Решение № 68 от 17.03.2025, Апелативен съд - Велико Търново

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 68 гр. Велико Търново, 17.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

МАЯ НЕДКОВА

ИСКРА П. при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА П. Въззивно гражданско дело № 20244000500600 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по подадена въззивна жалба от „Юробанк България“ АД против Решение № 112/ 14.06.2024 г. по гр. д. № 138/ 2021 г. по описа на ОС – Ловеч в частта, с която по предявен от И. Д. Д. иск по чл.439 ГПК е признато за установено, че поради погасяване по давност в полза на Банката не съществува право на принудително изпълнение спрямо А. И. Д. за паричните притезания по изп. лист от 27.01.2012 г. издаден въз основа на заповед за изпълнение № 5849/20.12.2011 г. по ч.гр. дело № 8048/ 2011 г. по описа на РС – Плевен за сумата 51 310.20 евро – главница за периода от 22.06.2011 г. до 13.12.2011 г., сумата 1 828.42 евро – договорна лихва за периода от 22.04.2011 г.до 13.12.2011 г., дължими такси по договор за кредит 233.96 евро за периода от 28.12.2009 г. до 13.12.2011 г. и 211.15 лв. и законна лихва върху главницата, считано от 14.12.2011 г. до изплащане на вземането.

Жалбоподателят счита решението в тази му част за недопустимо. Съдът недопустимо разгледал предявения при условията на евентуалност иск по чл.439 ГПК, с какъвто иск ищецът Д. не разполагал, тъй като било отречено качеството му на ипотекарен длъжник и съответно той нямал правен интерес и процесуална легитимация да предявява иск на това основание. Моли решението да бъде обезсилено. В условията на евентуалност излага и подробни съображения за неправилност на обжалвания акт, изведени от нормите, които уреждат института на погасителната давност. Твърди, че до 26.05.2015 г. давност не е текла предвид образуваното изп. производство и считано от този момент е започнал да тече давностен срок, който при съобразяване на чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по 1 време на извъредното положение е изтичал на 04.09.2020 г. Преди изтичането му – на 13.08.2020 г. Банката предприела изпълнителни действия, прекъснали давността. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено и исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира разноски.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна И. Д. Д. е подал отговор със становище за неоснователност на въззивната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение.

Депозирал е и насрещна въззивна жалба срещу решението на ОС – Ловеч в частите му, с които са отхвърлени предявените от него искове за приемане за установено спрямо „Юробанк България“ АД и А. И. Д., че последната не е собственик на УПИ в гр. Ловеч, *********, съставляващ имот с идентификатор № ***, целият с площ от 336 кв.м, по кадастралната карта и кадастралните регистри на града, ведно с построените в сгради и за обявяване за нищожна на основание чл.167 ал.З във вр. с чл.26 ал.1 ЗЗД договорната ипотека по НА за договорна ипотека №105, том 111, peг. № 3672, нот. дело № 324/2007 г. на нотариус М. Д.. Изразява несъгласие с формираните от съда изводи за неоснователност на тези негови искови претенции. Поддържа, че по делото е доказано придобиването от него на ипотекирания имот по давност много преди учредяване на ипотеката, за което е налице и влязло в сила съдебно решение. Неправилно и в противоречие с практиката на ВКС, на която се позовава в жалбата си, съдът приел, че ипотеката не е нищожна, защото към датата на учредяването й не е бил изяснен въпросът за собствеността на имота. Моли решението в обжалваните му части да бъде отменено и предявените от него искове да бъдат уважени. Претендира разноски за производството. Обжалва решението и в частта за разноските, като възразява, че съдът неправилно е изчислил дължимото на Банката адвокатско възнаграждение, като й присъдил такова и за защита срещу евентуалния иск, който бил уважен.

В подадения отговор на насрещната въззивна жалба „Юробанк България“ АД заема становище за недопустимост на жалбата поради липса на правен интерес, тъй като с уважаването на предявения от Д. иск по чл.439 ГПК той постигал целения от него правен резултат да осуети принудителното изпълнение в полза на Банката. Моли същата да бъде оставена без разглеждане. По същество счита жалбата за неоснователна. Поддържа, че проведеният между ищеца и длъжника А. Д. исков процес във връзка със собствеността върху ипотекирания имот е имал симулативен характер и постановеното по него решение поначало не обвързва Банката. Ищецът не доказал по настоящото дело да е придобил собствеността по твърдения оригинерен способ към момента на учредяване на ипотеката.

Моли жалбата да бъде оставена без уважение. По отношение на разноските счита, че те са определени от съда правилно.

Третото лице – помагач на страната на „Юробанк България“ АД М. Д. – нотариус с рег.

№ 173 на НК, с район на действие РС – Ловеч е заел становище по жалбата в писмена защита.

В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните 2 части. Съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. По отношение на допустимостта на решението съдът намира следното: ОС – Ловеч е приел, че е сезиран с три иска: два главни иска – по чл.440 ГПК – отрицателен установителен иск, че вещта, срещу която е насочено принудително изпълнение не принадлежи на длъжника, и по чл.167, ал.3 ЗЗД вр. чл.26 ЗЗД – за прогласяване за нищожен на сключения между взискателя и длъжника договор за учредяване на ипотека и предявен в условията на евентуалност иск по чл.439 ГПК – отрицателен установителен иск, че в полза на взискателя не съществува право на принудително изпълнение. Настоящата инстанция намира, че предявеният иск по чл.440 ГПК е процесуално недопустим поради липса на правен интерес от търсената с него защита, който е абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск и за наличието й съдът следи служебно. Липсата на правен интерес произтича от твърденията в исковата молба, че ищецът е собственик на недвижим имот, върху който незаконосъобразно е учредена договорна ипотека в полза на ответната Банка – взискател по висящо изп. дело от дъщеря му – длъжник по същото изп. дело, като качеството на последната на собственик на имота е отречено с влязло в сила съдебно решение. От тези твърдения става ясно, че имотът, за който ищецът оспорва да принадлежи на длъжника по изпълнението, е обременен с вещна тежест, вписана по надлежния ред. До отричането на ипотечното право в полза на обезпечения кредитор ипотеката следва имота независимо от последващи разпоредителни сделки с ипотекирания имот и преминаване на собствеността върху други лица – чл.173, ал.1 ЗЗД и за ипотекарния кредитор е без значение чия собственост е той към датата на предявяване на настоящия иск, защото винаги може да насочи изпълнение върху него.

Поради това евентуално позитивно за ищеца решение, не може да осуети принудителното изпълнение върху имота, каквато е целената с иска по чл.440 ГПК правна последица.

Същевременно, както е посочил и ВКС III г. о. в Определение № 284/ 27.07.2022 г. по ч. гр. д. № 423/2022 г. по настоящото дело, собственикът на ипотекиран имот не може допустимо да съчетава исковата защита, която законът предоставя на него и длъжника в изпълнителния процес (чл.439 ГПК ), с исковата защита, която законът предоставя на третите лица (чл.440 ГПК), когато имущество, към което изпълнението се насочва, не принадлежи на длъжника.

Като е приел, че е надлежно сезиран с иск по чл.440 ГПК, съдът е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено и производството по този иск – прекратено.

Следва да се отбележи, че поначало изложените от съда мотиви по този иск са относими към заявената от Д. искова претенция по чл.167, ал.3 ЗЗД, но не и към установителния иск за собственост, който следва да даде отговор на въпроса за принадлежността на правото на собственост, а не за противопоставимостта на вписаната върху имота ипотека на действителния собственик. Отхвърлителният диспозитив на съдебния акт не кореспондира с приетото от съда, че ищецът, а не ответникът е собственик на процесния имот като придобит чрез давностно владение. Решението в частта за предявените искове по чл.167, ал.3 ЗЗД и чл.439 ГПК е процесуално допустимо. Неоснователно Банката счита, че ищецът не е процесуално легитимиран да предяви иск по чл.439 ГПК – той безспорно има 3 качеството на ипотекарен длъжник, за какъвто го третира самата Банка в изп. производство.

