Определение № 281 от 07.01.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 281 гр. София, 07.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Н, в закрито заседание на седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Десислава П. Генова като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Въззивно частно гражданско дело № 20251100514297 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.2 вр. чл.121 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 362083 от 05.11.2025 г. на В. Л. Л. срещу Определение № 43286/17.10.2025 г., постановено по гр.д. № 41637/2025 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), с което производството по делото е прекратено пред СРС на основание чл.118, ал.2 вр.чл.105 ГПК и делото е изпратено по подсъдност на Районен съд Пловдив.

Жалбоподателят излага оплаквания, че неправилно първоинстанционният съд е изпратил делото по подсъдност на Районен съд – Пловдив, приемайки направения от ответника отвод за неподсъдност. Излага съображения, че първоинстанционният съд е сезиран с искове по чл.1, ал.2 КТ и чл.224 КТ и той, като ищец, е упражнил правото си на избор по чл.114 ГПК да сезира СРС, в чийто район попада мястото, където обичайно полага своя труд по договори за услуги от 01.11.2021 г., 01.03.2022 г. и 01.09.2022 г., представляващи прикрити трудови договори. Желае отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.

Ответникът по частната жалба „Инженеринг“ ЕАД, ЕИК 115031764, не е депозирал отговор на същата в предоставения за това срок.

Съдът взе предвид доводите на жалбоподателя и представените по делото доказателства, въз основа на които намира следното:

СРС е сезиран с искова молба от В. Л. Л., с която против „Инженеринг“ ЕАД са предявени искови претенции с правно основание чл.357, ал.1 във вр. с чл.1, ал.2 КТ за признаване за установено съществуването на трудово правоотношение в периода 01.03.2022 г. – 30.04.2023 г. и с правно основание чл.224, ал.1 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 564,29 лева, представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск за периода от 01.03.2022г. до 01.06.2022г. и мораторна лихва върху нея в размер на 213,90 лева за периода от 01.08.2022г. до 23.07.2025 г., сумата от 677,14 лева, представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск за период от 01.06.2022 г. до 01.09.2022 г. и 239,56 лева мораторна лихва върху нея за времето от 31.10.2022г. до 23.07.2025г., сумата от 1760,57 лева, представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск за периода от 01.09.2022 г. до 30.04.2023 г. и 508,78 лева мораторна лихва върху нея за времето от 1

31.05.2023г. до 23.07.2025г., както и сумата от 600 лева, представляваща размера на неполучена сума за ваучери за храна за периода от 01.06.2022г. до 01.09.2022г. и 1 600 лева, представляваща размера на неполучена сума за ваучери за храна за периода от 01.09.2022г. до 30.04.2023г.

В исковата молба са изложени твърдения, че в периода 20.04.2021 г. – 01.11.2021 г. страните са били обвързани от трудов договор, по силата на който ищецът е бил нает на длъжност „технически сътрудник“. След прекратяване на контракта между страните били сключени четири идентични съглашения, наречени договор за услуги съответно за периодите 01.11.2021 г. - 01.03.2022 г.; 01.03.2022 г. - 01.06.2022 г.; 01.06.2022 г. - 01.09.2022 г. и 01.09.2022 г. - 30.04.2023 г. Последните прикривали трудови договори, доколкото по тях било уговорено месечно възнаграждение за първите два периода от по 2 370 лева, а за вторите – 2 844 лева и по тях ищецът изпълнявал същата работа в дружеството, както по прекратения трудов договор, без да е посочен конкретен обем от работа, която следва да изпълни за дадения месец или начин, по който да се определи кога е изпълнена възложената работа, поради това твърди да се касае за предоставяне на работна сила по тях. Навежда, че след проверка на място в офис на дружеството ответник на 27.04.2023 г. в гр.София, след като е заварен от служители при Дирекция „Инспекция по труда“ – София да работи, с постановление от същата дата, на основания чл.405а КТ, е обявено съществуването на трудово правоотношение между страните.

Поддържа, че в периода 01.11.2021 г. – 30.04.2023 г. е работил по прикрити трудови договори и е бил лишен от възможността да ползва платен годишен отпуск и при прекратяването им работодателят е следвало да му изплати обезщетение по чл.224, ал.1 КТ.

За времето от 01.01.2022 г. до 30.04.2023 г. му се следвали и ваучери за храна, каквито не му били предоставени.

С допълнителна уточнителна молба от 06.08.2025 г. е изложил твърдения, че договорите от 01.03.2022 г., 01.06.2022 г. и 01.09.2022 г. представляват прикрити трудови договори за определен срок.

В срока по чл.131 ГПК ответникът е направил отвод за местна неподсъдност на делото, позовал се е на разпоредбата на чл.105 ГПК и предвид адреса по седалището си в гр.Пловдив е поискал изпращане на делото по подсъдност на Районен съд – Пловдив.

