Решение № 558 от 03.02.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 558 гр. София, 03.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Десислава Алексиева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20211100510442 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

С решение № 20117889 от 17.05.2021 г. по гр.д.№ 12498 по описа за 2020 г. на СРС, Трето ГО, 150-ти състав се : ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете по чл.422, ал.1 ГПК, предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу Г. М. А., че ответницата дължи на ищеца сумите, както следва: 257,40 лв., представляваща стойност на топлинна енергия /ТЕ/ за периода от 01.08.2017 г. до 30.04.2018 г. за топлоснабден имот с аб.№ 317940, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК-15.02.2019 г. до окончателното плащане; 1,42 лв.-обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 15.09.2018 г. до 25.01.2019 г. и 20,85 лв. – стойност на услугата дялово разпределение за периода от 01.04.2017 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК- 15.02.2019 г. до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 9314/2019 г. на СРС, 150-ти състав, като в останалата част претенциите на ищеца са били отхвърлени като неоснователни.

1

В тежест на ответницата са възложени разноски.

Постъпила е въззивна жалба от ответника пред СРС- Г. М. А..

Решението се обжалва в частта в която претенциите на ищеца срещу ответницата /въззивник/ са уважени.

Излагат се доводи, че решението е неправилно и необосновано.

Неправилно било прието, че ответницата е потребител на топлинна енергия при положение, че липсвало облигационно отношение. Позовава се на т.3 от заключението на съдебно-техническата експертиза в която вещото лице било посочило, че партидата се води на името на В. С.И.. Счита, че това е лицето, което носи отговорност на заплащане на претендираните от ищеца, суми.

Наред с това сочи, че ищеца не бил установил реално потребеното количество ТЕ, тъй като заключението не било изготвено след оглед на място на абонатната станция. Не били представени по делото свидетелства за осъществен технически контрол върху топломерите, които били поставени в сградата на ответника. Освен това не се дължало лихва върху текущите месечни фактури.

Иска се от съда да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли така предявеният срещу ответницата иск.

Въззиваемата страна – „Т.-С.“ ЕАД, ищец пред СРС, не депозира отговор по въззивната жалба. В течение на процеса излага становище за неоснователност на същата. Претендира разноски.

Третото лице помагач по делото – „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивницата е уведомена на 07.06. 2021 г., а въззивната жалба е подадена на 21.06. 2021 г., следователно е в срока по чл.

259, ал.1 ГПК.

С решението, което се обжалва, СРС частично е уважил исковете по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД.

Следователно е налице правен интерес от обжалване и въззивната жалба е допустима.

В частта, в която претенциите на ищеца не са уважени, не е подадена въззивна жалба поради което решението е влязло в сила.

2

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно.

Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 23.07.2019 г. , издадено по ч.гр.д.№ 9314 по описа за 2019 г. е съобщена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК.

Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на заявителя на 18.02.2020 г.

Исковата молба е предявена на 06. 03.2020 г., т.е. в срок.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че от представените по делото писмени доказателства се установява, че страните са обвързани от облигационно отношение по доставка и потребление на топлинна енергия. От представения по делото нот.акт № 14, дело № 14/28.03.2017 г. се установявало, че ответницата е придобила собствеността на процесния недвижим имот с адм.адрес: гр.София, ж.к.“*******, вх.К, *******. Ответницата се била разпоредила с имота на 18.09.2018 г. Предмет на установяване били вземания на ищеца за периода от 01.08.2017 г. до 01.04.2018 г., т.е. за период през който ответницата е собственик на топлоснабдения имот. Освен това ответницата била направила волеизявление в представения по делото споразумителен протокол от 18.09.2018 г., който не бил оспорен от ответницата, че дължи заплащането на потребената до 18.10.2018 г. топлинна енергия. По своя характер това представлявало извънсъдебно признание на неизгоден за ответницата факт. Следователно ответницата имала качеството на потребител на ТЕ. Облигационната връзка била възникнала на основание ОУ на ищцовото дружество. Без значение било дали на името на ответницата е била открита партида при ищцовото дружество. По отношение на потребената ТЕ като се е позовал на заключението на СТЕ, СРС е констатирал, че за имота не е била начислявана ТЕ за отопление на имот, тъй като радиаторите били демонтирани. ТЕ не била начислявана за общите части на сградата. Начислявана била ТЕ единствено за 3 отдадена такава от сградната инсталация. Това било сторено в съответствие с нормативните изисквания. Установено било, че монтирания в АС общ топломер е годно измервателно средство. Възражението на ответницата, че вещото лице не е посетило АС на място е прието за неоснователно доколкото предмет на изследване бил периода от 01.08.2017 г. до 01.04.2018 г., а не настоящия момент. Начислена била и БГВ за имота като ответницата била подписала главния отчет на 31.05.2018 г., който документ не бил оспорен.

Това означавало, че отразеното в отчета количество е реално потребеното.

