Решение № 4202 от 14.07.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр.

София, 14.07.2020 год.

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ А въззивен състав, в закрито заседание на четиринадесети юли през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

СИМОНА

УГЛЯРОВА като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева ч.гр.дело № 5741 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 435 - 438 от ГПК.

Образувано е по жалба на „Т.С.“

ЕАД с вх. № 664/03.06.2020г. - длъжник по изпълнително дело № 20207850400031 по описа на частен съдебен изпълнител Л.М., с рег. №

785 по описа на КЧСИ, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу постановление от 14.04.2020г., с което е отхвърлено искането на длъжника за намаляване на размера на приетите за събиране в полза на взискателя разноски за адвокатско възнаграждение и за таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ.

Жалбоподателят поддържа неправилност на постановеното постановление за разноските. Счита, че в случая определеното адвокатско възнаграждение е прекомерно предвид фактическата и правна сложност на изпълнителното дело и следва да бъде намалено до минимален размер от 200 лева, съответстващо на обема на предоставената от процесуалния представител правна помощ и съдействие. Навежда съображения, че в случая взискателят не е предприел действия с цел удовлетворяване на паричното вземане, поради което не може да претендира разноски за адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 10, т. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адкокатските възнаграждения. Обжалва се и отказът на съдебния изпълнител да измени размера на начислените такси по т. 26 от ТТРЗЧСИ.

По изложените съображения прави искане за отмяна на обжалваното разпореждане и намаляване на приетите за събиране такси и разноски по изпълнителното производство.

В срока по чл. 436, ал. 3 от ГПК взискателят “Е.С.П.” ЕООД е подал възражение, с което оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че сумата в размер на 230 лева, съставляваща договорен и заплатен адвокатски хонорар по изпълнителното дело, е изцяло съобразена с Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно която критерий за размерът на адвокатския хонорар е материалният интерес за завеждане и водене на делото, правната и фактическа сложност на конкретното дело, както и необходимият обем на правните и фактически действия, които следва да бъдат извършени. Поддържа, че противно на твърденията в жалбата, взискателят е извършил редица процесуални действия, които попадат в приложното поле на нормата на чл. 10, т. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което счита, че в негова полза следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение с оглед извършеното процесуално представителство с цел удовлетворяване на паричното вземане. Обръща внимание, че по делото е депозирана допълнителна молба, с която са посочени конкретни изпълнителни способи за реализиране на вземането. Навежда съображения, че претендираният адвокатски хонорар представлява реално заплатено адвокатско възнаграждение, което е съобразено с минималния размер на адвокатските възнаграждения. В този смисъл счита искането за намаляване на разноските за неоснователно. По отношение на жалбата в частта по начислената такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ са изложени съображения, че същата е недопустима, тъй като е просрочена. Счита, че длъжникът е имал право да обжалва размера на приетите за събиране такси в едноседмичен срок от получаване на поканата за доброволно изпълнение, а не едва след произнасяне на органът по принудително изпълнение с постановлението от 14.04.2020г., тъй като подаденото възражение срещу размера на приетите за събиране в изпълнителното производство разноски съдържа общо оплакване.

В мотивите си частният съдебен изпълнител заявява становище за неоснователност на жалбата.

Софийският градски съд, след като взе предвид доводите на страните и прецени данните по делото, намира следното:

Изпълнително дело № 20207850400031 по описа на частен съдебен изпълнител Л.М., с рег. №

785 по описа на КЧСИ, е образувано въз основа на молба от “Е.С.П.” ЕООД от 04.03.2020г. срещу „Т.С.“ ЕАД, за принудително събиране на присъдените по гр.д. № 14173/2018г. по описа на СРС, ГО, 164 състав в полза на адв. К.И.Б. на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА парични суми в размер на 400 лева, представляваща разноски за предоставено безплатно процесуално представителство. Молителят се е легитимирал като кредитор по спорното вземане с договор за цесия от 06.12.2019г,. въз основа на който К.И.Б., в качеството на цедент, е прехвърлила на “Е.С.П.” ЕОО, в качеството на цесионер, цялото вземане, което има към “Т.С.” ЕАД по гр.д. № 14173/2018г. по описа на СРС, ГО, 164 състав. Молбата е депозирана чрез адв. М.Л., като в същата е поискано да бъдат събрани от длъжника и направените от взискателя разноски по изпълнителното дело, включително и за адвокатско възнаграждение в размер на 230 лева. По делото е представено споразумение от 11.12.2019г. за адвокатско възнаграждение, от което се установява, че взискателят е определил адвокатско възнаграждение на довереника в размер на 230 лева за образуване на изпълнителното дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на паричното вземане. В споразумението е посочено, че сумата се заплаща по банков път по сметка на довереника. По делото е представено преводно нареждане за кредитен превод от 03.03.2020г., от което се установява, че договореното адвокатско възнаграждение е заплатено в полза на упълномощеното адвокатско дружество.

По делото е изготвена, изпратена и получена от длъжника на 06.03.2020г. покана за доброволно изпълнение на вземане в общ размер на 860, 13 лева, в това число и за сумата от 230 лева адвокатско възнаграждение по изпълнителното дело и такса по т. 26 от Тарифата в размер на 76, 73 лева.

На 13.03.2020г. по делото е постъпило възражение от длъжника за намаляване на размера на приетите за събиране в полза на взискателя адвокатски хонорар и разноски за адвокатско възнаграждение и таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ, тъй като същите не са съобразени с действителната фактическа и правна сложност на делото, както и не са съобразени с размера на главното вземане.

С постановление от 14.04.2020г., получено от длъжника на 28.05.2020г., съдебният изпълнител е отказал да намали приетите за събиране по делото разноски.

Анализът на така установеното от фактическа страна налага следните правни изводи:

Жалбата е депозирана от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване акт и в преклузивния двуседмичен срок за това по чл. 436, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. Настоящият съдебен състав не споделя доводите на взискателя, че жалбата в частта по начислената такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ е просрочена. В тази връзка следва да бъде посочено, че в конкретния случай правото на жалба е упражнено срещу акт на съдебния изпълнител, с който се е произнесъл по възражение на длъжника срещу разноските за адвокатско възнаграждение и размера на начислените такси, в това число и тази по т. 26 от ТТРЗЧСИ. Видно е, че с възражението срещу приетите разноски, определени в поканата за доброволно изпълнение, длъжникът е възразил изцяло – както по отношение на размера на адвокатското възнаграждение, така и по отношение на определените такси по Тарифата към ЗЧСИ. Жалбата има допустим предмет на съдебен контрол – постановление, с което се отказва да се намалят разноските и е подадена в предвидения преклузивен срок от съобщението, поради което е процесуално допустима.

На следващо място, съдът съобрази и задължителните разяснения, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017г. на

ВКС по тълкувателно дело №

3/2015г., ОСГТК, съгласно които на обжалване по реда на чл.

435, ал. 2 ГПК подлежи всеки акт на съдебния изпълнител, в който се определя размера на задължението на длъжника за разноските по изпълнението. Това означава, че на обжалване подлежи и произнасянето на съдебния изпълнител по искане на длъжника за намаляване на размера на претендираните от взискателя разноски поради тяхната прекомерност, какъвто е и разглеждания случай. Ето защо релевираните от взискателя възражения за недопустимост на жалбата поради просрочие са неоснователни.

Жалбата е насочена не срещу разноските, обективирани в поканата за доброволно изпълнение, а срещу отказът на съдебния изпълнител от 14.04.2020г. да намали размера на приетите за събиране такси и разноски в изпълнителното производство.

Разгледана по същество, жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.

Въпросът за разноските се поставя във всяко съдебно производство, поради което уредбата му в действащия ГПК се съдържа в част І „Общи правила”. Тази част важи, както за исковия процес във всичките му етапи, така и за изпълнителното производство – задължението на длъжника за разноски е изрично уредено в разпоредбата на чл. 79 ГПК. Според последната, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато изпълнителното дело се прекрати съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство, или изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда, както и когато разноските, направени от взискателя, са за изпълнителни способи, които не са приложени.

В разглеждания случай по делото няма данни, че процесните изпълняеми права са били погасени от длъжника преди образуване на изпълнителното производство. А след като длъжникът не е изпълнил доброволно задълженията си преди иницииране на изпълнителното производство, то настоящият съдебен състав приема, че няма основание за отпадане на отговорността му за направените разноски от взискателя, в това число и за процесуално представителство, защита и съдействие.

По отношение на релевираното възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК досежно претендираното от взискателя адвокатско възнаграждение:

Разпоредбата на чл.

78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Съобразно утвърдената съдебна практика разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е приложима не само в съдебните производства, но и в изпълнителните – в този смисъл е определение № 403/01.12.2008г. по ч.гр.д. № 1762/2008г. на ВКС, V ГО. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР № 6/2012 год. по т.дело №6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.

По процесното изпълнително дело се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 230 лева. В конкретния случай се установява, че в рамките на изпълнителното производство взискателят е подал молба за образуване на изпълнителното производство, в която е бил посочен конкретен изпълнителен способ – запор на движими вещи, възбрана на недвижими имоти, запор върху дружествени дялове. Впоследствие, по делото е депозирана молба от взискателя от 05.03.2020г., с която са оттеглени посочените в молбата за образуване на изпълнителното дело способи за събиране на вземането и са посочени нови такива, а именно – запор на банковите сметки на длъжника. По делото е наложен запор върху вземанията на длъжника по банковите сметки открити в „ЦКБ“ АД. Със съобщение от 24.03.2020г. до банката съдебният изпълнител е разпоредил вдигане на наложения запор. Липсват данни да е налице постъпило плащане по делото от страна на банката към датата на изпращане на жалбата за разглеждане от съда.

Настоящият съдебен състав приема, че посочването на начин на изпълнение в молбата за образуване на изпълнителното дело, респективно в допълнителна молба от взискателя с оглед оттегляне на първоначално заявените способи за изпълнение, представлява задължителен реквизит на същата – чл. 426, ал. 2 от ГПК, като непосочването на начин на изпълнението представлява нередовност на молбата и е основание за прилагане на последиците по чл. 129 от ГПК. Следователно за посочването на изпълнителен способ в молбата за образуване на изпълнително дело, респективно в допълнителна молба, с която са оттеглени поисканите изпълнителни способи и са посочени нови такива, не се дължи отделно адвокатско възнаграждение от това, дължимо за образуването на изпълнителното дело, ако след изтичане на срока за доброволно изпълнение не е било необходимо да се извършват действия по принудително събиране на дълга. В случая няма данни да е реализиран конкретен изпълнителен способ за принудително събиране на вземането, поради което няма основание в тежест на длъжника да се възлагат разноски за адвокатско възнаграждение за извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания.