Решение № 71 от 05.01.2022, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 71 гр. Кюстендил, 23.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Любка Евг. Николова като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско дело № 20211500500404 по описа за 2021 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба, депозирана от А1 България“ (с предишно наименование „МОБИЛТЕЛ”) ЕАД, с ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул."***" №1, против Решение №260261/16.06.2021 г., постановено по гр.д. № 1583 от описа на Районен съд Дупница за 2020 г.

Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон в частта, в която като неоснователен е бил отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 422, вр. с чл. 92 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответницата, че същата дължи на ищеца сума в размер на 177,25 лв., представляваща начислена неустойка за предсрочно прекратяване на сключения между страните договор за мобилни услуги.

Сочи, че по силата на съдебна спогодба между Комисията за защита на потребителите и ищеца по гр.д. №12268/2014 г. на СГС, неустойката, ако договорът бъде прекратен по инициатива или вина на потребителя физическо лице, следва да е в размер на 3 месечни такси без отстъпка и ДДС.

Поради това клаузата, по силата на която се претендира сумата за неустойка не била нищожна.

В случая неустойката била формирана, както следва:

62,25 – неустойка за предсрочно прекратяване на договор за интернет 1 услуга за SIM карта с тел. номер ***, съгл. чл. 5.3.1. от Приложение № 1/09.09.2016 г., или 3 месечни такси по 20,75 лв. за периода 04.02.2018 г. – 09.09.2018 г.

37,52 лв. – неустойка за възстановяване отстъпка от месечния план за интернет услуга за SIM карта с тел. номер ***, чл. 5.3.1. от Приложение № 1/09.09.2016 г., която съгласно чл. 3.1 от приложението е в размер на 50% от месечната такса;

77.48 лв. – неустойка за възстановяване на отстъпка от пазарната цена на крайно устройство таблет Huawei Т1 8“ MediaPad Silver LTE, предоставено с договор за продажба на изплащане от 09.09.2016 г. в пакет с интернет услуга за SIM карта с тел. номер ***, съгласно чл. 5.3.4. от Приложение № 1/09.09.2016 г. вр. чл. 3 от договора за продажба на изплащане, като размерът й бил предвиден в чл.5.3.2 от приложението.

За посочените неустойки били издадени сметки на 04.02.2018 г.

При развитите доводи иска да бъде отменено постановеното решение в атакуваната част.

Не ангажира доказателствени искания, макар и да прилага заверен препис от Спогодба по гр.д. №12268/2014 г. на СГС.

В законоустановения срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, чрез назначения от съда неин особен представител, в който се застъпва тезата, че тя е неоснователна.

Поддържа искане за определяне на възнаграждение за осъщественото процесуално представителство и пред въззивната инстанция, по което съдът се произнесъл, като е разпоредено и изплащането му.

В съдебно заседание въззивникът и въззиваемата страна не се изпратили процесуални представители, но са изразили писмени становища, с които въззивната жалба се поддържа, съотв. оспорва от ответната по нея страна.

Съдът, след като се запозна с материалите по делото приема, че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.

При извършване на контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното решение в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства пред първата и пред настоящата инстанция, намира, следното от фактическа страна:

Районен съд-Дупница е бил сезиран с искова молба, депозирана А1 България“ (с предишно наименование „МОБИЛТЕЛ”) ЕАД, с ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул."***" №1, в която е било заявено искане за установяване дължимостта на има изискуемо и непогасено 2 вземане към ответника по фактури и сметки за неустойки главница в размер на 261,43 лв. - сбор от посочен суми по фактури, съответно 213,67 лв. за предоставени електронни съобщителни услуги и 47,76 лв. за предоставени продукти на изплащане.

Предмет на установяване е било и вземане за неустойка в размер на 177,25 лв. като сбор от суми по съответните сметки, съответно 99,77 лв. за неустойката по т. 7.2.1 от искова молба и 77, 48 лв. за неустойката по т. 7.2.2.

Претендирана е и законна лихва върху процесните вземания от дата на подаване на Заявление по чл. 410 от ГПК - 14.04.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 589/2020г. по описа на ДнРС.

Поддържано е било и искане за присъждане на разноски.

Ответникът е оспорвал исковата претенция чрез назначения му от съда особен представител, поддържайки становище, че искът е допустим, но неоснователен.

По делото са приобщени процесните договори, приложенията към тях, общи условия, както и издадените за дължимите вземания фактури и сметки.

Приобщено е и ч.гр.д. №589/2020 г. на ДРС.

В постановеното решение по спора първоинстанционният съд е приел, че са налице всички предпоставки за основателност на претенцията по иска за установяване на вземането за главница и е постановил съдебен акт, с който я е уважил. При това обаче, е оставил без уважение като неоснователен искът,предявен по реда на чл. 422, с правно основание с чл. 92 от ЗЗД, от „А 1 България“ (с предишно наименование „МОБИЛТЕЛ”) ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „***“, ул. „***“ № 1, срещу Е.Я. ***, с ЕГН **********, с адрес: ж.к. ***, бл. 65, ет. 6, ап. 24, за установяване дължимостта на вземане в размер на 177,25 лв. за начислена неустойка.

Преценявайки гореизложеното, съдът приема от правна страна, следното:

В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.

То е и допустимо. Налице е издадена заповед за изпълнение в хода на заповедното производството за вземането, предмет на настоящата искова молба, против която е депозирано възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, като е разпоредена процедура по чл. 415 от ГПК .

Указанията на заповедния съд до заявителя по реда на чл. 415 ГПК са съответни на предприетото оспорване, като е спазен и срокът за предявяване 3 на установителния иск.

По правилността на решението:

Исковата претенция е предявена по реда на чл. чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415 от с.к.