Вещото лице по СТЕ било констатирало, че дяловото разпределение е извършено в съответствие с действалата към процесния период, нормативна уредба. За определяне на дължимата стойност на ТЕ съдът е кредитирал заключението на СЧЕ при съобразяване, че за периода е налице плащане на сумата в размер на 25,75 лв. за м.08.2017 г.; съобразен е и процесния период или дължима била сумата в размер на 257,40 лв., а за разликата до пълния предявен размер от 296,22 лв. претенцията като неоснователна е била отхвърлена. След като било установено от заключението на СТЕ, че услугата дялово разпределение е извършена, то при съобразяване с чл.22 ОУ е прието, че и това вземане на ищеца срещу ответницата е установено и то в пълен размер от 20,85 лв. По отношение на лихвата за забавено изпълнение на главницата за ТЕ е прието, че съгласно действалите за периода, предмет на спора, ОУ-2016 г. вземането е срочно. Размерът на лихвата за забава възлизал на 9,51 лв., но при съобразяване с диспозитивното начало е присъдена лихва за забава в размер на 1,42 лв. Претенцията, обаче, е била отхвърлена за периода от 15.10.2017 г.- 14.09.2018 г. с оглед установения в ОУ 45-дневен срок. Лихва за забавено издължаване на стойността на услугата дялово разпределение не е била присъдена, тъй като това вземане не било срочно, а била необходима покана за поставяне на длъжника в забава. Такава покана от ищеца не била ангажирана като доказателство по делото и затова тази претенция е била отхвърлена в пълния предявен размер от 2,01 лв.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Относно наличието на облигационно отношение по доставка и потребление на топлинна енергия:

Правилен е извода на СРС, че страните по делото са обвързани от 4 договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди, по силата на който топлопреносното предприятие в качеството си на продавач продава на физическо лице в домакинство в качеството му на купувач топлинна енергия за битови нужди. От своя страна купувачът се задължава да заплаща на продавача използваната топлинна енергия по определени цени образувани по съответната за това Наредба и по начини и в срокове, определени от общите условия.

С исковата молба ищецът е представил нот.акт № 14, дело № 14/28.03.2017 г. , видно от който ответницата е придобила собствеността на процесния недвижим имот с адм.адрес: гр.София, ж.к.“*******, вх.К, ******* на посочената в нот.акт дата – 28.03.2017 г. Ответницата се е разпоредила с имота на 18.09.2018 г. , т.е. след процесния период 01.08.2017 г. до 01.04.2018 г. Наред с това ответницата е направила волеизявление, обективирано в представения по делото споразумителен протокол от 18.09.2018 г., който протокол, действително, не е бил оспорен от ответницата, че дължи заплащането на потребената до 18.10.2018 г. топлинна енергия. Правилно СРС е приел, че по своя характер това представлява извънсъдебно признание на неизгоден за ответницата факт. Следователно ответницата има качеството на потребител на ТЕ. Облигационната връзка е възникнала на основание ОУ на ищцовото дружество, които са публикувани и станали обществено достояние. За възникване на правната връзка не е необходимо изрично съгласие, респ. приемане. Точно обратното, ако потребителят не е съгласен с тези ОУ, то има възможност да възрази и се договори индивидуално с топлопреносното предприятие. В случая не се твърди, а и не се доказва такова „индивидуално договаряне“.

Обстоятелството, че ответницата не е изпълнила задължението си да подаде заявление за откриване на партида на нейно име при ищцовото дружество, не може да се тълкува в нейна полза. Облигационното отношение възниква по силата на това, че ответницата е била собственик на имота през процесния период.

СРС е обсъдил възраженията в отговора по исковата молба и събраните по делото доказателства и доказателствени средства и противно на соченото от особения представител на ответницата, е достигнал до правилни правни изводи. Настоящата инстанция намира, че СРС е разрешил спора възможно 5 най-благоприятно за ответницата. Не са допуснато сочените от особения й представител нарушения на материалния и процесуален закон.

Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС поради което същите по арг. от чл.272 ГПК следва да се считат и за мотиви на настоящето решение.

Стойността на реално потребената ТЕ е установена, както от представените от ищеца писмени доказателства, така и тези представени от третото лице помагач, както и от заключенията на съдебните експертизи.

Действително, вещото лице по СТЕ е констатирало, че радиаторите в имота са демонтирани, но ответницата остава задължена за заплащане на стойността на ТЕ, отдадена от сградната инсталация.

По въпроса за дължимостта на сумите във връзка с чл.62 от Закона за защита на потребителите е прието ТР № 2 от 25.05.2017 г. по тълк.д.№ 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, касаещо отношенията по доставка и потребление на топлинна енергия за битови нужди в сгради –етажна собственост.

Съгласно чл. 153 ал. 6 от ЗЕ потребителите в сграда етажна собственост, които спират топлоподаването към отоплителните тела / радиаторите/ в имота си, остават потребители на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.

В приетото на 25.05.2017 г. от ОСГК на ВКС ТР № 2/2016 г. е посочено по отношение на доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна собственост, че искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже (съгласно решение на Конституционния съд № 5/ 22.04.2010 г. по к.д.№ 15/ 2009 г,) заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата.