Решение № 1064 от 16.12.2024, Окръжен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1064 гр. Бургас, 16.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно гражданско дело № 20242100501564 по описа за 2024 година

Производството е по реда чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба на ищеца „БУЛГЕРИАН РЕВИЕРА ПРОПЪРТИС“ ООД, ЕИК 175013685, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

„Витоша“ № 10, ет. 2, ап. 7, представлявано от адв. В. Ждраков – САК против решение № 202 от 04.06.2024 г., постановено по гр. дело № 1190/2023 г. по описа на Районен съдНесебър, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен иска му за осъждане на ответниците А. А. М., роден на ********** г. и Т. В. М., родена на ********** г., двамата с адрес: *****, да му заплатят солидарно сумата от общо 966.24 евро, представляваща сбор от компенсация по чл.6 от сключения помежду им договор за ползване, поддръжка и управление от 05.09.2013 г., дължима за периода 2021 г.- 2024 г., както и евентуалните искове за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца-въззивник горепосочената суми при условията на на разделност – по равно.

В жалбата се изразява недоволство от първоинстанционното решение, в атакуваната му част с твърдения, че е неправилно, необосновано, незаконосъобразни и противоречащо на принципа на справедливостта. Излагат се доводи за неправилност на извода на съда за неравноправност на неустоечната клауза на чл. 6 от процесния договор, като се сочи, че същият е противоречие с обезпечителната и санкционна функция на неустойката и с нейната цел съгласно чл. 92 от ЗЗД. Възразява се,че в процесния случай съдът би могъл да намали размера й съгласно чл. 92, ал. 2 от ЗЗД до законоустановения минимум – обезщетението по чл. 86 от ЗЗД, а не изобщо да не я присъжда. Счита се, че така за да „поправи“ една несправедливост, съдът допуска друга, ощетявайки ищеца. Заявява, че макар на пръв поглед неустойката от 50 % да изглежда прекомерна, то тя всъщност не е такава, защото е фиксирана за експлоатационната година и не се претендира като лихва върху 1 лихва. Освен това се сочи, че тя е определена по размер и краен срок- 31 май всяка година в годишен размер от 322.08 евро, като вредите, които са нанесени от неплащането са много по-големи за целия комплекс. Изразява се и несъгласие с позоваването от съда на разпоредбата на чл. 146,ал. 1 от ЗЗП, като се сочи, че в случая неправилно е прието, че потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието на договори или, че не е имал възможност да договори други условия. Акцентира се на обстоятелството, че ищецът не е претендирал мораторна лихва именно поради искането за неустойка. Моли за присъждане на законна лихва върху претенцията за неустойка,въпреки, че такова искане не е направено в първата инстанция, позовавайки на се цитирана в тази връзка съдебна практика в жалбата. Моли за допускане във въззивното производство на двама свидетели за установяване на факти и обстоятелства, свързани с индивидуалното договаряне на условията в договорите за поддръжка. По подробно изложените във въззивната жалба съображения се иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му отхвърлителна част и постановяване на ново, с което исковата претенция за претендираната неустойка да бъде уважена изцяло, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендира присъждане на разноските за въззивното производство.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемите –ответници, чрез упълномощения си процесуален представител адв. Т. Енчева – АК-Бургас са депозирали писмен отговор на въззивната жалба. Счита за правилен извода на съда, че предвидения размер на неустойката е прекомерен, както поради накърняване на добрите нрави, така и поради принципа за справедливост в гражданските отношения. Акцентира, че ищецът сам е признал в съдебно заседание, че неустоечната клауза е уговорена по един и същи начин с всички собственици, т.е. касае се за клауза от типов договор, без възможност за индивидуално договаряне.

Противопоставя се на искане за ангажиране на гласни доказателства с довод за настъпила преклузия на основание чл. 266 от ГПК. По изложените в писмения отговор доводи се иска за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Претендира присъждане на разноските във въззивното производство.

Бургаският окръжен съд, след като взе предвид исканията и доводите на страните, обсъди поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, и след като съобрази закона, намира за установено следното:

Първоинстанционното производство пред Районен съд- Несебър е образувано по предявените от ищеца „БУЛГЕРИАН РЕВИЕРА ПРОПЪРТИС“ ООД за солидарно осъждане на съпрузите А. А. М. и Т. В. М. да му заплатят сумата от общо 3424.05 евро, представляващи дължими такси за поддръжка по договор за ползване, поддръжка и управление от 05.09.2013 г., сключен между страните, както следва: от 322.08 евро, представляваща такса за експлоатационната 2018 г.- 2019 г; сумата от 644.16 евро за експлоатационната 2019 г.- 2020 г.- ; сумата от 515.33 евро за експлоатационната 2020 г.2021 г.; сумата от 644.16 евро за експлоатационната 2021 г.- 2022 г.; сумата от 644.16 евро за експлоатационната 2022 г.- 2023 г., както и сумата от общо 966.24 евро, представляваща сбор от компенсация по чл.6 от договор за ползване, поддръжка и управление от 05.09.2013 г., сключен между страните, за периода 2021 г.- 2024 г., като при условията на евентуалност, в случай, че се приеме, че не е налице солидарна отговорност на ответниците се иска осъждането им да заплатят горепосочените суми при условията на на разделност – по равно.

