Решение № 4415 от 15.10.2025, Районен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4415 гр. Пловдив, 15.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20245330118885 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното.

Предявена е искова от Б. К. Ш. срещу Изи Асет Мениджмънт АД и Ф. България ЕООД, с която се иска от съда да бъде прогласена недействителността на договор за паричен заем № ***/26.09.2024 г., сключен с Изи Асет Мениджмънт. Ищецът счита, че същия противоречи на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условията на евентуалност моли да се прогласи нищожност на клаузата на чл. 4 от същия договор и клаузата на чл. 2 т.8, които определят предоставяне на обезпечение и размера на ГПР. На следващо място моли за прогласяване недействителност и на договор за предоставяне на гаранция със същия номер и дата. Иска се прогласяване недействителността на договор за предоставяне на гаранция поради липса на основание, а при евентуалност – на клаузата на чл. 3, ал. 1 от същия договор. Твърди се, че по договора за заем била отпусната сума 1000 лв., като падежът настъпил на 20.02.2025 г., а общо дължимата сума била 1109,22 лв. Ищцата се задължила в срок от 3 дни да представи обезпечение на кредитора, като в същия ден бил подписан в тази връзка договор за предоставяне на гаранция с втория ответник срещу възнаграждение в размер на 528,78 лв. Същото било включено в погасителния план по договора за заем. Ищецът счита, че има качеството на потребител, както и че договорът за заем противоречи на чл. 11, т .9 и т. 10 ЗПК. Сочи, че изискванията към останалите обезпечения на практика не предоставят избор на потребителя, като с това кредиторът целял да го насочи към единствената форма на обезпечение от одобрено от кредитора дружество, а именно свързаното с кредитора Ф. Б. Счита, че въпреки че договора за гаранция носи сериозна финансова тежест на ищеца, този размер не е отразен при формиране на ГПР. Ако сумата се включи в същия, размерът му 1 би нарушил законовия максимум. По този начин се заобикаляла и нормата на чл. 19, ал. 4. Сочи също, че не са посочени компонентите, формиращи ГПР.

Намира, че договорът за гаранция е недействителен, лишен от правно основание, накърняващ добрите нрави, обезпечаващ нищожна сделка. Счита, че действителността му е обусловена от тази на договора за заем, като по този договор длъжникът не получава никаква реална услуга, а възнаграждението съставлява допълнителна печалба за кредитора. Счита, че чрез него се постига заблуждаваща търговска практика, поради което противоречи и на закона.

Ищецът твърди още, че двата договора съдържат неравноправни клаузи, ГПР надхвърлял максималния размер.

В срок е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД намира неоснователни доводите за противоречие с чл 11 ЗПК, сочи, че в договора има информация за лихвения процент на ден, а ГПР е общодължима сума към момента на сключване на договора, като релевантен момент за изчисляване бил моментът на сключване на договора и кредиторът нямал задължение да изчислява ГПР при промяна на условията. В ЗПК не фигурирало основание да се посочват компонентите на ГПР. Сочи, че ГПР има само информационна функция, а превишаване на максималния му размер не води до недействителност на целия договор. Сочи, че при изчисляване на ГПР не се включва възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, тъй като не е част от общия разход по кредита с оглед законовата дефиниция, като длъжникът сам избрал да обезпечи по този начин, имайки три алтернативи. За договора за гаранция сочи, че единственото условие е юридическото лице да бъде одобрено от кредитора. По отношение клаузите, чиято нищожност се иска да бъде прогласена, ответникът намира, че искането е неоснователно и неаргументирано. Моли да се отхвърлят исковете. Възразява за прекомерност на адвокатския хонорар.

Ответникът „Ф. България“ ЕООД също е подал отговор в срок.

Намира иска за неоснователен, цитира задълженията на страните по договора за гаранция, като сочи, че е предоставил услуга, за която се дължи възнаграждение. Счита, че погрешно е схващането, че договорът за гаранция е част от договора за кредит. Счита, че не се прилага ЗПК за този договор.

Намира за недоказано твърдението, че договорът е нищожен поради липса на основание. Във връзка с твърдението за акцесорност на договора намира, че правоотношението по договора за гаранция е самостоятелно. Намира, че принципът на добросъвестност е спазен, моли за отхвърляне на исковете и възразява за липса на предпоставки по чл. 38 ЗА, както и за прекомерност на адвокатския хонорар.

Предявена е насрещна искова молба от Изи Асет Мениджмънт, с която въз основа на същия договор за кредит се сочи, че съществуват неизпълнени задължения на длъжника и се иска от съда да осъди първоначалния ищец за сумата от 1000 лв. главница и 98,79 лв. възнаградителна лихва за периода 03.10.2024 – 09.01.2025 г., а при евентуалност само за сумата 1000 лв. на основание чл. 23 ЗПК. Представя справка-извлечение за извършено плащане.

Постъпил е в срок отговор на насрещния иск, с който не се оспорва получаването на сумата по заема, нито че към момента ищцата не е 2 извършила плащане, които факти намира за безспорни. Оспорва дължимостта на възнаградителна лихва с оглед доводите за недействителност на договора.

Счита, че нищожните клаузи не могат да бъдат заменени от императивни правила относно допустимия размер на договорната лихва.

Като взе предвид доводите на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявени са главни искове:

Срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД по чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК по отношение договора за кредит, иск по чл. 26 ЗЗД относно клаузите на договора;

Срещу „Ф. България“ ЕООД искове по чл. 26, ал. 2, пр. 4, чл.

26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 и чл. 138, ал. 2 ЗЗД за договора, както и чл. 26 относно клаузите.

Предявените основания за нищожност на договора за заем и за гаранция, доколкото не се обосновава интерес от кумулативното им разглеждане, нито определена поредност, следва да се разгледат при условията на алтернативност.