В частта, в която съдът е признал за установено вземаното в размер на сума в размер на 261,43 лв., за предоставени и неплатени далекосъобщителни услуги и мобилни устройства на изплащане по сключени между страните договор за мобилни услуги № 504409450/12.08.2015г. и договор за продажба на изплащане от 09.09.2016г. и приложенията към него, сума в размер на 62,45 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забава, изчислена върху сумата от 261, 43 лева за периода от 28.09.2017г. до 13.04.2020г., ведно със законна лихва върху сумата от 261, 43 лева, считано от дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение 14.04.2020г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 589/2020г. по описа на РС – Дупница, решението е влязло в законна сила, доколкото не е било обжалвано в тази част.

Досежно претенцията за неустойка в исковата си молба ищецът е поддържал, че вземането му е в размер на 177,25 лева.

От гореизложената фактическа обстановка се установява, че тя има няколко компонента и не се състои от абонаментите до края на срока на договорите, както е приел първостепенният съд, поради което те следва да бъдат обсъдени по отделно.

Сумата е формирана, както следва:

62,25 – неустойка за предсрочно прекратяване на договор за интернет услуга за SIM карта с тел. номер ***, съгл. чл. 5.3.1. от Приложение № 1/09.09.2016 г., или 3 месечни такси по 20,75 лв. за периода 04.02.2018 г. – 09.09.2018 г.

37,52 лв. – неустойка за възстановяване отстъпка от месечния план за интернет услуга за SIM карта с тел. номер ***, чл. 5.3.1. от Приложение № 1/09.09.2016 г., която съгласно чл. 3.1 от приложението е в размер на 50% от месечната такса;

77.48 лв. – неустойка за възстановяване на отстъпка от пазарната цена на крайно устройство таблет Huawei Т1 8“ MediaPad Silver LTE, предоставено с договор за продажба на изплащане от 09.09.2016 г. в пакет с интернет услуга за SIM карта с тел. номер ***, съгласно чл. 5.3.4. от Приложение № 4

1/09.09.2016 г. вр. чл. 3 от договора за продажба на изплащане, като размерът й бил предвиден в чл.5.3.2 от приложението.

С разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е предвидена възможността страните да обезпечат изпълнението на поетите с договор задължения, като предвидят неустойка, която да послужи за обезщетяване на претърпените от евентуално неизпълнение вреди, без да е нужно същите да се доказват.

Задължението за неустойка става изискуемо от момента на осъществяване на съответния вид неизпълнение, за което е уговорена.

От горното следва, че основателността на претенцията е обусловена от доказването, че между страните е имало валидно възникнало облигационно отношение на основание твърдения договор, което ищецът да е развалил, поради което съобразно клаузите на договора да се дължи неустойка за разваляне – неправилно наименувана от ищеца неустойка за прекратяване, тъй като твърдяното неизпълнение на договора обуславя неговото разваляне, а не прекратяването му.

В случая съществуването на валидно облигационно отношение е безспорно установено по делото като в тази насока и е и атакуваното съдебно решение в стабилизираната му част.

Досежно следващата предпоставка - Правото на страните да развалят един договор е регламентирано от разпоредбите на чл. 87 и чл. 88 от ЗЗД .

При тълкуването им се налага извод, че то може да бъде осъществено с предоставянето на подходящ срок за изпълнение, след изтичането на който договорът ще се счита за развален. Изключение от това правило е предвидено за определена категория правни сделки, при които предоставянето на подходящ срок е ненужно с оглед отпаднала нужда от изпълнение или невъзможността такова да се осъществи – арг. чл. 87, ал. 2 от ЗЗД – изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, то е стнало безполезно или е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време /фикс сделки/. Нормата на чл 87 от ЗЗД е диспозитивна и предвид въведените в позитивното ни договорно право принципи за свобода на договаряне и автономия на волята страните са свободни да се отклоняват при създаване на облигационната връзка от законово правило на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД . Възможно е още при договарянето страните да предвидят последиците от неизпълнението на задълженията си и да уговорят разваляне на договора без даване на такъв нов подходящ срок за изпълнение. В правната теория договори с уговорка между страните за заличаване на облигационното правоотношение при неизпълнение на задълженията са били считани за сключени под прекратително условие. Клаузата, която води до отпадане на облигационната връзка между страните автоматично при неизпълнение в теорията се нарича комисорна.

Тук, видно от посоченото в чл. 54.12 от общите условия е уговорено, че договорът на абоната се счита за едностранно прекратен от страна на "Мобилтел", в случай че забавата на плащането на дължимите суми от 5 абоната/потребителя е продължила повече от 124 дни. Съгласно разпоредбата н а чл. 20 от ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други. Посочената разпоредба от общите условия представлява комисорна клауза, по силата на която страните са се съгласили, че за развалянето на договора е достатъчно обективното неизпълнение на задължението на абоната – да не заплати дължимата абонаментна такса в срок от 124 дена от падежа (забавата да е продължила 124 дена, забава ще е налице след настъпване на изискуемостта, тоест след 15 дни от издаването на фактурата – чл. 26. 5 от общите условия). При наличието на такава клауза неизпълнението автоматически прекратява действието на договора, а в настоящия случай занапред, тъй като договора за предоставяне на далекосъобщителни услуги е за периодично изпълнение на поетите парични задължения – арг. чл. 88, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД . В този смисъл са Решение № 131 от 13.11.2009, постановено по т. д. № 661 по описа за 2008 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 1181 от 12.10.1999 г. от 12.10.1999 г., постановено по гр. д. № 511 по описа за 1999 г. на ВКС.

Разпечатката съдържа 54 от 92 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8d03f04c-df9b-4c11-99c8-268850d57423