В исковата молба се твърди, че между ищецът като управител на стопанисвания от него комплекс и ответниците –съпрузи като собственици на самостоятелен обект в него с идентификатор *** с площ от 71.64 кв.м е сключен договор за ползване, поддръжка и управление от 05.09.2013г., по силата на който ответниците са се задължили да на основани чл. 3 и ск, от договора, да му заплащат авансово до 01.06 на текущата година такса за управление за всяка следваща година такса в брой или по банквов път в размер на 2

644.16 евро годишно. Ищецът сочи, че ответниците са изпълнявали задълженията си до 01.06.2016 г., след което са преустановили плащанията, поради което на на 22.01.2021 г. до тях била отправена покана за доброволно изпълнение по имейл адрес, посочен в чл.3.3 от договора. Сочи се, че след въпреки разменената между страните електронна кореспонденция и обещанията на ответниците да заплатят разсрочено задълженията си, не е последвали изпълнение. Ищецът сочи, че на 09.07.2021 г. отново им е изпратил покана за плащане, след която също не последвало плащане. Излага, че последвала уговорка с ответниците за отдване от ищеца под наем на апартамента им п р е з летния сезон, който последният дообзавел и погасяване с наемната цена н а задълженията на ответниците, вследствие на което били погасени изцяло задълженията им за експлоатационната 2016 г.- 2017 г. и част от задълженията за 2017 г.- 2018 г. Ищецът твърди, че по-късно установил, че бравата на апартамента на ответниците била сменена от брокер, оторизиран от тях да продава процесния апартамент, както и, че те желаели да го продадат без да заплатят дължимите от тах задължения по договора за 2018г. – 2024г. по 644.16 евро годишно, чието присъждане претендира при условията на солидарност от ответниците, както и неустойка за забавено плащане в размер на по 322.08 евро за всяка експлоатационна година , явяваща в размер на 50 % от всяка дължима и забавена годишна експлоатационна такса. При условията на евентуалност, в случай, че не се приеме, че сумите се дължат солидарно, се иска осъждане н а всеки от ответниците да заплати на ищеца горепосочените суми разделно – по равно сумата от по 2802.09 евро или 5480.41 лв. В допълнително становище ищцовото дружество е заявило, че претендираните санкции са уговорени с всички собственици в комплекса, като тяхната единствена цел е да продължи осъщестяване на поддръжката в комплекса.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответниците, чрез упълномощения им адвокатски представител са депозирани писмен отговор, в който са оспорили като неоснователни.

Считат, че клаузата на чл. 6 от договора е неравноправна и като такава следва да бъде прогласена за нищожна. Не оспорват фактическите твърдения в исковата молба, че съобразно сключен договор от 2018 г. с ответника са постигнали договорка процесният апартамент да се отдава под наем през активния летен сезон и от получените наемни вноски да се прихваща дължимата такса поддръжка, но въпреки исканията на ответниците към ищеца да изпрати отчет на реализираните нощувки в апартамента им, такъв не им бил предоставен. Възразават също, че исковете са преждевременно предявени, както и че с поведението си ответниците не са дали повод за завеждането му. Заявяват, че са решили да продадат апартамента си като са искали с част от продажната цена да изплатят дължимите вноски по договора с ищцовото дружество, но след като бъде представен разчет на реализираните нощувки. Сочат, че комплексът бил в много лошо състояние и през 2023 г. собствениците на самостоятелни обекти провели общо събрание, като към настоящия момент сами поддържат комплекса със собствени средства . Направено е и възражение за погасяване на задълженията им по давност, както следва: претендираните такси за експлоатационните 2018 г.- 2019 г. -поради изтичане на петгодишен давностен срок, а задълженията им за неустойка за експлоатационните 2018 г.- 2019 г., 2019 г.- 2020 г. и 2020 г.- 2021 г. - тригодишна давност чл. 111, б. „б“ от ЗЗД

С обжалваното решение, районният съд е уважил частично главния иск за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ищеца дължимите такси за поддръжка по договор за ползване, поддръжка и управление от 05.09.2013г. в общ размер от 3091.97 евро за периода от 2019г.- 2023г., като в останалата част - за таксата от 2018-2019г. в размер на 322.08 евро, представляваща такса за експлоатационната 2018 г.- 2019 г., както и сумата от общо 966.24 евро за претендираната неустойка по чл. 6 от процесния договор е отхвърлил главните искове. Отхвърлени са и предявените при условията на разделна отговорност на ответниците евентуални искове за същите суми, за които са отхвърлени главните искове.

Предмет на въззивно обжалване е решението, в частта, с която са отхвърлени исковете за присъждане на неустойката. В останалата част решението не се обжалва от 3 страните.

За да приеме за неоснователни главния и евентуален иск за присъждане на неустойката, уговорена в чл. 6 от сключения между страните договор за ползване, поддръжка и управление от 05.09.2013г., районният съд, преценявайки, че ответниците имат качеството на потребители по смисъла на член 1, параграф 1 и член 2, букви б) и в) от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 съгласно разясненията, дадени в Решение на СЕС, осми състав, от 27 октомври 2022 г., постановено по дело C‑485/21, е извършил проверка на посочената договорна клауза, установяваща претендираното неустоечно вземане, като е счел, че същата не е индивидуално уговорена. Позовавайки се на разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС е районният съд е посочил, че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави с е прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. Приел е, че в случая самият характер на неустойката е уговорен извън нейните функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна, тъй като начисляването й води до несправедлив резултат, несъвместим с добрите нрави и водещ до прекомерно обезщетяване за кредитора. Преценил е, че процесната неусточна клауза е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП и като такава я е счел за нищожна, тъй като в нарушение на посочената норма води до задължаване потребителите-ответници при неизпълнение на задължения им да заплатят необосновано високо обезщетение или неустойка във фиксиран размер от 50% от дължимите такси, без да се прави разлика дали неизпълнението на задължението е в цялост или частично.