Неправилно е прието от ОС – Ловеч обаче, че тези два иска са предявени в условията на евентуалност. Искът по чл.439 ГПК не е обусловен от изхода на иска по чл.167, ал.3 ЗЗД.

Ищецът сочи две различни основания за несъществуване в полза на Банката – взискател на ипотечно право, всяко от които препятства правото й да насочи изпълнение върху процесния имот. Исковете са съединени кумулативно.

Съдът, като взе предвид оплакванията в жалбата, становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира следното:

„Юробанк България“ АД се е снабдила със заповед за изпълнение и изп. лист по ч. гр. дело № 8048/ 2011 г. по описа на РС – Плевен срещу А. И. Д. – дъщеря на ищеца за сумата 51310.20 евро – главница за периода от 22.06.2011 г. до 13.12.2011 г., сумата 1828.42 евро – договорна лихва за периода от 22.04.2011 г. до 13.12.2011 г., сумата 233.96 евро и сумата 211.15 лв. – такси за периода от 28.12.2009 г. до 13.12.2011 г., дължимо по договор за кредит № HL 24108/ 18.06.2007 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 14.12.2011 г. до изплащане на вземането. За обезпечаване на задълженията по договора на 18.06.2007 г.

А. Д. е учредила ипотека в полза на Банката по НА № 105, том 3, рег.№ 3672, нот. дело № 324/ 2007 г. Тя се е легитимирала като собственик на ипотекирания имот, представляващ УПИ в гр. Ловеч, *********** с площ 336 кв.м с построените в него жилищна сграда – еднофамилна и две сгради с предназначение: хангар, депо, гараж, на основание договор за покупко-продажба, сключен с НА за № 199, том 4, рег. № 3944, н.дело № 551/ 2007 г., по силата на който нейните баба и дядо – родителите на ищеца – са й прехвърлили собствеността върху него. Във връзка със заведен от А. Д. през 2009 г. ревандикационен иск ищецът узнал за прехвърлителната сделка и предявил срещу нея установителен иск за собственост на основание давностно владение, като исковата му молба е вписана на основание чл.112 ЗС в Служба по вписванията на 08.06.2009 г. С влязло в сила на 19.07.2011 г. Решение № 63/ 17.03.2011 г. по гр.д. № 374/ 2009 г. по описа на ОС – Ловеч този иск е уважен – признато е за установено спрямо А. Д., че баща й И. Д. Д. е собственик на спорния имот.

Безспорно е, че Банката е предприела принудително изпълнение спрямо Д., като на 06.04.2012 г. е образувано изп. дело № 168/ 2012 г. по описа на ДСИ при РС – Ловеч. В молбата не са посочени изпълнителни способи. Правени са неуспешни опити за връчване на покана за доброволно изпълнение на длъжника, на 09.10.2012 г. върху процесния имот е вписана възбрана, след която дата няма извършвани никакви изпълнителни действия. На 27.01.2015 г. Банката е поискала назначаване на особен представител на длъжника, такъв е назначен на 26.06.2015 г. и на същия е връчена поканата за доброволно изпълнение. На 03.05.2018 г. ДСИ е постановил прекратяване на изп. дело на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, приемайки, че последното изпълнително действие е извършено на 31.08.2015 г. За такова действие е приел депозирано становище от Банката по молба на И. Д., с която се оспорва правото на Банката да насочва изпълнение срещу собствения му имот. На 24.10.2019 г. Банката е поискала да й бъде върнат оригиналът на изп. лист и на 13.08.2020 г.