Решение № 340 от 13.04.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 340 гр. С., 13.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20245530104782 по описа за 2024 година

Предявени са в обективно съединение първоначален главен иск с правно основание чл. 22 ЗПК, първоначален евентуален иск с правно основание чл.

26, ал. 4 ЗЗД, първоначален главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, и първоначален евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, както и насрещен главен частичен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, и насрещен евентуален частичен иск с правно основание 23 ЗПК.

Ищецът - твърди в първоначалната си искова молба и уточняващата я такава, че между страните бил сключен на 31.10.2022 г. договор за потребителски кредит № 757739/31.10.2022 г. към искане № 9137194, по който ищецът, като кредитополучател, получил в собственост 1200 лева, за които дължал цена, която била определена като фиксиран ГЛП от 40.05 %.

Договорено било, че кредитът щял да бъде върнат на 29 седмични вноски с размери 3 х 9.35 лева и 26 х 51.16 лева, или обща сума за плащане от 1358.21 лева. Кредитодателят разписал в договора, че приложимият в правоотношението ГПР бил 49.33 %. Съгласно чл. 5 и чл. 11 от договора, кредитополучателят се задължавал да предостави едно от изброените обезпечения: поръчител или банкова гаранция. Предвидено било, че обезпечението следвало да отговаря на посочени в договора условия.

Съобразно чл. 11.1 от процесния договор, при неизпълнение на изискването на 1 чл. 5 от договора, в 3-дневен срок от сключването му да предостави обезпечение, заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 845.79 лева, която щяла да се плаща разсрочено и се кумулирала към падежните вземания по погасителния план. В изпълнение на сключения договор, кредитополучателят извършил плащания на ответника в общ размер на 1780 лева. Поради нарушение на императивните изисквания на чл. 22 ЗПК, процесният договор за кредит не бил породил валидни права и задължения, на което основание, и съобразно чл. 23 ЗПК, потребителят дължал на заемодателя възстановяване единствено на чистата стойност на кредита. Процесният договор бил нищожен съгласно чл. 22 ЗПК, поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК - договорната лихва, която не била породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал.

1, пр. 3 ЗЗД/, на основание чл. 21 ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК, и на основание на нейната неравноправност по чл. 143, във вр. с чл. 146 ЗЗП. Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не бил установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде размера на законната лихва, без обаче да можела да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави била уговорка за възнаградителна лихва, която надвишавала трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратният размер на законната лихва, в която насока сочи съдебна практика. В случая договорната лихва надхвърляла три пъти размера на законната лихва, с което в разрез с добросъвестността кредиторът използвал материалната затрудненост на кредитополучателя, за да получел престация, която значително неравностойна на предоставения от него кредитен ресурс. Извършеното договаряне създавало неравноправност съгласно чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП в правоотношението, поради това, че размерът на записаната в договора възнаградителна лихва бил неточен и подвеждащ, тъй като в нея не било включено вземането невярно наречено „неустойка“. Това вземане не притежавало обезщетителна и обезпечителна функции, с което разкривало действителната си природа на цена на кредита - скрита договорна лихва, в който смисъл сочи съдебна практика. С такова договаряне се заобикаляли изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в договора за 2 кредит да се запишел ясно и прозрачно действителният размер на дълга, поради което било осъществено и основанието по чл. 21 ЗПК. Кредиторът не бил изпълнил и изискването на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК, да разпишел в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Действително ЗПК не въвеждал легална дефиниция, какво се разбирало под „условията за прилагане“ на лихвения процент по кредита. От граматическото и логическо тълкуване на този израз, както в контекста на правната разпоредба на чл. 11 ЗПК, така и в контекста на нормите, които съдържали изисквания по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и ал. 2 и чл. 12, ал.

1, т. 9, които, ако не били спазени, договорът за потребителски кредит бил недействителен, се налагал извода, че под „условия за прилагане“ трябвало да се има предвид предварително разяснени на потребителя, и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да ставало ясно, как се начислявал този, казано с други обяснителни думи - процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните начин и оттук дали вноските били анюитетни или били намаляващи. Не било изпълнено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, в договора да бъдел разписан лихвения процент на ден. Договорът се явявал нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 19, ал. 1 и 2, чл. 2 и чл. 22 ЗПК, разписаният в договора ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не бил включен разходът за допълнителна икономическа облага - допълнителна цена на кредита, която кредиторът неточно и заблуждаващо потребителя нарекъл „неустойка“ с цел да заобиколял изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което регламентирало максималния размер на ГПР. Посочването в договора на понисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, което било основание тази клауза да се квалифицирала като неравноправна, за което сочи решения на СЕС. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл сочи съдебна практика.