За основателността на исковете за нищожност следва да се установи настъпването на следните юридически факти: сключване на двата договора и наличието на такива пороци, водещи до тяхната недействителност.

Предявени са насрещни искове по чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК, за основателността на които следва да са настъпили следните юридически факти: сключване на договора за кредит, усвояване на сумата за главница, настъпване на падежа за връщане на сумата.

За безспорни по делото бяха обявени следните обстоятелства: сключването на договора за кредит и договора за гаранция със сочените в исковата молба клаузи, невключването на възнаграждението за поръчителя в ГПР, усвояването на сумата за главница в размер на 1000 лв. по договора за заем от потребителя и липсата на плащане от страна потребителя по договора за заем.

По недействителността на договора за кредит, съдът намира следното. В уговорения в договора за заем ГПР (годишен процент на разходите) не е включено възнаграждението на гаранта по договора за предоставяне на гаранция. Съдът счита, обратно на доводите на ответниците, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция следва да се включи в ГПР по следните съображения. На първо място, установява се, че съгласно чл.4 от договора за заем, потребителят се задължава в срок от 3 дни от сключването на договора да предостави обезпечение – две физически лица - поръчители, отговарящи на редица условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя Дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки. В изпълнение на тази клауза е сключен и процесния Договор за предоставяне на гаранция с „Ф. България“ ЕООД. Двата договора са с един и същи номер и сключени на една и съща дата, въпреки че е предвиден 3-дневен срок за изпълнение задължението за предоставяне на обезпечение. В договора за 3 предоставяне на гаранция е предвидено, че влиза в сила, в случай че потребителят не изпълни в срок задължението си за предоставяне на поръчител – физическо лице или банкова гаранция. Последните обстоятелства водят до извод, че двата договора са сключени в рамките на единно правоотношение, при което договорът за предоставяне на гаранция е продължение на договора за заем. Общо известно е, съгласно обявените данни в Търговския регистър, че първият ответник – заемодател е едноличен собственик на капитала на втория ответника – гарант. Макар формално двете дружества да са отделни юридически лица, посочените по-горе обстоятелства водят до извода, че уговорката в чл.4 от Договора за заем и последващото сключване на Договора за предоставяне на гаранция имат единна цел – да набавят допълнителна печалба за „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Краткият срок за предоставяне на обезпечение и условията, на които следва да отговарят останалите обезпечения, водят до единствена възможност за потребителя да се обърне към дружество-гарант, одобрено от заемодателя. Одобреният гарант в случая е свързано със заемодателя лице, на чийто капитал заемодателят е едноличен собственик. Посочените факти водят до извода, че двата договора не са отделни и независими, както се стреми да докаже ответникът, а уговорките в първия договор предпоставят сключването на втория и обвързват потребителя да го сключи именно със свързаното лица, предвиждайки неизпълними алтернативи за обезпечение. Тази свързаност между двата договора, както и обстоятелството, че възнаграждението за гаранта икономически се дължи на същото лице, което дава заема, и то обезпечава собствените си вземания, води до извод, че възнаграждението за гаранта преследва цел, различна от обезпечаване на вземанията, а именно – получаване на допълнително възнаграждение.

Това заключение се потвърждава и от характера на престациите по договора за предоставяне на гаранция. С него „Ф. България” ЕООД се задължава да гарантира изпълнението на всички задължения по договора за заем, както и да извърши плащане по договора за заем по искане на кредитора.

Кредиторът обаче с нищо не е задължен да търси вземането от гаранта, доколкото уговорките в договора за гаранция имат характер на уговаряне в полза на трето лице. В същото време към задължението по договора за заем се добавя и възнаграждението за гаранта, което личи от погасителния план на договора за заем, в който фигурира и това задължение.

Съгласно договора за предоставяне на гаранция възнаграждението за гаранта е платимо по начина за плащане на задълженията по договора за паричен заем, като „Изи Асет Мениджмънт” АД е овластено да приема изпълнението на това задължение вместо гаранта. Като едноличен собственик на капитала на гарантиращото дружество, на практика кредиторът гарантира собствените си вземания и за това събира възнаграждение в размер повече от половината от заемната сума. С това не се постигат целите на обезпечаването, а целите на неоснователното обогатяване. „Ф. България” ЕООД може изобщо да не плати задълженията, защото предявяването на това право 4 зависи и от волята на първоначалния кредитор. Ако все пак плати задълженията, ще има право да ги търси от длъжника (чл.5 от договора).

Такова плащане икономически би излязло от имуществото на самия кредитор.

Така, реално, при липса на изпълнение от длъжника, загубата на главница и лихва ще се отрази само веднъж в имуществото на свързаните лица, независимо дали като вземане на първия или на втория ответник, но ще се генерира допълнителна печалба в размер на възнаграждението на гаранта в размер повече от половината от отпуснатата сума.

Всичко изложено води до извод, че възнаграждението за гаранта е разход по договора за заем и с него се преследва допълнителна печалба за икономически свързаните субекти.

Като разход по кредита с посочената цел, това възнаграждение следва да е включено в ГПР и в общо дължимата сума. Невключването му, обаче, нарушава чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съдът счита, че законът изисква посочване на ГПР в договора за потребителски кредит не само формално, а такъв процент на разходите, който е реално приложимият между страните по договора. Само така потребителят може в защита на правата си да направи реално сравнение за най-добрите условия за кредитиране на пазара. В противен случай, всеки размер на ГПР, посочен в договора, би изпълнявал изискванията на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК. Посочването на нереален ГПР е равнозначно на липса на посочен ГПР изобщо. На основание чл.22 ЗПК, поради нарушение на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК, договорът за заем е недействителен и искът подлежи на уважаване на това основание.