Определение № 1995 от 25.04.2025, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1995 гр. Варна, 25.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Д. Томова

Членове:

Светлана Тодорова

Цветелина Г. Хекимова като разгледа докладваното от Светлана Тодорова Въззивно частно гражданско дело № 20253100500759 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 във вр.чл.248, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД ЕИК 207024290 със седалище и адрес на управление гр.София р-н Младост бул. Цариградско шосе 115Е ет.5, чрез пълномощник адв. Х. М. САК срещу Определение № 1641 от 05.02.2025г., постановено по гр.д. № 9493 по описа на ВРС за 2024г., с което е оставена без уважение молба на „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД ЕИК 207024290 с вх. № 2623 от 10.01.2025г. за изменение в частта за разноските на Решение № 4438/08.12.2024г., постановено по същото дело, на осн. чл.248 ГПК.

Настоява се, че определението е незаконосъобразно с молба за неговата отмяна като се настоява в полза на ищеца да не се присъждат разноски в общ размер от 565 лева, от които 480 лева – адвокатско възнаграждение и 85 лева – държавна такса за образуване и водене на делото, в условие на евентуалност – присъденото адвокатско възнаграждение да бъде намалено.

Частният жалбоподател сочи, че начинът, по който ответното дружество упражнява търговската си дейност не следва да бъде санкциониран като се толерира поведение като това на Габриела К.а, Г. Д. и други ищци от съдебния район на Окръжен съд гр. Варна. Настоява се, че процесуалното представителство на дружеството в съдебните производствасе води качествено и представлява най-добрата защита на дружеството в качеството му на ответник по дела като настоящото. Същата е единствената преграда пред това спрямо дружеството да се упражни произвол от лице, което е образувало тринадесет производства с пълен идентитет на страните, оспорените клаузи на идентични договори, обстоятелствата, на които се основават исковете, доказателствените искания и петитумите.

Сочи се, че са образувани множество граждански дела срещу дружествата от групата на ЕМ ВИ ФАЙНЕНС (Сити Кеш, Кредирект и Кеш Пойнт България) като гр.д. 14940/2023 г.; гр.д. 676/2024 г.; гр.д. 2588/2024 г.;

1 гр.д. 2727/2024 г.; гр.д. 4258/2024 г.; гр.д. 4058/2024 г.; гр.д. 5003/2024 г.; гр.д.

6122/2024 г.; гр.д. 7790/2024 г.; гр.д. 8258/2024 г.; гр.д. 7169/2024 г.; гр.д.

9493/2024 г. и 10983/2024 г., всички по описа на Районен съд – гр. Варна.

Исковите молби са подадени от едно и също лице, чрез един и същи процесуален представител и имат идентично съдържание, в т.ч. петитуми и обстоятелствени части, т.е. злоупотребата с процесуални права от страна на ищеца не е преодоляна чрез уваженото от първоинстанционния съд възражение за прекомерност. Въпреки че ищецът е имал възможността да получи защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви в една искова молба претенциите си за недействителност на договорни клаузи, той е образувал тринадесет, с целта да се обогати за сметка на ответника с многократно по-високия размер на присъдените в тежест на последния разноски.

На следващо място се твърди, че не е съобразена практиката на Районен съд гр. Варна, касаеща именно шиканирането на процеса от страна на Г. Д..

Конкретно се сочи, че в Решение от 27.05.2024 г. по гр.д. 14940/2023 г. съдията - докладчик на 14 състав поставя „въпроса за правния интерес да се води настоящото производство, тъй като ползата за ищеца е пренебрежимо малка, а поисканите разноски многократно надвишават задължението. Следва да се отбележи, че самия ищец, въпреки че е завел множество гр. дела срещу ответника и срещу други кредитори, продължава да сключва идентични договори със същите кредитори, които договори са идентични по вид и със същите условия. Съдът приема това поведение като злоупотреба с право, имащо за цел единствено обогатяване на ищеца и на упълномощен от него представител, което е в нарушение на принципа за добросъвестност и на добрите нрави по аргумент на чл.3 ГПК“. Друг съдебен състав (17-ти) на Районен съд – гр. Варна по гр. д. №4258/2024 г., след внимателен анализ на поведението на ищеца по делото, стига до извода „че ищцата целенасочено е теглила кредити от съответните финансови институции, които след това е погасявала, включително заплащайки сумите във връзка с атакуваните от нея клаузи, за да може след това да предявява искове за прогласяване нищожността на клаузите и връщане на даденото по договорите. Същата вероятно не е имала и нужда от кредитни средства, предвид това, че заплатените от нея адвокатски възнаграждение в полза на адв. Д. са в брой и в настоящия случай възнаграждението дори надхвърля двойно цената на процесния кредит. Касае се за умишлено предизвикване на правни спорове с цел генериране на съдебни разноски за адвокатски възнаграждения, като такова процесуално поведение не е изолирано само за адв. Д., а се упражнява и от други процесуални представители в района на съда. В случая не се касае за заблуден потребител или за лице, което не е наясно с нелоялните търговски практики“. В своето Определение съдът посочва, че „размерът на дължимото адвокатско възнаграждение е определен с оглед цената на предоставените услуги, вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото, съобразно установената съдебна практика“.

Частният жалбоподател се позовава и на практиката, обективирана в Решение № 9273/27.07.2016 г., постановено по адм. дело № 3002/2015 г. по описа на Върховния административен съд, Трето отделение, потвърдено с Решение № 5485 от 2.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1403/2017 г., 5-членен състав, според която присъденото възнаграждение трябва да съответства на критериите за обоснованост и справедливост, съгласно чл. 32 ЗАдв.

