Решение № 8337 от 09.05.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 8337 гр. София, 09.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20241110161779 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл.

415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че на 28.05.2024 г. е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против ответниците А. И. Б., Р. И. Т., Д. И. Т. и М. Б. Т. за заплащане – както следва: А. Б., Р. Т. и Д. Т. - по 1/8 част, а М.

Т. - 5/8 части от следните суми: сумата от 6302,58 лв., главница за топлинна енергия за периода м.05.2021 г.-м.04.2023 г. в имот с адрес гр. София, ж.к. „**“, бл. 517, вх. А, ет. 8, ап.

48, аб. № **, ведно със законната лихва от 28.05.2024 г. до окончателното изплащане, сумата от 730,66 лв., мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия за периода 15.09.2022 г.-07.03.2024 г. сумата от 83,40 лв., главница за дялово разпределение за периода м.05.2021 г.м.04.2023 г., ведно със законната лихва от 28.05.2024 г. до окончателното изплащане, сумата о т 16,79 лв., мораторна лихва върху главниците за дялово разпределение за периода 16.07.2021 г.-07.03.2024 г., разноски от 192,67 лв. В тази връзка било образувано ч.гр.д. № 31877/2024 г. по описа на СРС, 161-ви с-в, като по същото била издадена исканата заповед за изпълнение. Препис от заповедта бил връчен на ответниците, които в срока по чл. 414 ГПК възразили, поради което на ищеца било указано да предяви искове относно вземанията си, което указание се изпълнявало с депозирането на настоящата искова молба. Ищецът сочи, че ответниците били клиенти на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на по смисъла на § 1, т. 42 ДР ЗЕ. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни Общи условия на ищеца. Тези Общи условия влизали в сила в едномесечен срок от публикуването им в един централен и един местен ежедневник и имали силата на договор. Според клаузите на тези общи условия купувачите на топлинна енергия били длъжни да заплащат месечните дължими суми за 1 топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.

Ответниците използвали доставената им топлинна енергия през исковия период, но и до момента не погасили задълженията си. Ищецът сочи, че в изпълнение на чл. 138б ЗЕ етажните собственици на сградата, в която се намирал и процесният имот, били сключили договор за извършване на услугата дялово разпределение с „Техем Сървисис“ ЕООД.

Сумите за топлинна енергия били начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период били изготвяни изравнителни сметки от фирмата за дялово разпределение на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. За потреблението в имота били издадени изравнителни сметки. Ето защо ищецът моли съда да постанови решение, с която да бъде признато за установено, че ответникът му дължи процесните суми – главници и лихви, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.05.2024 г. до окончателното им изплащане. Претендира разноски.

Ответникът А. И. Б. оспорва исковете. Не оспорва в имота да е доставяна топлинна енергия в посочените в исковата молба размери, но твърди, че не е потребител за имота.

Оспорва дължимостта на суми за дялово разпределение и мораторни лихви. Прави възражение за давност. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Ответницата Р. И. Т. оспорва исковете. Сочи, че не е потребител на имота и оспорва да е приемала наследството на наследодателите си. Оспорва дължимостта на суми за дялово разпределение и мораторни лихви. Прави възражение за давност. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Ответникът Д. И. Т. оспорва исковете. Сочи, че не е потребител на имота и оспорва да е приемал наследството на наследодателите си. Оспорва дължимостта на суми за дялово разпределение и мораторни лихви. Прави възражение за давност. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Ответницата М. Б. Т. оспорва исковете. Сочи, че не е потребител на имота и оспорва да е приемала наследството на наследодателите си. Оспорва размера на доставената топлинна енергия, след решение на петчленен състав на ВАС, отменило Методиката за сградна инсталация. Оспорва дължимостта на суми за дялово разпределение и мораторни лихви. Прави възражение за давност. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Третото лице помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД изразява становище за основателност на исковете.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните съгласно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярят на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот.

Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното 2 предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Същевременно съгласно т. 1 от Тълкувателно решение от 17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г., ОСГТК, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват имота със съгласието на собственика или носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и са сключили договор за продажба на топлинна енергия за този имот при общите условия на топлопреносното предприятие.

Диспозитивното начало в процеса предполага разглеждането на иска само на предявените от ищеца основания. Доколкото ищецът твърде, че притежава вземания по договорно правоотношение по чл. 150, ал. 1 ЗЕ, възникнало поради въвеждането на топлоснабдяване в сграда етажна собственост, в която ответниците са собственици, при приложимите общи условия на ищеца, то съдът е длъжен да обсъдил дали това правоотношение е възникнало от твърдените от ищеца факти – право на собственост или титурярство на вещно право на ползване.

Ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил пълно и главно ответниците да са собственици на идеални части от имота в исковия период.

Съгласно представения по делото договор за продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 ЗТСУ от 01.02.1989 г. Р. Н. придобива 1/4 част, а съпрузите М. Т. и И. Т. 3/4 част процесния имот и по правилата на СК 1985 г. той се е притежавал в режим на съпружеска имуществена общност за посочената част. С последващ договор за прехвърляне на собственост срещу гледане издръжка от 26.10.1994 г. М. Т. прехвърля на съсобствениците си своята 1/4 част от имота и той става техен общ в режим на съпружеска имуществена общност. Р. Н. си запазва пожизнено вещно право на собственост, което е прекратено със смъртта й през 2002 г.

Съпругът И. Т. е починал през 2013 г., като неговата 1/2 част от разпадналата се съпружеска имуществена общност е наследена поравно между преживялата съпруга М. Т., която е собственик на 1/2 част на собствено основание, и от децата Д. Т., Р. Т. и Ц. Б.а, последната починала през 2018 г. и оставила за единствен наследник А. Б..

Така, ответницата М. Т. клиент за топлинна енергия за 1/2 част от процесните задължения и е призована за още 1/8 част по наследяване; Д. Т. и Р. Т. са призовани към наследяване на наследството на баща си и съответно и за 1/8 част от процесните задължения; А. Б. – призован към наследяване по трансмисия на наследството на дядо си и на майка си.

Със смъртта на едно лице наследниците му не стават автоматично собственици на наследствените вещи и другите активи в наследството, нито пък стават автоматично длъжници по неговите дългове. Със смъртта на наследодателя съгласно чл. 1 ЗН единствено се открива наследството му. То не преминава в патримониума на наследника автоматично – арг. чл. 48 ЗН. В полза на наследника се поражда единствено право на наследяване – арг. чл.

48 ЗН. Това право (споменато изрично и в текста на закона – вж. чл. 51, ал. 1 ЗН, чл. 58 ЗН, чл. 59, ал. 1 ЗН) е субективно непритезателно гражданско право, което включва две 3 правомощия – да се приеме или да се откаже едно наследство. Правото на наследяване се упражнява с едностранно изявление на титуляря му, с което чрез формален акт (при отказа) или чрез формален или неформален акт (при приемането) наследникът упражнява предоставената му опция – да приеме или да се откаже от наследството. Двете правомощия са част от едно субективно право и взаимно се изключват. Ако приеме наследството, наследникът придобива цялото или част от наследството, а ако се откаже, наследникът губи правото да приеме наследството.

Лицето, в чиято полза възниква право на наследяване, т.е. лицето, комуто се предлага едно наследство, има три различни опции а. да приеме наследството чисто и просто, направо (чл. 49, ал. 1 ЗН и чл. 49, ал. 2 ЗН); б. да се откаже от наследството (чл. 52 ЗН); в. да приеме наследството по опис (чл. 61, ал. 1 ЗН).

Трите наследственоправни опции са ясно посочени в самия закон – чл. 62 ЗН:

„Приемането по опис от един от наследниците ползува останалите, но то не лишава последните от правото да приемат направо наследството или да се откажат от него.“.

Ако бъде прието наследството (било направо, било по опис), правото на наследяване се погасява, а на негово място се поражда право на наследство, което включва правото на приелия наследството да се разпореди с наследството като съвкупност – например да го продаде – чл. 212 ЗЗД. Поражда се и наследствено правоприемство и наследникът става собственик на вещите, включени в наследството. Наследственото правоприемство е с обратно действие – арг. чл. 48, изр. 2 ЗН.

Презумпция за приемане на наследството има в изпълнителния процес – арг. чл. 429, ал. 2, изр. 1 ГПК, но в исковия процес такава презумпция няма и фактът подлежи на пълно и главно доказване.

Ищецът не доказва ответниците да са приели наследството на И. Т., а ответникът А.

Б. – и наследството на Ц. Б.а, поради което и той не доказва те да са станали преди исковия процес собственици на идеална част от имота по наследяване, респ. не доказва в исковия период ответниците като собственици да отговарят за съответната – 1/2 – част от процесните задължения.

Само на това основание исковете против ответниците Д. Т., Р. Т. и А. Б. следва да се отхвърлят изцяло, а против М. Т. – за 1/8 част, по наследство.

Ответницата М. Т. отговаря за 1/2 част от задълженията за исковия период.

Основателно е възражението на ответницата, че не дължи суми за дялово разпределение и мораторна лихва върху тези суми. Съгласно чл. 186, ал. 2 ЗЗД разноските по предаването на вещта и по тегленето и меренето й са в тежест на продавача. Предвидените в чл. 36 от общите условия на ищеца разноски за изготвяне на изравнителна сметка и отчет на уреди за топлинно разпределение са именно разноски, попадащи в предметния обхват на чл.

186, ал. 2 ЗЗД (с арг. чл. 110, ал. 2 ЗС). Нормата е диспозитивна, като не съществува пречка 4 за дерогирането й както с нарочно писмено съглашение между ищеца и ответниците, така и с клауза в общи условия, одобрени от надлежния държавен орган. Именно това се е опитал да стори ищецът, приемайки общите условия от 2014 г. Същевременно нищо в текста не сочи, че за купувачите на топлинна енергия се предвижда задължение да предплащат разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД на ищеца. Такава уговорка не е включена в общите условия, поради което за основателността на главния иск за дялово разпределение, ищецът следваше да установи, че е заплатил на третото лице-помагач визираната сума, което той не е сторил.

Дори да се приеме, че подобно задължение за предплащане на разноски е изводимо от уреденото право на ищеца да определя по съглашение с третото лице-помагач реда и начина на заплащане на услугата, то отново според съда в тежест на ответниците не би възникнало задължение за заплащането на главницата. Това е така, защото клауза, предвидена в общите условия на търговец продавач, според която той има право едностранно да определя ред и начин на плащане на задължения за разноски в тежест на потребителя, е неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП. Чл. 186, ал. 2 ЗЗД е дерогируем по обща воля на страните по договора за продажба, но когато едната страна е потребител, съглашението следва ясно да урежда правата и задълженията на страните и предпоставките за дерогацията. В случая общите условия не отговарят на това изискване, те дават възможност на търговеца едностранно да определя падеж на задължението и начин на неговото възникване, поради което съдът приема, че клаузата е нищожна и вземане за стойност на услуга „дялово разпределение“, представляваща разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД, не е валидно възникнало в полза на ищеца.