Определение № 10297 от 12.05.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 10297 гр. София, 12.05.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-В, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно частно гражданско дело № 20261100504041 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 130, във вр. с чл. 274 – чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба на ищеца Р. И. Ц. срещу определение № 8268 от 27.02.2026 г., постановено по гр.д. № 56354/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 39 състав, с което на основание чл. 130 ГПК е върната искова молба с вх. № 421897/29.12.2025 г., подадена от Р. И. Ц. срещу Прокуратурата на Република България, по която е образувано гр.д. № 56354/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 39 състав.

В подадената жалба са изложени оплаквания за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон с доводи, че исковите претенции са предявени по общия ред на чл. 49 ЗЗД, а не са с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, като в този смисъл било изричното изявление на ищеца в поправената искова молба.

Жалбоподателят поддържа, че вредите в случая не произтичат само от забавено правосъдие, а от конкретно противоправно бездействие на прокуратурата, което е довело до невъзможност за реализиране на наказателната отговорност поради изтекла абсолютна давност. Намира, че предвидените в ЗОДОВ средства за защита са неефективни, в какъвто смисъл била цитираната в жалбата практика на ЕСПЧ. Ето защо, моли определението да бъде отменено и делото да бъде върнато на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 275, ал. 1 1

ГПК) срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Производството пред СРС е образувано по искова молба на Р. И. Ц. срещу Прокуратурата на Република България, с която са предявени осъдителни искове за заплащане на сумата от 2400 лв., обезщетение за претърпени имуществени вреди и на сумата от 5000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на производството по пр.пр. № 47148/2016 г. по описа на Софийски районна прокуратура, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане. В исковата молба са изложени твърдения, че на 10.10.2016 г. ищецът е пострадал от престъпното поведение на Р. Д., за разследване на което е образувана цитираната прокурорска преписка и посоченото лице е било привлечено като обвиняем. Ищецът поддържа, че поради продължителното бездействие на ответника едва през 2020 г. досъдебното производство е било частично прекратено, а след отмяната на прокурорското постановление и връщане на делото за допълнително разследване производството е било спряно – през 2023 г., когато абсолютната давност за наказателно преследване вече е била изтекла. Ето защо, макар и ищецът да е изпълнил в срок указанията на прокуратурата да подаде частна тъжба, образуваното впоследствие съдебно производство е било прекратено и ищецът е бил осъден да заплати на подсъдимия направените от него разноски за адвокат в размер на 2400 лв.

Счита, че описаното бездействие на ответника представлява нарушение на правото за разглеждане на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, от което ищецът е претърпял имуществени и неимуществени вреди в претендирания размер.

В изпълнение на дадени от първоинстанционния съд указания с уточнителна молба от 17.02.2026 г. ищецът е посочил, че не е предприел действия по иницииране на процедура за обезщетение за вреди по ЗСВ, но счита, че подобна в случая е неприложима, тъй като предявените от него искови претенции са по общия деликтен състав на чл. 49 ЗЗД съобразно цитираната в молбата съдебна практика. В този смисъл е приложил „поправена искова молба“, в която е изложил идентични фактически твърдения, като е посочил, че вредите произтичат от нарушението на изискването на чл. 6 ЕКПЧ за провеждане на досъдебното производство в разумен срок и следва да бъдат квалифицирани по чл. 49 ЗЗД.

За да постанови обжалваното определение, СРС е приел, че предявените искове следва да бъдат квалифицирани по чл. 2б ЗОДОВ, доколкото претендираните вреди произтичат от приключило производство при действието на цитираната разпоредба, а предвид липсата на инициирана административна процедура по глава трета „а“ ЗСВ и на основание чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ към настоящия момент исковете са недопустими.