2

Конкретно се сочи, че макар и съдът да се е позовал на фактическата и правна сложност на делото, както и на обема на работата, които са част от преценката за наличието на обоснованост и справедливост, в настоящия случай делото е без особена фактическа и правна сложност. Ангажирани са само писмени доказателства и са упражнени класически институти на материалното право, като делото е приключило в рамките на едно съдебно заседание. Също така по релевантните по делото въпроси е налице многобройна и непротиворечива съдебна практика, която приема, че делата от този вид не се отличават нито с фактическа, така и с правна сложност.

Позовава се на практиката на СЕС в Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по дело C-35/22 на СЕС, Решение на Съда от 21 март 2024 г. по дело С-417/22 на СЕС, която дава указания на националните съдилища в смисъл, че основният критерий, който съдът следва да прилага при разпределянето на разноските по дела като настоящото, е именно добросъвестното упражняване на права от страна потребителя, както в съдебния, така и в извънсъдебния етап от отношенията му с търговеца.

Ответникът по частната жалба Г. М. Д., редовно уведомена за подаването й, представя писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 от ГПК, в който счита жалбата за неоснователна. Конкретно сочи, че по една част от посочените в частната въззивна жалба граждански производства ответник е трето лице «Сити кеш» ООД, в друга част – предмет на исковите претенции произтичат от други договори за парични заеми, сключени с ответното дружество, тоест между страните са налице различни заемни провоотношения с различно съдържание и основание, поради което ищцата не би могла да предяви исковите си претенции в едно съдебно производство. Сочи, че извънпроцесуалното поводение на ответника стои в пряка причинноследствена връзка с правото на ответника да инициира настоящото производство, както и другите такива. Адвокатската защита следва да бъде определена по такъв начин, че да гарантира престижа и достойнството на професията. Неприсъждането, както и намаляването на разноските би довело единствено до отказ на потребителите да търсят своите защита на права. По този начин хилядите нищожни договори на финансовите институции биха останали без каквато и да било възможност за противодействие.

По отношение на извършеното позоваване на Решение по дело C-438/22 на СЕС, счита, че настоящият случай не попада в обхвата на хипотеза, в която следва да бъде присъдено възнаграждение в по-нисък размер от минимално предвидения в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и същото не следва да бъде намалено под определения минимум. Съгласно решение по дело С-438/22 г. на СЕС при определяне на адвокатско възнаграждение съдът е органът, който определя неговия справедлив и обоснован размер. Позовава се на практика на ВКС, даваща ориентир за приложението на Решение С-438/22 г. на СЕС (Определение № 1293 от 20.03.2024 г. по ЧГД 3234/2023 г. по описа на ВКС Определение № 741 от 25.03.2024 г. по ТД № 537/2023 г. по описа на ВКС Определение № 667 от 19.03.2024 г. по ТД № 509/2023 г. по описа на ВКС и Определение № 741 от 25.03.2024 г. по ТД № 537/2023 г. по описа на ВКС). Настоява частната жалба да бъде оставена без уважение.

Частната жалба е депозирана в установения от закона срок (чл.248, ал.3 от ГПК), от лице, имащо правен интерес от обжалването, и срещу акт, който подлежи на инстанционен контрол, поради което се явява допустима.

3

Разгледана по същество е частично ОСНОВАТЕЛНА.

Производството по гр.д.№ 9493/2024г. по описа на ВРС е образувано по предявени от Г. М. Д. с ЕГН **********, в срещу „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД ЕИК 207024290 със седалище и адрес на управление гр.София р-н Младост бул.

Цариградско шосе 115Е ет.5 иск за установяване, че клаузата от Договор за кредит № 930427 от 19.09.2023г., обективираща задължение за заплащане на такса за бързо разглеждане, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, поради противоречие със закона, и под формата на евентуалност, на основание чл. 26, ал. 1, предл трето от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, както и обусловен от него осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1 пр. първо от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 32.89 лева, с която ответникът се е обогатил неоснователно, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на задължението.

С решение № 4438 от 08.12.2024г. ВРС е уважил предявените главни искове, като на осн.чл. 78, ал.1 от ГПК е осъдил ответника да заплати сторените от ищеца разноски за адв. възнаграждение в размер на 480 лева и 85 лева за платена държавна такса.

С Определение № 1641/05.02.2025г. по гр.д. № 9493/2024г. на ВРС, постановено в производството по чл. 248 от ГПК, инициирано от процесуалния представител на ответника за изменение на решението в частта за разноските, съдът е оставил без уважение заявената молба да не се присъждат в полза на ищеца разноски, при евентуалност – за тяхното намаляване.

По същество : При извършената служебна справка в деловодната система на съда се констатира, че действително посочените от частния жалбоподател отделни производства са образувани по искове във връзка с различни договорни правоотношения, поради което не е налице злоупотреба с права, съответно не следва да се отрече изцяло правото на страната на разноски съобразно изхода от спора, от които за държавна такса и адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част на заявените искови претенции.

Същевременно се констатира липса на фактическа и правна сложност на делото с оглед наличието на многобройна и константна съдебна практика по сходни дела, което прави защитата по всички дела стандартна и ведно с ограничените процесуални действия, както и ниският размер на осъдителния иск и идентичността на осъществяваната по кумулативно съединените искове защита, представлява предпоставка за намаляване размера на адв. възнаграждение под минималните размери, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г. в действащата към периода на сключване на договора за правна помощ редакция.

Аргумент в тази насока се извежда и от решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, със задължителен характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, съгласно което определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга и с оглед абсолютната й нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба.