Решение № 106 от 20.04.2022, Районен съд - Асеновград

РЕШЕНИЕ

№ 106 гр. Асеновград, 20.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – АСЕНОВГРАД, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мария Ат. Терзиева при участието на секретаря Йорданка Ст. Тянева като разгледа докладваното от Мария Ат. Терзиева Гражданско дело № 20215310101732 по описа за 2021 година

Обективно съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 22 и 23 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 2 от ЗПК и чл. 11, т. 9 от ЗПК.

Ищцата В.К. твърди, че на 15.10.2020 г. между нея и „Вива кредит“ АД е сключен договор за паричен заем № 5641915, по силата на който й е предоставена сумата от 2000 лева, а тя се е задължила да върне същата, ведно с договорна лихва в размер на 40.32 % годишно при ГПР 49.50 %, на 15 месечни вноски от 269.87 лева всяка. Освен това е постигната договореност за осигуряване на обезпечение, а при неизпълнение на това задължение - за заплащане на неустойка. Ищецът твърди, че сключения договор е за потребителски кредит и не отговаря на редица императивни разпоредби на закона. На първо място същият не е написан по ясен и разбираем начин, на шрифт не по-малко от 12. Общият размер на кредита не е посочен коректно. Не е посочено по никакъв начин как се определя и изчислява лихвения процент, липсва методология. Посоченият в него ГПР не отговаря на реалния такъв. Неустойката е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави и е прекомерна. Клаузата за заплащане на такава е неравноправна. Същата води до скрито оскъпяване на кредита. В договора не се съдържа редът за предсрочно погасяване. В общите условия се съдържа клауза, която ограничава правата на потребителя. Ето защо моли да бъде постановено решение, с което договорът да бъде обявен за недействителен. Ангажира доказателства, претендира за разноски.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил отговор, с който ответникът оспорва предявения иск и обстоятелствата, на които се основава. Твърди, че договорът е сключен при спазване на всички изисквания на закона, като това е станало по електронен път.

1

Твърди, че същият не съдържа неравноправни клаузи. Ето защо моли предявения иск да бъде отхвърлен. Ангажира доказателства, претендира за разноски.

Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното:

От събраните в настоящото производство писмени доказателства се установява, че на 15.10.2020 г. между ищцата В.К. и ответника „Вива кредит“ АД е сключен договор за паричен заем № 5641915, по силата на който й е предоставена сумата от 2000 лева, а тя се е задължила да върне същата, ведно с договорна лихва в размер на 40.32 % годишно при ГПР от 49.50 %, на 15 месечни вноски от 269.87 лева всяка. Освен това кредитополучателят е поел задължение в тридневен срок от подписване на договора да предостави обезпечение, като липсват доказателства, че е направил това. В този случай е предвидено, че се дължи неустойка в размер на 979.35 лева, като страните са постигнали съгласие същата да бъде заплатена на 15 двуседмични вноски, заедно с погасителните вноски по договора - на падежа на погасителната вноска, като така месечната вноска по договора от 269.87 лв. стана 335.16 лева, а общо дължимата сума 5027.40 лева.

Ответникът е изпълнил задължението си и предоставил уговорената с договора сума на ищеца, което е удостоверено в самия договор, с подписа на същия. Последният не изпълнил задължението си да предостави на заемодателя посочените обезпечения при така въведените условия. Поради това и му били начислени суми към месечната погасителна вноска за заплащане на неустойка по договора.

Възражението, че липсва правен интерес от предявения иск е неоснователно, тъй като всяка страна по един договор, има интерес да установи нищожността му, без ограничение във времето и независимо от това дали е изпълнила задълженията си, произтичащи от него.

Сключеният между страните договор е потребителски и следва да отговаря на изискванията на ЗПК.

За извършване на преценката дали договорената между страните лихва е в съответствие или в противоречие с добрите нрави следва да се отчетат естеството и размера на задължението, за изпълнението на което е уговорена лихвата, дали то е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др., съотношението между размера на уговорената лихва и възможността на кредитора да се обедни от предоставянето в заем на пари или други вещи, изразени чрез ръста на нарастване на цените на основните материални ценности /златото и недвижимите имоти/ през конкретния период от време, курсът на основния лихвен процент на БНБ. В настоящия случай заемът не е обезпечен, поради което съгласно възприетото в практиката на Върховния касационен съд /решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д. № 315/2005 г., ІІ г.о./ противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Основният лихвен процент на БНБ за лева към този момент от 0,0 %, съответно размерът на законната лихва е +10 пункта или 10%, а уговореният – 40.32 %. Предвид характера на предоставяната по договора услуга, следва да се приеме, че процесните уговорки не съответстват на 2 изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на страните по договора. В този смисъл клаузата за договорната лихва противоречи на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити. Поради това клаузата, с която е уговорен този размер, е нищожна.

