Решение № 6417 от 23.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6417 гр. София, 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Велислава Ив. Илиева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Велислава Ив. Илиева Въззивно гражданско дело № 20251100506796 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. №183140/27.25.2025г., подадена от ответника в първоинстанционното производство И. Е. С., чрез адв. С. С., срещу Решение № 7898 от 03.05.2025 г., постановено по гр. д. №154318 по описа на Софийски районен съд, 54 състав, в частта му, в която съдът е признал за установено по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че И. Е. С., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, сумата от 50 лв., представляваща цена на потребена в периода от 01.05.2019 г. до 30.05.2019 г. топлинна енергия в имот, представляващ апартамент № 4, находящ се в гр. София, ул. ****, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.09.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 7,30 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 15.09.2020 г. до 29.08.2022 г., за които вземания по ч. гр. д. № 50660/2022 г. по описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.

В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност и необоснованост на 1 решението в обжалваната му част. Въззивникът оспорва пасивната си материалноправна легитимация, като сочи, че по делото липсват доказателства да е бил собственик на процесния имот през исковия период.

Поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на чл. 9 ГПК, като не е задължил ищеца по реда на чл. 190 ГПК да представи подробни месечни фактури. Релевира възражение за погасяване на главното вземане с изтичането на тригодишната погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

Излага и доводи, че за настъпването на забава е било необходимо отправянето на покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД, каквато не е отправена. Иска отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове.

Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх. № 205624/12.06.2025 г. от „Топлофикация София“ ЕАД, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно. Иска се потвърждаването му и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

Решение № 7898 от 03.05.2025 г., постановено по гр. д. № 154318 по описа на Софийски районен съд, 54 състав, в частта му, в която съдът е отхвърлил като неоснователен предявения от „Топлофикация София“ ЕАД срещу И. Е. С. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 86, ал.

1 ЗЗД за сумата от 15,02 лв., представляваща обезщетение за забава върху цената на услугата дялово разпределение за периода от 01.10.2019 г. до 29.08.2022 г., като необжалвано е влязло в законна сила.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от надлежна страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба.

При извършената служебна проверка съдът намира, че първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваната част -допустимо.

2

Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна по следните съображения:

Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал.

1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземания за цена на доставена топлинна енергия, мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия, както и мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Основателността на иска за установяване на вземането за цена на доставената топлинна енергия е обусловена от наличието на облигационно отношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди, доставката на енергия до процесния имот през исковия период и неизпълнението на насрещното задължение на ответника за заплащане на цената.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. От представения по делото Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 140, том IV, рег. № 11079, дело № 680/2007 г. се установява, че на 05.06.2007 г. ответникът е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот, като прехвърлителят е запазил в своя полза пожизнено и безвъзмездно вещното право на ползване върху жилището.

Съгласно приобщения по реда на чл. 186 ГПК акт за смърт титулярят на това право е починал на 27.04.2009 г., с което правото на ползване е погасено на основание чл. 59, ал. 1 ЗС. При липсата на данни за последващо разпореждане с правото на собственост следва да се приеме, че през исковия период ответникът е бил собственик на имота. Поради това съдът намира, че в исковия период именно ответникът като собственик на имота е потребител /клиент/ на доставяната до имота топлинна енергия и е страна по облигационното отношение с ищеца относно доставяната до имота топлинна енергия, без да е необходимо нарочно изявление от негова страна, че желае да закупва доставяната ТЕ. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично извести общи условия, 3 предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Общите условия обвързват клиента и без приемането им. Съгласни чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия, клиентите, които не са съгласни с тях имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не се установи ответникът да се е възползвал от правото си по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Предвид изложеното между страните е сключен и е действал в исковия период договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни ОУ.

