Решение № 414 от 24.07.2024, Районен съд - Пещера

РЕШЕНИЕ

№ 414 гр. Пещера, 24.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, IV ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ели Ас. Каменова при участието на секретаря Севделина М. Пенчева като разгледа докладваното от Ели Ас. Каменова Гражданско дело № 20235240101284 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на И. Г. Д., с ЕГН:

**********, с адрес: гр. Пещера, ул. ***, чрез адв. С. М. от АК - Пазарджик, против „СТИК-КРЕДИТ" АД, с ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, бул./ул. пл."Оборище" № 13 Б, представляван от Стефан Николаев Топузаков, с която се иска кумулативно да бъде обявена за нищожна клаузата на чл. 27 на договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 910254/05.12.2022 г., сключен между И. Г. Д., с ЕГН:

********** и „СТИК-КРЕДИТ" АД, с ЕИК: 202557159, поради заобикаляне на закона - чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал.

4 от ЗПК, протИ.речие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и неравноправност - чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП във връзка с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, както и да се обяви целият договор за потребителски кредит за нищожен поради протИ.речие на закона - чл. 26 от ЗЗД във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 22 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на 05.12.2022 г. между ищецът и ответникът е сключен договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 910254, по силата на който ответникът предоставил в заем на ищеца сума в размер на 950 лв., със срок на погасяване: 12 м., лихвен процент по кредита: 36 %, годишен процент на разходите: 42.58 %, при обща сума дължима от ищеца изчислена към момента на сключване на договора за кредит: 1188.06 лв. и обезпечение съгласно чл. 1, т. 9 от договора: поръчител или банкова гаранция. Сочи се, че в чл. 17 от договора били предвидени условията, при които ищецът следва да представи обезпечение и последиците, ако не представи такова, а именно задължение да заплати на ответника неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума по кредита за 1 всеки ден, през който не е представено договореното обезпечение. Също така било уговорено ищецът да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.

Поддържа се, че поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпеченията - три дни от сключване на договора, е нелогично и икономически необосновано, като уговарянето на такъв срок, изискването за одобрението от страна на кредитора на предложения поръчител и банкова гаранция показвали, че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. Сочи, че за ответното дружество е било предварително ясно, че ищецът трудно би могъл да осигури което и да е било от исканите обезпечения, както и че да ги осигури в неговата дискреция е било дали да се съгласи с тях или не, като е било почти сигурно, че ищецът ще дължи неустойка. Счита, че по този начин действителната цел на уговорената неустойка е да породи допълнително парично задължение за ищеца, наред с това да върне главницата и да заплати възнаградителна лихва, което я правило нищожна съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.

На следващо място счита, че така определената неустойка представлява скрита лихва и е следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, като невключването й заобикаля изискването за максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК и я прави недействителна на основание чл. 21 от ЗПК. Поддържа се още, че неустойката излиза извън присъщите и обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като протИ.речи на добрите нрави и нарушава основните принципи на справедлИ.ст и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Освен това с уговарянето й се заобикаляла разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, забраняваща при забава на потребителя кредиторът да търси други вреди освен лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Сочи се, че неустоечната клауза е нищожна и на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължава потребителят при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Развиват се съображения, че нищожността на неустоечната клауза води до недействителност на целия договор за потребителски кредит на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради непосочване на всички компоненти на ГПР в договора.

Сочи, че размерът на главницата е 950 лв., а този на неустойката – 992,14 лв. или близо 104 % от заема, което водело до значителна нееквивалентност на насрещните престации в ущърб на потребителя. По този начин се накърнявали основни принципи, установени в гражданския и търговския оборот – на добросъвестност, справедлИ.ст и равнопоставеност между гражданскоправните субекти.

В заключение сочи, че така уговорената неусточечна клауза се явява нищожна като заобикаляща закона, накърняваща добрите нрави и неравноправна.

2

На следващо място сочи, че на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК целият договор за потребителски кредит е недействителен, тъй като не е посочен ГПР по кредита и общата дължима сума от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит. Поддържа, че посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, тъй като дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора, поради което посочването му е условие за действителността на самия договор за потребителски кредит, а неспазването му води до недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Сочи се, че в договора за кредит, сключен от ищеца, е посочен размер на ГПР от 42,58 %, но този размер не отговаря на действителните разходи, които ищецът ще направи във връзка с кредита, тъй като не е включена дължимата неустойка при непредоставяне на обезпеченията, което протИ.речи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и води до недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 от ЗПК.