С Определение № 43286/17.10.2025 г. решаващият съдебен състав е прекратил производството по гр.д. № 41637/2025 г. по описа на СРС и делото е изпратено по подсъдност на Районен съд – Пловдив.

За да постанови обжалвания съдебен акт първоинстанционния съд е приел, че съгласно чл.105 ГПК и с оглед адреса по седалище на ответника в гр.Пловдив местнокомпетентен да разгледа исковете е съдът в Районен съд - Пловдив.

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е депозирана в срок от активно процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт.

Разгледана по същество частната жалба е основателна.

Разпоредбата на чл.114 ГПК, на която се позовава жалбоподателят и която разписва възможност за избор за икономически по-слабата страна по трудовия спор – ищецаработник/служител – да предяви иска срещу работодателя си и пред съда, в чийто район е мястото, където ищецът обичайно полага своя труд, е специална по отношение на чл.105 ГПК и по отношение на чл.108, ал. 2 ГПК, поради което ги дерогира. От тази изборна местна подсъдност по чл.114 ГПК ищецът-работник/служител може да се възползва, ако предяви иска си пред съда по мястото на обичайното полагане на своя труд, когато то е различно от седалището на работодателя му, респективно от местовъзникването на спорното трудово правоотношение, когато работодателят му е държавно учреждение, тъй като обичайното местополагане на труда е териториалната привръзка, посочена в разпоредбата на чл.114 2

ГПК, при наличието на която последната ще намери приложение. Ако по делото се установи, че тази специална териториална привръзка не е налице (обичайното местополагане на труда не е в друг съдебен район, различен от този по седалището на работодателя, респ. от местовъзникването на спорното трудово правоотношение), разпоредбата на чл.114 ГПК е неприложима и при своевременно направено възражение от ответника, респ. – служебно повдигане на въпроса от съда, следва да се приложат съответно – общата разпоредба на чл.105 ГПК, респ. – специалната по отношение на нея разпоредба на чл.108, ал. 2 ГПК (Определение № 60337 от 29.10.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3912/2021 г., IV г. о.).

Презумпция относно мястото на работа е въведена с нормата на чл.66, ал.3 КТ, но мястото, където работникът обичайно полага своя труд може да не съвпада с него.

Подсъдността по исковете на работника срещу работодателя по мястото, където работникът обичайно полага своя труд се определя от действителното правно естество на материалните правоотношения, предмет на делото. Фактите, обуславящи подсъдността на делото са процесуални предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск и те подлежат на доказване. Местната подсъдност е относителна процесуална предпоставка, тъй като съдът следи за нея по отвод на ответника, поради което в негова тежест е да я докаже. Ако ищецът е злоупотребил с правото си и посочените от него факти, обуславящи местната подсъдност се окажат неверни, той отговаря за вреди на основание чл.3 ГПК (Определение № 4 от 4.01.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4770/2018 г., IV г. о., ГК).

В исковата молба и нейното уточнение ищецът не е посочил изрично мястото на обичайното полагане на своя труд по твърдяното от него за съществуващо в периода 01.03.2022 г. – 30.04.2023 г. трудово правоотношение като се е задоволил единствено с лаконичното твърдение, че при извършената проверка от Дирекция „Инспекция по труда“ – София е заварен да работи в офиса на дружеството ответник в гр.София и с исковата молба е представил договорите за услуги, за които твърди да прикриват трудови такива и които касаят изграждане на обекти на територията на същия град. Едва в частната жалба ищецът е изложил твърдения, че местата на полагане на труд по трите прикрити трудови договора са на територията на столицата.

В случая атакуваният съдебен акт е преждевременно постановен, доколкото съдът е следвало да предостави възможност на ищеца да изложи твърдения относно мястото на обичайното полагане на своя труд, доколкото с исковете е сезиран съд, различен от местно компетентния по посоченото от него седалището на работодателя му, но съвпадащ с този, в чийто район сочи да е установен фактически да полага труд и именно ищецът носи доказателствената тежест да установи твърденията в исковата молба. Касае се за фактически въпрос, който следва да се установи в процеса, а при наличието на спор или съмнение, съдът е нужно да събере надлежни доказателства, въз основа на които да направи съответни правни изводи относно този фактически въпрос.

Предвид горното, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛИ:

Отменя Определение № 43286/17.10.2025 г., постановено по гр.д. № 41637/2025 г. по описа на Софийски районен съд, с което производството по делото е прекратено пред СРС на основание чл.118, ал.2 вр.чл.105 ГПК и делото е изпратено по подсъдност на Районен съд – Пловдив и връща делото на Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Определението не подлежи на обжалване.

3

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4