Определение № 164 от 19.02.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 164 гр. Пловдив, 19.02.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Михаела Ат. Добрева

Членове:

Станислава Б. Бозева

Момчил Ал. Найденов като разгледа докладваното от Станислава Б. Бозева Въззивно частно наказателно дело № 20245300600311 по описа за 2024 година Производството е по чл. 243, ал.8 от НПК.

Съдът е сезиран с въззивна частна жалба от Т. М. Б. чрез пълномощника му – адв. М. С. срещу Определение № 852/18.12.2023г. по ЧНД № 6333/2023г. по описа на Районен съд Пловдив, 7 н.с., с което е било потвърдено постановление на Районна прокуратура Пловдив от 01.09.2023г. за прекратяване на наказателното производство по досъдебно производство № 66/2023г. по описа на РУ Стамболийски при ОДМВР Пловдив, образувано и водено за престъпление по чл. 325, ал.1 от НК.

В жалбата се излагат обстойни съображения, сочещи на необоснованост и незаконосъобразност на определението на съда, тъй като са били събрани категорични доказателства за извършени действия, покриващи състав на престъплението „хулиганство“. Съображенията са и за необоснованост в прокурорския акт поради неправилно изяснена фактическа обстановка, игнориране на гласни доказателства и съотнасяне на установените обстоятелства към съответния материален закон. Отправя се искане за отмяна на определението на съда и на постановлението на прокурора, като делото се върне на РП Пловдив с указания по приложението на закона.

Пловдивският окръжен съд, като обсъди доводите в жалбата и се запозна с материалите по делото, включително допълнително изисканите от съда постановления на прокуратурата във връзка с хода на наказателното производство, постъпили в заверено копие с вх.№ 5411/13.02.2024г., намира за установено следното:

Жалбата, депозирана от Т. М. Б. чрез пълномощника му – адв. М. С. срещу Определението на Районен съд Пловдив, е допустима – подадена е в 1 законоустановения срок срещу акт, подлежащ на обжалване, приложено е надлежно пълномощно, като за жалбоподателя съществува правен интерес да атакува определението на съда.

Досъдебното производство е било образувано с Постановление на Апелативна прокуратура Пловдив от 07.11.2022г. и водено за престъпление по чл. 325, ал.1 от НК, за това, че в периода март 2019 год. - януари 2020 год. в района на гр. С., обл. П. и околните села са били извършени непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото. По делото няма привлечено обвиняемо лице.

С постановление от 01.09.2023г. РП Пловдив е прекратила воденото наказателно производство на основание чл. 243, ал.1, т.1 вр. с чл. 24, ал.1, т.1 и чл. 243, ал.1, т.2 от НПК.

Нормата на чл. 243, ал.4 от НПК лимитира кръга от лицата, оправомощени да жалят постановлението на прокурора, с което се прекратява наказателното производство – това са обвиняемият, пострадалият или неговите наследници и ощетеното юридическо лице. При това производството по посочения ред обезпечава интересите само на тези пострадали лица, които при предпоставките на чл. 76 и чл. 84, ал.1 от НПК могат да встъпят като частни обвинители и граждански ищци в наказателния процес. Жалбоподателят Т. М. Б. не попада в нито една от визираните по-горе категории участници в процеса, тъй като се касае до престъпление “хулиганство“ по НК, което според тезата и на прокурора, а и застъпена от жалбоподателя в жалбите, се изразява в участие в нерегламентирано състезание с автомобили /гонки/, а така и в управление на моторно превозно средство без водачът да упражнява непрестанен контрол над уредите за управление в автомобила, като краката му са качени извън прозореца и не държи волана с две ръце. Престъплението „хулиганство“ е поместено в раздел „Престъпления против реда и общественото спокойствие“. Няма спор, че хулиганските действия може да се извършват в най-разнообразни форми, като от значение са мотивът за извършване на действието и целите, които преследва извършителят. Когато хулиганските действия се изразяват в посегателство над имущество, върху личността, вкл. нанасяне на обида, телесна повреда или други подобни проявления, т.е. насочени пряко към засягане на конкретни права и законни интереси, може да възникне фигурата на пострадал /виж Постановление № 2 от 29.VI.1974 г. по н. д. № 4/74 г., Пленум на ВС- т.4/. При това съдебната практика отдавна е изяснила, че не е необходимо претърпените вреди да са съставомерни, стига те да произтичат пряко от престъпното поведение. Но в случая разследваните проявления не са такива. Не са пряко насочени към отделна личност или имущество, за да се приеме, че реалната фигура на „пострадал“ от тях съществува. Безспорно всяко престъпление „хулиганство“ може да предизвика недоволство, възмущение у неограничен кръг лица, на които е станало достояние противообществената проява, дори да не са преки очевидци на стореното.