Доводите за нищожност на уговорката за заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение също е основателно. В чл. 4, ал. 1 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: физическо лица - поръчител или банкова гаранция. На първо място следва да се отбележи, че нито едното, нито другото съставлява обезпечение само по себе си по смисъла на закона.

В първата хипотеза вероятно се има предвид поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице, което отговаря за изпълнение на задълженията на длъжника.

Поради това няма как заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор. Сключването на договор за банкова гаранция по принцип зависи от волята на ответника, но той не съставлява обезпечение на вземанията, тъй като уредбата му не е посочена в глава VІІ от ЗЗД. По така изложените съображения се налага изводът, че всъщност уговорената неустойка е част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно с цел заобикаляне ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Поради това съдът намира, че уговорката за заплащане на неустойка е нищожна.

Спорът е дали договорът е действителен и породил ли е задължение за заплащане на сумата и уговореното оскъпяване, включително и сумата, уговорена като неустойка и съответно какъв е нейният характер и следва ли да бъде включвана към ГПР, или това ще противоречи на императивните норми на ЗПК.

В исковата молба се сочи недействителност на договорната разпоредба, уговаряща 40.32 % фиксиран годишен лихвен процент, като прекомерна, поради това и в противоречие с добрите нрави, на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, която влече недействителност на целия договор, доколкото не може да бъде заместена с императивна норма на закона, нито договорът, уреден нормативно като възмезден, да може да бъде сключен без клауза за заплащане на възнаграждение за предоставената услуга.

Съдът счита, че процесният договор за паричен заем е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, доколкото кредиторът е юридическо лице, което предоставя кредит в рамките на своята търговска дейност на физическо лице, което не е търговец и не действа в рамките на своята професионална дейност, срещу задължението да заплати стойността на услугата чрез извършване на периодични вноски. Характера на договора не е спорен между страните. Доколкото има специални разпоредби, уреждащи отношенията между страните по повод на сключени потребителски договори, съдът счита, че следва да бъдат прилагани тези норми, а не общите такива, уредени в ЗЗД. В ЗПК, в чл.

19, е приета нова разпоредба, в сила от 23.07.2014 г., преди сключване на процесния 3 договор, следователно приложима към него, съгласно която „Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България“. Доколкото в ГПР се включва и размерът на уговорената възнаградителна лихва, то съдът счита, че следва да приеме, че приложима е тази специална разпоредба на закона, а съдебната практика, постановена преди приемането на специалната разпоредба, не следва да намира приложение, доколкото е налице различна нормативна уредба. Или дали е налице прекомерност на уговореното възнаграждение и в следствие на това нарушаване на добрите нрави, следва да бъде преценявано през призмата на нормата на чл. 19 от ЗПК.

Поради това съдът следва да се произнесе по твърдението/възражението на ищцата за недействителност на целия договор, на основание неспазване на императивна правна норма на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и т.11 от ЗПК, противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, респективно наличие на неравноправни договорни клаузи влечащи недействителност на целия договор, доколкото в договора не е посочен реалния размер на годишния процент на разходите.

Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК предвижда да бъде посочен в договора лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, както и др. обсотяетелства. В процесния договор е посочен фиксиран годишен лихвен процент и неговия размер. Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда задължителното съдържание на договора за потребителски кредит да включва годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Действително съдебната практика е противоречива по отношение на това дали следва да са посочени изрично компонентите на ГПР, освен годишния лихвен процент, доколкото, при фиксиран лихвен процент, както е в настоящия случай, и разлика между годишния лихвен процент и годишния процент на разходите и липса на посочване на други компоненти на ГПР, не става ясно на потребителя какво друго се включва в ГПР. Според настоящия състав, доколкото неизпълнението на посочената норма влече недействителност на договора, по силата на разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, то не следва същата да бъде тълкувана разширително. Никъде в закона не е посочено, че съдържанието на договора следва да съдържа изброяване на компонентите, които образуват годишния процент на разходите. Законът дава определение на термина в чл. 19 ЗПК, в който е посочено какво изразява годишния процент на разходите - общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Нормата сочи и как се изчислява, като препраща към формула в приложение, какви разходи не следва да се включват. Именно като годишен процент от общия размер на предоставения 4 кредит е посочен и годишния процент на разходите в процесния договор, поради което съдът счита, че не е налице липса на задължително съдържание на договора, поради непосочване на компонентите, които са включени в годишния процент на разходите.

Съдът счита, че с оглед изложеното, не е налице и реално посочване на годишния процент на разходите по кредита, тай като посоченото в договора – обща сума за плащане в размер на 2614.70 лв. и ГПР в размер на 49.50 % не отговарят на уговорените в действителност с договора. В този смисъл съдът споделя становището на ищеца за наличие на скрити разходи още при отпускане на кредита, както и наличие на заблуждаваща търговска практика, по смисъла на потребителското общностно право. Още със сключване на договора е уговорена неустойка за неизпълнение на задължение, което е извън характерния предмет на договора за потребителски кредит, посочен по-горе в цитирания чл.