Определение № 3927 от 05.08.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3927 гр. София, 05.08.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20248002104501 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 93 584/28.08.2024 година, подадена от А. И. М., против решение № 4004/04.07.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 4139/2024 година.

С обжалваното решение съставът на Софийския градски съд е обезсилил първоинстанционното решение № 574/10.01.2024 година, поправено с решение № 776/14.01.2024 година, двете на Софийския районен съд, 58-ми състав, постановени по гр. д. № 31 849/2021 година, с което са уважени предявените от А. И. М. против Военно окръжна прокуратура гр.

София искове с правно основание чл. 227 от ЗОВСРБ и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 115 444.00 лева, представлява обезщетение за освобождаване от военна служба и на сумата от 650.00 лева, представляваща доволствие, а също така и сумата от 1838.16 лева представляваща обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД общо за двете главни задължения за периода от 15.01.година до датата на предявяване на исковете пред АССГ на 12.03.2021 година, заедно със законната лихва върху двете главни задължения, считано от датата на предявяване на исковете на 12.03.3021 година до окончателното плащане, като е поставил връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.

1

В подадената от А. И. М. касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от касатора против Военно окръжна прокуратура гр. София да бъдат разгледани по същество и съответно уважени.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба Военно окръжна прокуратура гр.

София е подал отговор на същата с вх. № 11 874/31.10.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 4004/04.07.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 4139/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на атакуваното с нея въззивно решение.

А. И. М. е бил уведомен за обжалваното решение на 12.08.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 93 584/28.08.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е изложил съображения, че А. И. М. твърдял, че със заповед № 0215/26.08.1989 година на МОРБ бил назначен на длъжност „лейтенант инженер“ като военнослужещ на кадрова военна служба и от тогава до 10.06.2005 година бил заемал различни длъжности като военнослужещ в различни военни формирования и структури на БА и Министерство на 2 отбраната, включително в служба „Сигурност ВП и ВКР“–Министерство на отбраната. М. твърдял, че със заповед № КВ-569/03.06.2005 година на Министъра на отбраната на РБ бил даден в разпореждане на Административния ръководител на В. София, но без да бъде освобождаван от военна служба. В изпълнение на тази заповед със заповед № 447/08.06.2005 година на Директора на Служба „Сигурност–ВП и ВКР“–МО бил отчислен от списъчния състав на службата, считано от 10.06.2005 година. С Решение на ВСС от 10.06.2005 година бил назначен на длъжност „военен следовател“ във В. София, която длъжност бил изпълнявал до 13.01.2021 година, включително, която се приемала за военна служба по смисъла на приложимите закони. Твърдял, че от 1989 година до освобождаването му от военна служба с оспорваната заповед не бил освобождаван от военна служба и по смисъла на ЗОВСРБ и § 14 от ПЗРЗСВ бил изпълнявал същата без прекъсване. С оспорваната заповед бил освободен от „военна служба“ като „военен следовател“ във В. София, отчислен е от списъчния състав на В. София, считано от 14.01.2021 година и бил зачислен в резерва и водене на отчет в съответното Военно окръжие. С решение на ПК на ВСС по протокол № 45/16.12.2020 година, т. 6 с акт за встъпване в длъжност от 14.01.2024 година бил встъпил в изпълнение на длъжността „прокурор“ в Специализираната прокуратура. Процедурата по издаване на заповедта не била спазена, като били нарушени правилата относно съгласуването й с Министъра на отбраната, като такова на практика не било извършвано, тъй като заповедта му била изпратена впоследствие. Нарушени били правилата и относно връчването й на А. И. М.. Заповедта била непълна и неточна, тъй като не съдържала изявления относно заплащането на дължимите му се обезщетения, съответно дали органът ще ги заплати или отказва да ги заплати. А. И. М. представял писмени доказателства (служебни бележки, предписания и други), с които целял да докаже периодите, за които не бил ползвал платен годишен отпуск, съответно, за които му се дължало обезщетение, както и да установил, че не бил освобождаван от военна служба през твърдения период и основанието за получаване на обезщетение. Представял заявление с вх. № 1589/2020 година до Административния ръководител на В. София, като бил получил отговор с писмо с вх. № 1589/2020 година от 10.01.2021 година, което бил получил на 15.01.2021 година, в което било посочено, че сумите, които претендирал да получи в обезщетение нямало да му бъдат заплатени. С допълнителна молба 3 конкретизирал цената на иска, като посочвал сума в размер на 116 094.00 лева, като в петитума посочвал, че иска осъждане на В. София за заплащане на посочената сума. Правел доказателствени искания, сред които назначаване на съдебно–икономическа експертиза, към която бил формулирал предварително въпроси, издаването на съдебни удостоверения за снабдяване с документи от различни институции, както и задължаване на В. София да представи намиращи се в нея документи, по–конкретно заповеди за освобождаване на други служители с неговия статут , на които обезщетение било заплатено.

Съответно в срока по чл. 131 от ГПК В. София считала предявените искове за допустими, но неоснователни, като излага подробни съображения за това.

Твърдяла, че правото да получи обезщетение на твърдяното основание било възникнало за М. на 03.06.2005 година със заповедта, с която бил освободен от длъжността на кадрови военнослужещ, като в този момент трябвало да му бъде заплатено обезщетение по реда на ЗОВСРБ. В тази връзка, В. София не оспорвала, че обезщетение следвало да бъде заплатено на А. И. М., но оспорвала отговорността за плащането му да е нейна. Правела разграничение между обезщетението, което се дължало на основание ЗСВ и обезщетението, което се дължало на основание ЗОВСРБ, като намирала, че спрямо М. били приложими правилата на ЗОВСРБ, тъй като от назначаването си на магистратска длъжност, той не бил освобождаван, а само бил преместен от длъжността „военен следовател“ на длъжност „военен прокурор“.

Въз основа на тези твърдения на страните съставът на Софийски градски съд намирал, че първоинстанционния съд неправилно бил приел, че посоченият от М. ответник В. С., бил надлежен ответник в гражданския процес, поради което бил постановил недопустим съдебен акт.

Противно на твърденията на А. И. М., направени в исковата молба, че бил освободен от военна служба със заповед № РД-08-48/14.01.2021 година от представените по делото писмени доказателства, които не били оспорени от страните, ставало ясно, че той бил освободен от военна служба в момент, предхождащ оспорваната заповед. Видно от съдържанието на заповед № КВ569/03.06.2005 година на Министъра на отбраната на РБ, А. И. М. бил освободен от заеманата от него длъжност, т. е. на „лейтенант инженер“ на кадрова военна служба и договорът му за кадрова военна служба се считал прекратен от встъпването му в длъжност във В. София. Встъпването в длъжност било от дата 10.06.2005 година, което било видно от заповед № 4

447/08.06.2005 година и предписание с рег. № 3025/08.06.2005 година, в които ясно бил очертан момента, до който лицето се водело на военна служба и момента, от който се считало за преминал на новата си служба. Неоснователни били твърденията на М., че едва от 14.01.2021 година бил освободен от военна служба с всички произтичащи от това правни последици. С разпоредбата на чл. 119, ал. 1 от КРБ били предвидени отделно от общите съдилища военни съдилища, които с нормата на чл. 66, ал. 2 от ЗСВ (отм.) били приравнени на окръжните. С нормата на чл. 67, ал. 2 от ЗСВ (отм.) било посочено, че към военния съд имало прокуратура и военни следователи. Логическото тълкуване на чл. 66, ал. 2 и чл. 67, ал. 2 от ЗСВ (отм.) налагало извода, че при изброяването на съдийските, прокурорските и следователските длъжности в разпоредбата на чл. 125 от ЗСВ (отм.) не били посочени изрично съдийските, прокурорските и следователските длъжности във военните съдилища.

Разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ЗСВ (отм.) установявала, че съдиите, прокурорите и следователите се назначавали, повишавали, понижавали, премествали и освобождавали от длъжност с решение на ВСС, въз основа на което се издавал съответен акт от административния ръководител по чл. 30, ал.

1 от закона. Според ал. 2 от същата разпоредба назначените на длъжностите по ал. 1 във военните съдилища се приемали на кадрова военна служба и им се присвоявало офицерско звание. Те обаче били съдии, прокурори и следователи по смисъла на чл. 129, ал. 3 от КРБ и на чл. 124 от ЗСВ (отм.) наравно със съдиите, прокурорите и следователите при общите съдилища. В качеството им на кадрови военнослужещи за преминаването на службата им се прилагал ЗОВС (отм.), доколкото неговите правила не били дерогирани с правилата на ЗСВ. Лицата, които изпълнявали тези длъжности във военните съдилища били съдии, прокурори и следователи наравно със съдиите, прокурорите и следователите в общите съдилища и стажът им следвало да бъде зачетен като такъв в органите на съдебната власт. Обезщетението по чл.

225, ал. 1 от ЗСВ се определяло според броя на прослужените години в съдебната система и се съизмервало със съответстващия им брой месечни брутни възнаграждения. В ЗСВ не бил определен начинът, по който се формирало брутното месечно възнаграждение при изчисляване на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от същия. По силата на препращането, регламентирано в нормата на чл. 229 от ЗСВ за неуредените в закона случаи се прилагал КТ. При изчисляване размера на обезщетенията по КТ за база се 5 вземало брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който било възникнало основанието за съответното обезщетение или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не било предвидено чл. 228 от КТ.

Съобразно правилата на НСОРЗ-чл. 17, ал. 1 от същата, в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл. 228 от КТ се включвали основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. В чл. 15 от НСОРЗ, като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер наредбата определяла тези, които се заплащали за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се заплащали постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и били в зависимост единствено от отработеното време. Затова, в брутното трудово възнаграждение се включвали основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер-предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Целевата награда и месечната премия поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат, явно не спадали към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Правото на еднократно парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ било имуществено право, което възниквало при освобождаване от длъжност на съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност и било в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години имал в органите на съдебната власт, но не повече от 20. Когато военнослужещите носели военна служба във военните съдилища и военните прокуратури, те осъществявали съдебна власт, като изпълнявали функциите и правомощията си при условия и по ред, определени в ЗСВ, срещу което получавали за сметка на бюджета на съдебната власт месечно възнаграждение определено от ВСС, както и материално осигуряване и обезщетения по ЗОВСРБ, доколкото ЗСВ не 6 предвиждал друго (чл. 262, ал. 7, т. 1 и 2 от ЗОВСРБ). Затова, при осъществяване на правосъдната дейност във военните съдилища, лицата се подчинявали на условията и реда, определени за съдиите, прокурорите и следователите в ЗСВ, поради което и стажът им се зачитал като такъв в органите на съдебната власт по смисъла на чл. 225, ал. 1 от ЗСВ. Съгласно решение № 17/08.11.2018 година на КРБ по к. д. № 9/2018 година, еднократното парично обезщетение, което съдиите, прокурорите и следователите получавали при прекратяване на служебното им правоотношение не се дължало за престиран труд, нито служело за компенсиране на претърпени от работника или служителя вреди, а представлявало благодарствено обезщетение, което се изплащало за положените усилия в хода на правораздавателната му дейност, за неговия личен принос в процеса на утвърждаване върховенството на правото.