Това обаче не означава, че тези граждани придобиват качеството на 2

„пострадал“ по смисъла на чл. 74, ал. 1 от НПК.

Нормата на чл. 74, ал.1 от НПК е в съответствие и с тази по чл. 2 от Директива 2012/29/ЕС на ЕП и СЕ за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления, където е дадено определение на понятието „жертва“ на престъпление и в която изрично се предвижда, че претърпените от това лице вреди следва да са пряка последица от престъплението. В конкретния случай тези вреди /например обичайно причинени от възмущение, безпокойство, негодувание от непристойните прояви и т.н./ са опосредени, а не преки.

Следва да се подчертае и че в разпоредбата на чл. 11 от същата Директива изрично се предвижда, че процесуалното право на страните в наказателното производство да искат преразглеждане на актове, с които се препятства провеждането на наказателно преследване, се определят от националното законодателство на държавата-членка, което отново препраща към процесуалните правила на НПК.

Настоящият състав се запозна и с цитираните в Постановление на ОП Пловдив решения на ЕСПЧ относно достъпа до съд и в частност приложимостта пряко на нормата на чл. 6, т.1 от КЗПЧОС в националното ни право. Нито едно от цитираните решения не се намери за относимо към настоящия казус. Защото посочените от прокурора решения коментират: нарушение на правото на своевременен достъп до съд на осъдено лице /бел. нарушаване правото на осъдено лице да обжалва постановената присъда пред по-горен съд за делата Monnell & Morris v. UK - Решението е от 02.03.1987г. и Gast and Popp v. Germany – Решението е от 23.02.200г./, нарушение на правото на лице, изтърпяващо наказание лишаване от свобода, да се консултира с адвокат и на правото на кореспонденция /по делото Golder v. UK – Решението от 21.02.1975г. / и нарушено право на разглеждане на делата в разумен срок /чл. 6, т.1 от Конвенцията – по делото Ekle v.Federal Republic of Germany – Решението е от 15.07.1982г./. В последното цитирано решение се коментира и понятието „жертва“, но не на престъпление, а по смисъла на чл.

34 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи/преди това – чл.

25, т.1/, който коментар е бил направен единствено с оглед преценка допустимостта на жалбата на лицето и възможността същото да сезира ЕСПЧ за нарушение на свое право, прокламирано в Конвенцията. А не дали същото лице е „жертва“ в смисъла на „пострадал“ от престъпление. Дефиниция за последното понятие е дадено, както се посочи вече, в чл.2 от Директива 2012/29/ЕС.

Правото на достъп до съд следва да се разгледа и от гледна точка на върховния закон на Държавата – Конституцията. Правото на защита по чл. 56 от Конституцията е основно, всеобхватно и в същото време лично право, което има и процесуален характер, защото е предвидено като средство за защита на друго право /накърнено или застрашено/, с него разполага всеки гражданин за защита на нарушени права или законни интереси. При 3 упражняване на правото по чл. 56 от Конституцията обаче трябва да е налице не само застрашено конституционно право или конституционно признат интерес, но и право, което е признато в друг законов източник /виж Решение № 3/17.05.1994г. на КС на РБ по к.д.№ 1/94г./. С такова право жалбоподателят разполага и то е законовоуредено в чл. 243, ал.10 от НПК вътрешноинстанционният ред за проверка на постановлението на прокурора от горестоящата прокуратура /в случая Окръжна прокуратура Пловдив/, която има правомощия включително служебно да се самосезира за проверка на правилността му. Легитимацията на лицата, които имат право да възбудят съдебно обжалване /изчерпателно очертан в чл. 243, ал.4 от НПК/, не е идентична с тази на лицата, които могат да поискат инстанционен прокурорски контрол по реда на чл. 243, ал.10 от НПК. Т.е. жалбоподателят има право да е запознат с развитието на воденото наказателно производство, започнало по негов сигнал, както и не е лишен от възможност да потърси и получи правна защита, но не по реда на съдебния контрол върху постановлението на РП Пловдив за прекратяване на воденото досъдебно производство, а като сезира Окръжна прокуратура Пловдив.

Предвид изложеното, следва първоинстанционният акт да се отмени, като жалбата на Т. Б. против постановлението на РП Пловдив се остави без разглеждане.

Водим от изложеното, Съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение № 852/18.12.2023г. по ЧНД № 6333/2023г. по описа на Районен съд Пловдив, 7 н.с., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима частна жалба от Т. М. Б. чрез пълномощника му – адв. М. С. срещу Постановление на Районна прокуратура Пловдив от 01.09.2023г. за прекратяване на наказателното производство по досъдебно производство № 66/2023г. по описа на РУ Стамболийски при ОДМВР Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване и протест.

Препис от определението да се изпрати на жалбоподателя на посочения съдебен адрес.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4