В молбата се излагат съображения и че договорът за потребителски кредит протИ.речи на добрите нрави предвид размерът на уговорения лихвен процент. Сочи се, че съгласно установената съдебна практика клаузата за заплащане на възнаградителна лихва протИ.речи на добрите нрави, когато надвишава три пъти размера на законната лихва за забава, а по обезпечените кредити - два пъти. В този смисъл сочи, че към момента на сключване на процесния договор - на 05.12.2022 г., размерът на законната лихва по просрочени парични задължения, определена по реда на чл. 1, ал. 1 от ПМС № 426 от 18.12.2014 г., е 11.30 %. Поддържа, че дори да се приеме, че кредитът не е обезпечен, доколкото предвиденото в договора обезпечение не е предоставено от ищеца, то максималният размер, до който може да бъде уговаряна възнаградителна лихва, е 33.90 %. Сочи, че уговореният в случая ГЛП от 36 % надхвърля допустимия съгласно морала размер, протИ.речи на добрите нрави, на принципа за справедлИ.ст и добросъвестност в гражданския и търговския оборот и за еквивалентност на насрещните престации. Твърди, че доколкото възнаградителната лихва е съществен елемент от съдържанието на договора за потребителски кредит, то това изключва възможността договорът да бъде сключен без уговорката за заплащане на възнаградителна лихва и тъй като липсват повелителни правила на закона, които да заместят нищожната клауза на договора, следва, че договорът за кредит е нищожен съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.

По изложените съображения ищецът моли за уважаване на предявения иск. Ангажира писмени доказателства. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „СТИК-КРЕДИТ“ АД, в който намира предявените искове в условията на евентуалност за допустими, но неоснователни.

Потвърждава, че между ищеца и ответното дружество действително е налице сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние с № 910254/05.12.2022 г., по силата на който е предоставило на ищеца заемна сума в размер на 950 лв., която същият се задължил да върне заедно с 3 дължимото възнаграждение за ползването и съгласно погасителния план.

По отношение на клаузата за неустойка, макар и такава да не е начислявана и събирана от дружеството, намира същата за валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство. Сочи, че в конкретния случай неустойката представлява самостоятелно съглашение, макар и обективирана в един и същ документ с договора за потребителски кредит, поради което счита, че за нейната действителност се прилагат общите правила на ЗЗД, а не разпоредбите на Директива 2008/48.

Сочи, че в конкретния случай уговорената неустойка била за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, като изпълнението не било обезпечено с други правни способи, а видът на неустойката се определял в зависимост от това дали заемателят по договора изпълни в някакъв момент своето задължение. Това наложило размерът на неустойката да се определи като процент от заетата сума, като същата се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, което зависело изцяло от волята на заемателя. Цитира практика на ВКС, съгласно която при определяне дали неустойката протИ.речи на добрите нрави, съдът следвало да вземе в предвид и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Сочи, че видно от договора неустойката се дължала единствено за периода, в който заемателят реално не е предоставил обезпечение, като ако такова бива предоставено впоследствие - същата спирала да се начислява, като причината за евентуалното начисляване на такава неустойка би било единствено виновното поведение на ищцата.

Счита, че така договореният размер на неустойката, като определен процент съгласно чл. 46 ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, независимо, че в текста на договора за потребителски кредит бил посочен вече изчисленият размер, обхващащ целият период на договора, изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага.

Твърди още, че така уговорената неустойка не излиза извън присъщите й функции, както и че с оглед непредоставянето на обезпечение, кредиторът е лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено, което безспорно засяга неговия интерес. В тази връзка поддържа, че основната цел на уговорената неустойка била да репарира причинените от неизпълнение в срок вреди, като счита, че задължението на заемателя да предостави обезпечение, както и неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово задължение са валидни и непротИ.речащи на добрите нрави.

На следващо място твърди, че липсва въведено законодателно изискване относно размера на неустойката, като няма въведено ограничение на максималния размер, като дори е прието че нейният размер може да бъде и по - голям от размерът на главното задължение. Сочи, че доколкото по - големият размер на неустойката е обусловен от бездействието на длъжника, същият не може да се приеме като изначално договорен в протИ.речие на добрите нрави.

Поддържа, че нищожността, поради протИ.речие с добрите нрави, следва да се преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа на размера, 4 получаващ се в резултат на неизпълнението. Сочи, че дори и неустойката да се приеме за прекомерна, то същата е действителна и размерът й подлежи на намаляване, като не следва да се обявява за недействителна клаузата за неустойка.

Счита, че включването на неустойката в падежните вноски е правилно с оглед изискванията на закона, поради това, че нейният размер е предварително уговорен между страните и включен като част от погасителните вноски, като изрично било записано, че това е дължимата вноска само при хипотезата на чл. 20 от Договора - а именно в случай, че заемателят не представи обезпечение.

Разпечатката съдържа 28 от 107 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8d09d956-c309-40cf-b37f-f1da8a667ae0