Решение № 7656 от 15.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7656 гр. София, 15.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира И.нова

Членове:

Райна Мартинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20231100513032 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 15216/19.09.2023 г., постановено по гр.д. № 16264/2023 г. по описа на СРС, 43 състав, по предявен осъдителен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. Т. Б., ЕГН **********, сумата от 7000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие нарушение на правото на разглеждане и решаване на наказателно производство в разумен срок съгласно чл.6, §1 от ЕКПЧ, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 29.03.2023 г., до окончателното изплащане.

С решението е отхвърлен искът за горницата над 7000 лв. до предявените 15 000 лв.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лв. и на адв. И. В. В., ЕГН **********, сумата от 980 лв. с ДДС на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от 1

03.10.2023 г. от ответника в първоинстанционното производство –

Прокуратура на Република България.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на постановеното съдебно решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост на формираните изводи на първоинстанционния съд. Въззивникът моли решението да бъде отменено, а предявеният иск – отхвърлен, а евентуално размерът на присъденото обезщетение да бъде намален.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото не е постъпил отговор на въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо.

По същество на спора съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 29.03.2023 г., с която И. Т. Б. е предявила срещу Прокуратурата на Република България осъдителен иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие нарушение на правото на разглеждане и 2 решаване на наказателно производство в разумен срок съгласно чл.6, §1 от ЕКПЧ, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 29.03.2023 г., до окончателното изплащане.

Ищецът твърди, че на 28.08.2007 г. баща му – Т.В.Б., пострадал от престъпление – измама, от която загубил 16 000 лв. Било образувано ДП № 15387/2007 г. по описа на 01 РУП – СДВР, пр.пр. № 46432/2007 г. по описа на СРП. ДП продължило над 4 години – в края на месец октомври 2011 г. бил внесен обвинителен акт. Било образувано н.о.х.д. № 20364/2011 г. по описа на СРС, НО, 17 състав, в което Т.Б. бил конституиран като частен обвинител и граждански ищец. Делото приключило с присъда, постановена на 05.06.2014 г.

По жалба на подсъдимия било образувано в.н.о.х.д. № 4178/2015 г. по описа на СГС, НО, 5 въззивен състав. В хода на процеса починал Т.Б. и ищецът бил конституиран на негово място като страна по делото. С Решение от 23.03.2016 г. първоинстанционната присъда била отменена и делото било върнато на СРС за ново разглеждане. Било образувано н.о.х.д. № 5779/2016 г. по описа на СРС, НО, 18 състав. Ищецът бил конституиран като частен обвинител и граждански ищец. На 10.05.2019 г. била постановена нова присъда, а мотивите били изготвени на 20.11.2020 г. По жалба на подсъдимия било образувано ново в.н.о.х.д. № 474/2021 г. по описа на СГС, НО, 10 въззивен състав. делото било насрочено 10 месеца след образуването му. На 10.02.2022 г. въззивният съд се произнесъл с присъда. До момента на подаване на исковата молба мотиви към присъдата не били изготвени. Претендира се обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди вследствие забавено правосъдие.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът Прокуратура на Република България оспорва иска, като отрича да е допуснато нарушение на разумния срок при разглеждане на делото. Счита, че ищецът има право да претендира само имуществени вреди, тъй като правото на обезщетение на неимуществени вреди не се наследявало. Досъдебното производство било приключило в разумен срок – около 4 години, а ПРБ не носела отговорност за забавяне в съдебна фаза.

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, като основателността му е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) че е страна в наказателното производство по двете 3 първоинстанционни и двете второинстанционни дела; 2) нарушение на изискването за разглеждане на делото в разумен срок от ответника през твърдения период; 3) вид и характер на претърпените неимуществени вреди;

4) наличие на пряка причинно-следствена връзка между вредите и поведението на ответника по наказателното дело.

При установяване на горните обстоятелства в доказателствена тежест на ответника е да докаже, че е предприел необходимите действия за осигуряване разглеждането на делото в разумен срок.

Съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.

В съдебната практика се приема, че за вредите от забавяне на разглеждането и решаването на делата над разумния срок отговаря държавата, като отговорността се реализира чрез иск за обезщетяване на причинените вреди. Отговорността е обективна, не е обусловена от обстоятелството дали лицата от състава на правозащитните органи са виновни, дали същите са нарушили съществуващите правила, дали са ги спазили, но въпреки това е допуснато забавяне над разумния срок. При този характер на отговорността се прилага принципът на риска, а не на вината, т.е. без значение е дали увреждането се дължи на виновно поведение на длъжностно лице – така Решение № 222 от 12.02.2020 г. по гр. д. № 92 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение. В същото решение върховните съдии са посочили, че обективният характер на отговорността по чл. 26 ЗОДОВ е причина отговорността за вреди да се поема от този, който е създал риска, в случая Прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес. Върховните съдии приемат, че разрешенията, засягащи отговорността по чл. 2 ЗОДОВ, обективирани в ТР № 5/2013 от 15.06.2015 г. по т. дело № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, са актуални и по отношение на отговорността по чл. 2б ЗОДОВ, доколкото макар и фактическите състави да са различни, двата вида отговорност имат един и същ характер и Прокуратурата е материалноправно легитимирана да обезщети претендираните вреди. В този смисъл възражението на ПРБ, че не носи отговорност за вреди, претърпени в съдебна фаза на наказателното 4 производство, е неоснователно.

Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а оттам и за обезщетение на причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ: обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора – така Решение № 50031 от 22.02.2023 г. по гр. д. № 1077 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение. Прилагат се и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. При доказването на неимуществените вреди съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото – така Решение № 50062 от 03.05.2023 г. по гр. д. № 2077 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт – Тълкувателно решение № 1 от 27.11.2023 г. по тълк. д. № 1 / 2022 г. на Върховен касационен съд, ОСГК.

В Решение № 153 от 13.06.2018 г. по гр. д. № 4658 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение е прието, че „Предявяването на иск за обезщетение на вреди поради нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, по висящо производство е допустимо (чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ). Приключването на производството, по което се твърди че е допуснато нарушение на чл.6, §1 от Конвенцията, след като е предявен иск за обезщетение по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, не е процесуална пречка за упражняване правото на иск и основание за прекратяване на гражданското дело, тъй като тълкуването обратния смисъл ще 5 противоречи на установеното в закона правило, че никое друго учреждение няма право да приеме за разглеждане дело, което вече се разглежда от съда“. Следователно производството е допустимо, тъй като към момента на депозиране на исковата молба в съда наказателното производство е било висящо.

В съдебната практика е прието, че при преценката за основателността на иска по чл. 2б ЗОДОВ от значение е общата продължителност на съдебното производство – възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са имали разумна продължителност, и обратно – при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции – в този смисъл Решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.

При иска по чл. 2б ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове – така Решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.

Примерни обстоятелства, които могат да се вземат предвид, за да се прецени дали забавянето се дължи на поведението на властите, могат да бъдат: забавяне на досъдебното производство, призоваване на участници в производството, насрочване и организация на съдебното заседание, ненавременно постановяване на актове, организация на деловодствата, своевременно предоставяне на заключения от вещите лица, дълги интервали между заседанията, забавяния във връзка с неясноти относно подсъдността, връщания на делото, бездействия, липса на процесуална дисциплина на страните, издирване/призоваване на свидетели или страни, налагане на глоби, принудително довеждане, претовареност на съдилища, недобра организация, промени в състава на решаващия съд, затруднения при намиране на подходящи експерти, недобра координация между органите на прокуратура и следствие, задържане на делото в прокуратурата за неоправдано дълъг период от време, ненавременно назначаване на служебен защитник, твърде формалистичен подход на съда и спазване на буквата на закона – така 6