Решение № 106 от 09.06.2026, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 106 гр. Варна, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анета Н. Братанова

Членове:

Дарина Ст. Маркова

Мария К. Терзийска при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Анета Н. Братанова Въззивно търговско дело № 20263001000072 по описа за 2026 година

Производството по делото е по реда на чл. 2 58 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от Застрахователно акционерно дружество „ОЗК ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК 121265177, със седалище и адрес на управление гр. София, чрез процесуалния представител адв. Х. от САК, срещу решение № 214/18.12.2025г. постановено по т.д. № 200/2025г. по описа на Окръжен съд – гр. Разград, с което съдът е осъдил ЗАД „ОЗКЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, да заплати на И. Я. К. ЕГН **********, от *****, сумата от 77 500 лв. /равняващи се на 39 625,12 евро/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина й Я.М.К., настъпила вследствие ПТП на 26.02.2023 г., виновно причинено от водач на л.а. марка „Ауди“, модел „А4“, с per. № *****, застрахован при „ЗАД ОЗК Застраховане“АД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.08.2024 г. до окончателното й изплащане, както и е извършил разпределение на разноските по делото.

Въззивната жалба съдържа оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението в уважителната му част, като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуален закон, и несъобразяване със съдебната практика. Застрахователното дружество твърди допуснато неправилно приложение на нормите на чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поддържайки възражението за съпричиняване и принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат в степен по-висока от 1 възприетите от съда 15%. По делото е останала недоказана близката емоционална и трайна връзка между ищцата и нейния починал син, което е обусловило присъждането на обезщетение за неимуществени вреди в крайно завишен размер и в разрез с нормата на чл. 52 ЗЗД. Излагат се оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, изразяващи се в недопускане искането на ответната страна за събиране на относими по делото доказателства. Навежда оплаквания за неправилно приложение нормата на чл. 235 ГПК, респ. чл. 172 ГПК, като съдът не е обосновал в достатъчна степен причината да кредитира една част от гласните доказателства, събрани в производството, пред друга част от тях. Освен това, за част от фактите възприетите от съда за безспорни, е налице противоречие със събраните по делото гласни доказателства. Необоснован е останал изводът за наличието на изключителност на емоционалната връзка между ищцата и сина й, респ. високия интензитет на понесените от нея болки и страдания. С подробно изложени съображения навежда доводи за това, че съдът в недостатъчна степен е обследвал личността на Я.К., както и дали в отношенията на пострадалата и сина й са съществували чувства на обич и привързаност, дали е налице трайна емоционална връзка помежду им и хармония в отношенията им. По отношение на възражението за съпричиняване излага съждения, че основната причина за настъпване на процесното ПТП е именно поведението на пострадалия Я.К., позовавайки се на събраните в хода на процеса гласни и писмени доказателства. Счита, че с поведението си Я.К. е допринесъл за настъпването на процесното ПТП, определяйки степен на съпричиняване от поне 50 %. Определеното от съда обезщетение, преди намаляването му по реда на чл. 51, ал. 2 ГПК, е крайно завишено, като счита за достатъчно за целите на репариране на ищцата изплатеното от застрахователя обезщетение от 50 000 лв., като справедлив еквивалент на понесените от нея действителни болки и страдания вследствие загубата на сина й Я.К.. Нещо повече, ищцовата страна вместо да проведе доказване на наличието на трайна емоционална и дълбока връзка с пострадалия си син е обосновала всъщност тежкото социално положение, в което се намира. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част, като отхвърли изцяло исковата претенция. Претендира присъждане на разноски по делото за двете инстанции.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответната страна И. Я. К., с който се излагат съображения за неоснователност на същата, респ. за правилност на решението в обжалваната му от застрахователното дружество уважителна част, с подробно изложени съображения за това.

Оспорва оплакванията за допуснати процесуални нарушения. Решението в обжалваната му част намира за правилно, обосновано и законосъобразно, поради което моли съда да остави въззивната жалба без уважение, респ. да потвърди решението в осъдителната му част. Претендира присъждане на разноски, в т.ч. адвокатско възнаграждение за оказаната на страната безплатна правна помощ.

2

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването.

Същата отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК и е надлежно администрирана от първоинстанционния съд.

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

В производството пред въззивната инстанция са безспорни предпоставките за възникване отговорността на застрахователя - наличието на деликт при съответното авторство, противоправност и вина. Налице е безспорно застрахователно правоотношение между причинителя и застрахователното дружество по застраховка „Гражданска отговорност”.

Установено е и настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя.

Не се спори, че на 26.02.2023 г., в тъмната част на денонощието /около 01,00 часа/, по път II-49, в посока от гр. Разград към гр. Кубрат, в участъка между с. Киченица и разклона за гр. Сеново, се движел л.а. „Ауди А4“ с per. № ***** с водач Ц.М.Ц.. Пътният участък бил прав, хоризонтален, с две пътни ленти, всяка с широчина 3,10 метра, с ляв и десен банкет с широчина по 1,6 метра, с утъпкан чакъл. Десният банкет бил покрит с чакъл, без затревяване и е бил проходим за пешеходци. По същото време, в същия пътен участък и в същата посока, в десния край на пътя на около 0,5-1,0 метра от дясната му граница, пред автомобила със скорост около 4 км/час, се движел Я.М.К.. На прав участък след с. Киченица, л.а. „Ауди А4“ настигнал и блъснал с предната си дясна част отзад пешеходеца К.. След сблъсъка тялото на пешеходеца било отхвърлено напред и вдясно в крайпътната затревена площ, където е намерено след произшествието, а автомобилът продължил движението си без да спре.