2

Настоящият въззивен състав споделя доводите на първоинстанционния съд за квалифициране на предявените искове по чл. 2б ЗОДОВ – ищецът последователно в исковата и в уточнителната си молба поддържа, че вредите му произтичат от бездействието на прокуратурата, която не е предприела действия по разглеждане и решаване на досъдебното производство в разумен срок, а това от своя страна е довело до изтичане на абсолютната давност за наказателно преследване и настъпване на имуществени и неимуществени вреди в патримониума на ищеца. За обезщетяване на тези вреди в закона е предвиден специален ред – чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, съобразно който държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Обстоятелството, че ищецът посочва като правно основание на претенциите си разпоредбата на чл. 49 ЗЗД, не променя правната квалификация на исковете, която се определя от съда въз основа на фактическите твърдения в исковата молба и приложимия правен ред. В случая като правопораждащ за претенциите си за обезщетение факт ищецът сочи противоправното бездействие на прокуратурата, което е довело до нарушаване на правото на ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок – в такъв смисъл е изрично формулирания петитум както в първоначалната, така и в поправената искова молба. Ето защо общият деликтен състав на чл. 49 ЗЗД е неприложим предвид специалната норма на чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ, която изключва възможността за търсене на обезщетение за вреди от забавено правосъдие по общия ред.

Във връзка с възраженията в жалбата следва да се отбележи, че цитираната от ищеца съдебна практика в уточнителната му молба не обуславя различен извод, напротив – във всички разглеждани казуси в цитираните съдебни решения се касае до претърпени вреди от забавени дела, производствата по които са приключили преди повече от шест месеца преди влизане в сила на новата разпоредба на чл. 2б ЗОДОВ.

Когато производството е приключило с окончателен акт преди повече от шест месеца от влизане в сила на измененията в ЗОДОВ, публикувани в ДВ, бр. 98/2012 г., лицата не могат да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, нито да предявят иск за обезщетение на основание чл. 2б ЗОДОВ, поради което в тези хипотези държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи, които в нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС не са извършени в разумен срок, на основание чл. 49 ЗЗД. Настоящият случай обаче не е такъв – досъдебното производство е образувано през 2016 г., респ. същото е приключило с прекратяване на съдебното производство, образувано по подадената по указания на прокурора тъжба, с влязло в сила на 22.01.2025 г. протоколно определение, а специалната разпоредба на чл. 2б ЗОДОВ е в сила от 2012 г. Следователно, приложима е именно тя – като специална самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в 3 разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС.

Материалноправната норма на чл. 2б, ал. 1 ГПК има действие от датата на влизането й в сила и занапред, като от този момент нататък обезщетението за вреди от забавени съдопроизводствени действия може да се търси само по реда на ЗОДОВ – чл.

8, ал. 1 ЗОДОВ. По приключени производства, каквото е досъдебното производство по настоящото дело, искът с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е допустим само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение – чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, а Р. И.

Ц. не е инициирал все още подобна процедура, поради което исковите му претенции към настоящия момент се явяват недопустими. Противно на доводите в частната жалба, предвиденият в закона специален ред за защита не е неефективен, напротив – същият е приет като законодателно изменение в изпълнение на препоръките на ЕСПЧ, съдържащи се в цитираните в жалбата решения, които са постановени преди измененията на ЗОДОВ от 2012 г. и установяват липсата на ефективни средства за защита при прекомерна продължителност на производствата съобразно нормативната уредба преди приемането на чл. 2б ЗОДОВ.

С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че предявените искове са недопустими, поради което на основание чл. 130 ГПК исковата молба следва да бъде върната. Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивният съд, определението на СРС се явява правилно, а подадената срещу него частна жалба следва да бъде оставена без уважение.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 80258/13.03.2026 г. на ищеца Р. И. Ц. срещу определение № 8268 от 27.02.2026 г., постановено по гр.д. № 56354/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 39 състав, с което на основание чл.

130 ГПК е върната искова молба с вх. № 421897/29.12.2025 г., подадена от Р. И. Ц. срещу Прокуратурата на Република България, по която е образувано гр.д. № 56354/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 39 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4

5