване на услугите, 4 предмет на договора, се установява от свидетелските показания. Излага доводи за неоснователност на възраженията относно воденото от ищеца счетоводство, доколкото ответникът не твърди да е извършвал плащания през процесния период.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и доказателства по делото по свое вътрешно убеждение и въз основа на закона, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивните жалби са депозирани в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирани страни, като същите са допустими.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно.

Във въззивната жалба, депозирана от ответника, са наведени доводи за недопустимост на решението. На първо място се съдържа оплакване за недопустимост на атакувания съдебен акт във връзка с приетата в решението на първоинстанционния съд правна квалификация на главните искове по чл.

79 ЗЗД вр. чл. 266, ал. 1 вр. чл. 258 ЗЗД вместо обявената с доклада по делото квалификация по чл. 38, ал. 2 ЗУЕС. Настоящият съдебен състав намира, че дадената с решението квалификация, различно от обявената в доклада по чл.

146 ГПК не обуславя недопустимост на първоинстанционното решение.

Евентуална неправилност в дадената от съда правна квалификация може да доведе до недопустимост на съдебния акт, постановен по същество на спора, само в случаите, когато в резултат на това, съдът се е произнесъл по незаявени от ищеца в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения т.е. по факти, различни от въведените от ищеца като основание на иска или по непредявено основание, какъвто обаче не е настоящият случай.

При постановяване на решението си първоинстанционният съд е изложил мотиви в съответствие с изявлението на ищеца в исковата молба и уточненията й, а именно, че вземането на ищеца произтича от възложените му и незаплатени дейности по поддръжка и управление. Изменението на квалификацията на иска с решението в отклонение от обявената с доклада по чл. 146 ГПК би могло да представлява процесуално нарушение в случаите, 5 когато това обстоятелство се е отразило на възможността на страните да ангажират съответните доказателства. В настоящия случай на ответника е указано, че в негова тежест е да установи факта на плащане на процесните суми, като в изпълнение на разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ГПК първоинстанционният съд е дал указания, че не сочи доказателства относно това обстоятелство. Аргумент в подкрепа на гореизложеното е и обстоятелството, че съдът се е произнесъл и по възражението му, че ищецът не е изпълнявал възложените му дейности по управление и поддръжка.

По отношение на твърдението за недопустимост на решението поради липсата на активна легитимация от страна на ищеца, съдът намира същото за неоснователно. Противно на твърденията на ответника, ищецът от самото начало е заявил, че претендира заплащането на процесните суми в качеството му на изпълнител по възложени му от страна на етажните собственици дейности по управление и поддръжка на комплекса, в който се намира и жилището на ответника. Нито в исковата молба, нито в уточненията към нея се съдържа изявление, каквото жалбоподателят твърди, че е налице, а именно, че ищецът заявява претенцията си в качеството си на управител на етажната собственост и предявява иска от името на етажните собственици.