С решение от 21.03.2024 г. по дело С - 714/22, СЕС дал отговор на поставения 3 въпрос дали следвало чл. 10, § 2, б. „ж“ от Директива 2008/48 да се тълкувал в смисъл, че неправилното посочване на ГПР в договор за кредит, сключен между търговец и потребител - кредитополучател, следвало да се приеме за липса на посочване на ГПР в договора за кредит и националният съд да приложел последиците на вътрешното си право, предвидени за непосочване на ГПР в договор за потребителски кредит. Според СЕС, чл. 10, §2, б. ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябвало да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не бил посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. ж) от тази Директива разходи, посочените разпоредби допускали този договор да се считал за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В процесния договор за потребителски неточно и подвеждащо кредиторът бил разписал ГПР в размер на 49.00%, без в него да включел скритата под формата на неустойка възнаградителна лихва. Заблуждаващото посочване на ГПР обуславяло недействителността на клаузата, уреждаща размера му като неравноправно договорена поради прилагане от страна на кредитора на заблуждаваща търговска практика. Липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит била основание за нищожността на цялата кредитна сделка - арг. от чл. 23 ЗПК и съобразно тълкуването, изведено в практиката на СЕС и на ВКС. Освен това, в процесния договор кредиторът се бил задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, с невярно посочена информация, че той бил формиран от общия разход за възнаградителна лихва. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно били включени в него и как се формирал посоченият в договора ГПР/ с посочване и на разхода за възнаграждението на дружеството поръчител, което от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат инкорпорирани всички разходи, които длъжникът щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В този смисъл било и посоченото задължително тълкуване на СЕС, както и на ВКС, за което излага подробни доводи. Предвид изложеното и на основание чл. 22 ЗПК, процесната клауза за ГПР, като 4 елемент от същественото съдържание на договорите за потребителски кредит, била недействителна и нейната недействителност съобразно чл. 23 ЗПК влечала недействителност на цялата кредитна сделка. Моли съда да съобразял разрешението в посоченото решение на ВКС, съгласно което, предоставяната по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК информация в договора относно размера на дължимия лихвен процент на ден се целяло да се обезпечи възможността на потребителя, който бил в положението на по-слабата страна (спрямо търговеца) от гледна точка на информираност, да изчислял размера на лихвата в абсолютна стойност (лихвен процент на ден х главница х брой дни), която следвало да заплати за периода от усвояването до връщането на главницата, за да можел да упражни надлежно правото си на отказ от договора за кредит, което включвало и изпълнение на условието на чл. 29, ал. 4 ЗПК - връщане не само на главницата, но и заплащане на лихва за периода на ползването й. Ето защо, с правилото на чл. 11, ал. 1, т. 20, пр. посл. ЗПК (посочване на лихвения процент на ден) се гарантирало реалното упражняване на правото на потребителя на отказ от договора, а именно да отстъпи от договора без негативни за него последици, ако преценял в „срока за размисъл“ по чл. 29, ал.

1 ЗПК, че той не отговарял на потребностите му. С оглед изложеното, изпълнението на чл. 11, ал. 1, т. 20, пр. посл. ЗПК, се явявало особено съществено за правата на потребителя и неизпълнението му било скрепено със санкцията на чл. 22 ЗПК - недействителност на договора. Не било налице изпълнение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК в хипотезите, в които в клаузите на договор за кредит по същество били възпроизведени разпоредбите на чл. 29 ЗПК относно срока, реда и условията за упражняване на правото на отказ от договора от потребителя, като било предвидено, че подлежащата на заплащане лихва се изчислявала на базата на уговорения в договора лихвен процент. Посочването в съдържанието на договора на лихвата по кредита (годишния лихвен процент - пар. 1 т. 4 ДР на ЗПК), което било изискване по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, обаче не съставлявало изпълнение на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК за посочване на лихвен процент на ден, чиято цел била обезпечаване на реална възможност за упражняване на потестативното право на отказ от договора. Непосочването в процесния договор на лихвен процент на ден - част от изискуемото по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК съдържание на потребителския кредит, обуславяло, на основание по чл. 22 ЗПК, недействителност на договора, поради което кредитополучателите, в качеството им на потребители, 5 дължали връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихви или други разходи по кредита - чл. 23 ЗПК. С ТР от 27.04.2022 г. по т.д. № 1/20 на ОСГТК на ВКС било изведено разрешението, че съдът бил длъжен служебно да следял за нищожността на правни сделки, които били от значение за решаване на правния спор, когато следвало да приложи императивна правна норма, и порокът следвал пряко от съдържанието и формата на сделката.