Относно доставката на топлинна енергия и размера на начислените суми следва да се съобрази, че в първоинстанционното производство ответникът изрично е заявил, че не оспорва предоставянето на топлинната енергия и услугата по отчитането й, както и стойностите им съобразно счетоводните отразявания на топлофикационното дружество, а оспорва правното основание тези суми да се дължат от него. Съгласно чл. 153 ГПК на доказване подлежат спорните факти от значение за решаване на делото. Доколкото доставката и стойността на предоставената ТЕ са неоспорени, представянето на подробни месечни фактури не е необходимо за тяхното установяване. Поради това районният съд правилно е оставил без уважение искането по чл. 190 ГПК за представяне на фактурата за процесния период, а оплакването за допуснато процесуално нарушение в тази част е неоснователно. При това положение следва да се приеме за установено, че за м. 05.2019 г. до процесния имот е доставена топлинна енергия на стойност 50 лв.

На следващо място следва да бъде обсъдено и поддържаното във въззивната жалба възражение за погасяване на главното вземане по давност.

Вземанията на топлофикационното дружество за цена на доставена топлинна енергия имат характер на периодични плащания и се погасяват с изтичането на тригодишния давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Процесното вземане за м. май 2019 г. е станало изискуемо на 15.07.2019 г., поради което тригодишният давностен срок за него е следвало да изтече на 15.07.2022 г. На основание чл. 3, т. 2 ЗМДВИП давностните срокове са спрели да текат от 13.03.2020 г., като течението им е възобновено на 21.05.2020 г. по силата на § 13 ПЗР на ЗИД на Закона за здравето.

Следователно давностният срок е бил спрян за период от два месеца и седем 4 дни - от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. включително, и е изтекъл на 22.09.2022 г.

Доколкото заявлението по чл. 410 ГПК е подадено на 16.09.2022 г., към този момент процесното вземане не е било погасено по давност, поради което възражението на въззивника е неоснователно.

По изложените съображения в частта, с която е уважен предявеният иск за установяване на дължимостта на сумата от 50 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2019 г. до 30.05.2019 г., първоинстанционното решение е правилно.

Неправилно е прието от първоинстанционния съд, обаче, че следва да бъде призната дължимостта и на вземането на ищеца в размер на 7,30 лв., представляващо обезщетение за забава за периода от 15.09.2020 г. до 29.08.2022 г., тъй като при носена от ищеца доказателствена тежест не е установено ответникът да е изпаднал в забава за плащане на задължението за топлинна енергия.

Съгласно чл. 84, ал. 1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. В забава за изпълнение длъжникът може да изпадне, когато вземането е ликвидно, т.е. установено по основание и размер. В случая от изложените в исковата молба твърдения се установява, че стойността на доставената в процесния имот топлинна енергия е формирана въз основа на прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки. За отчетния период 01.05.2019 г. – 30.04.2020 г. по делото е представена Обща фактура № 1005297975 от 31.07.2020 г.

Ликвидността на вземането за реално потребената топлинна енергия е установена след изготвянето на изравнителната сметка, като относно изискуемостта и забавата на дължимата сума приложение намират Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2016 г., одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. В ал. 3 на чл. 32 ОУ от 2016 г. е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено въз основа на изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 ОУ клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен 5 срок след изтичането на периода, за който се отнася, а съгласно чл. 33, ал. 4 ОУ продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2.

Доколкото отчетният период е приключил на 30.04.2020 г., а общата фактура е издадена на 31.07.2020 г., т.е. след изтичането на предвидения в ОУ от 2016 г.

45-дневен срок за плащане, цитираните клаузи на Общите условия са неприложими, като съобразно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД ответникът изпада в забава след покана, каквато не се твърди, нито се доказва да е отправена от ищеца до него. Ето защо искът по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване дължимостта на сумата от 7,30 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 15.09.2020 г. до 29.08.2022 г., е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Предвид изложеното обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е уважен искът по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на дължимостта на сумата от 7,30 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 15.09.2020 г. до 29.08.2022 г., и вместо него да бъде постановено решение, с което се отхвърля иска. В останалата обжалвана част решението следва да бъде потвърдено.