За извършеното от водача на лекия автомобил деяние е образувано наказателно производство, приключило с влязла в сила присъда, с която Ц.М.Ц. е признат за виновен в това, че на 26.02.2023 г. в землището на село Киченица, на път II-49 ( гр. Разград – гр. Кубрат), при управление на моторно превозно средство – лек автомобил “Ауди А4“ с per. № *****, нарушил правилата за движение по пътищата: Чл. 5, ал. 2, т. 1 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ - Като водач на пътно превозно средство не изпълнил задължението си да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците; Чл. 20, ал. 2 от Закона за движение по пътищата - Като водач на пътно превозно средство, при избиране на скоростта на движение, не се е съобразил с конкретните условия на видимост, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие, както и в случай на необходимост не изпълнил задължението си да намали скоростта и не е спрял при възникналата опасност за движението; Чл. 123 ал. 1 от Закона за движение по пътищата – Като водач на пътно превозно средство, участник в пътно 3 транспортно произшествие, при което са пострадали хора, не изпълнил задължението си да уведоми компетентните служби на Министерството на вътрешните работи, да остане на мястото на произшествието и да изчака пристигането на компетентните органи на Министерството на вътрешните работи, в резултат на което по непредпазливост причинил смъртта на Я.М.К., като след деянието избягал от местопроизшествието престъпление по чл. 343, ал. 3, б. “б“, предл. 1 вр. с ал. 1 “в“ вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, за което му е наложено съответно наказание.

Първият спорен въпрос пред въззивната инстанция е свързан с размера на определеното обезщетение по чл. 52 ЗЗД.

Ищцата е майка на починалия при ПТП Я.М.К., на *****ни към датата на инцидента.

Не се спори, че периода от 23.07.2018 г. до 17.05.2022 г. починалият е бил задържан за изтърпяване на наказание лишаване от свобода. След освобождаването си от затвора се завърнал в къщата в с.Каменово и съжителствал съвместно с майка си, сестра си и баба си. Работел на повикване, без постоянен трудов договор. По принцип си пийвал /показания на св. Е.Д./. Имал планове за бъдещето и осигуряване на постоянен трудов доход.

Събраните писмени и гласни доказателства сочат тежкото здравословно и социално-битово състояние на семейството на И. К.. Последната е инвалид с определена степен на ТН в размер на 71%. Представеното експертно решение /стр.2/ сочи, че през м.12.2022 год. /два месеца преди инцидента/ ищцата счупила лявата си бедрена кост. Сестрата К.М. К. е също инвалид с 95 % ТНР с диагноза хипофизарен нанизъм и торакална сколиоза, III степен, изцяло зависима от чужди грижи. Починалият Я. М.К. бил единственият, на когото семейството разчитало както за физическа битова грижа, така и за поддържане на къщата /съвпадащи показания на св.Г. Г. и С.М./.

Приживе ищцата редовно посещавала сина си в затвора /показания на св.Г.Г. и С.М./. След освобождаването му понякога се сърдела, че се прибира късно и не я слуша. При срещата си със св. Е.Д. /в нощта на инцидента/ признал, че майка му го изгонила. Показанията в разглежданата част съвпадат с протокол за принудителното отстраняване на А.К. по Заповед за незабавна защита по ЗЗДН № 3/20.02.2023 год, издадена от РС – Кубрат по молба за защита от домашно насилие, подадена от сестрата на Я.. Същевременно ищцата се хвалела, че синът й е работливо момче.

Съобразно показанията на св.Г.Г. ищцата била покосена от мъка от смъртта на сина си. Намирала начин да посещава редовно гробищата и да направи паметна плоча на сина си. И понастоящем плачела, когато говори за сина си /показания на кмета С.М./. Според свидетелката Г.Г. семейството „западнало“, всичко било „занемарено“, нямало на кого да разчитат.

Твърденията за оказван семеен тормоз от Я. са недоказани. Молбата на К.М. К. /сестра на Я./ за иницииране на производство за защита от домашно 4 насилие и подадената към същата декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН съставляват частни свидетелстващи документи, които не се ползват с обвързваща материално-правна доказателствена сила.

Законовопредвидената доказателствена сила на декларацията важи само в производството по ЗЗДН – така чл. 13, ал.3. Визираните в коментираните документи факти и обстоятелства не са подкрепени от събраните доказателства, вкл. и от устните обяснения на ищцата и показанията на св.Г.Г. пред въззивната инстанция.

Според събраните от въззивната инстанция доказателства, действията на К. К. са били продиктувани от неразбирателство с приятелката на Я., а не със самия него.

Няма самостоятелно доказателствено значение и издадената заповед за незабавна защита. Последната се издава по едностранни твърдения на молителя и има само привременен характер. В настоящия случай заповедта следва да се счита обезсилена поради оттегляне на молбата и прекратяване на производството – чл. 19, ал.2 и 3 ЗЗДН.

Обстоятелството, че ищцата признава, че дала 500 лева на Я., за да плати на жена за гледане, по никакъв начин не обуславя извода, че семейството е било неглижирано от починалия. Соченото признание на ищцата в обясненията й е направено с пояснението, че Я. е помагал финансово на семейството. От друга страна, според показанията на св. Г.Г. до наемането на жена се стигнало, тъй като и майката, и бабата били на легло. Я. помагал за всичко вкъщи, но не можел да обслужва жените.