Решение № 5187 от 17.09.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5187 гр. София, 17.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Въззивно гражданско дело № 20221100502367 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20202081/22.10.2021г., постановено по гр. д. № 33768/20 г. по описа на Софийски районен съд, 41 състав, са отхвърлени предявените от „Е.Ф.К.“ ЕООД, ЕИК **788439, срещу В. И. М., ЕГН **********, обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 във вр. чл. 422 от ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 79, ал.1 вр. чл. 200, ал.1 от ЗЗД и чл. 124, ал. 1 във вр. чл. 422 от ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на сумата от 53,45 лева, представляваща главница за предоставяне на телекомуникационни услуги по договор от 29.09.2016 г. и сумата от 17,33 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 27.11.2016 г. до 11.11.2019 г.

Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, депозирана от „Е.Ф.К.“ ЕООД, ЕИК **** срещу Решение № 20202081/22.10.2021г., постановено по гр. д. № 33768/20г. по описа на Софийски районен съд. Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на оспорвания съдебен акт. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна 1 във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска:

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

В хода на първоинстанционното производство за доказване на исковите претенции са представени следните документи – електронно подписан договор № **********2909201638401356 от 29.06.2016г. за заместване на абонат за далекосъобщителна услуга за телефонен пост, сключен между „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД и В. М. И., ведно с декларация по чл. 147а, ал. 2 и 3 от ЗЗП – в оригинал и техни печатни копия, Договор за цесия № 4600008855 от 16.10.2018г., сключен между „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД – цедент, и „С.Г. Г.“ ООД - цесионер, уведомление за цесия, Договор за цесия от 26.08.2019г. между „С.Г. Г.“ ЕООД – цедент, и „Е.Ф.К.“ ЕООД - цесионер, ведно с приложение № 1, както и уведомление за втората цесия. Видно от представените в първоинстанционното производство уведомления за извършени цесии, не е удостоверено същите да са получени от ответницата В. М..

В първоинстанционното производство ответникът е оспорил истинността на представените електронно подписани документи - Договор за далекосъобщителни услуги от 29.09.2016г. и Декларация към договора, във връзка с което е открито производство по чл.

193 от ГПК и с оглед на което са назначени съдебно-техническа експертиза и съдебнографологична експертиза.

От заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза и изслушването му в открито съдебно заседание е изведено, че в процеса на изготвянето на експертизата за да бъде отговорено на поставените въпроси са използвани единствено данни от счетоводната система на „БТК“ ЕАД. Направено е заключеното, че услугите по договора са предоставени на физическо лице. На следващо място, за да се установи предоставянето на услуга на конкретно лице, следва да са налице трафични данни, каквито в процесната ситуация са липсвали. Именно поради това единствено от данни от системата може да се направи заключението, че услугата, по която се начисляват месечни такси, претендирани 2 като главница в настоящото производство, е предоставена на физическо лице, чиято самоличност не може да бъде установена с експертизата, поради липсата на трафични данни. На следващо място, с оглед заключението на вещото лице е установено, че като доказателство по делото е представено печатно копие на електронно подписан договор от 29.06.2016г. По отношение на подписването е установено, че подписът е добавен с методологията за електронно подписване, но същият не е верифициран – тоест не е квалифициран електронен подпис, което води до невъзможност за установяване авторството на същия. Във въззивната жалба е изложено твърдението, че макар законът да придава значение на документите, подписани с квалифициран електронен подпис, страните могат да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения и усъвършенствания електронен подпис стойността на саморъчен съгласно чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ. Съдът приема, че съгласно общите условия към договора, страните по него са постигнали съгласие по чл. 13, ал.4 от ЗЕДЕУУ – за приравняване на обикновения електронен подпис на саморъчен. Във връзка с това, доказателствената му сила следва да е такава, каквато законът признава на подписания писмен документ, като в случая се касае за частен документ и се ползва с такава сила само относно авторството на изявлението (чл. 180 ГПК), като законът не му придава материална доказателствена сила, каквато е призната само на подписаните официални документи (чл. 179, ал. 1 ГПК) (вж. решение № 70 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС).

С оглед на предходното и във връзка с установяване истинността на подписания частен документ, в първоинстанционното производство е изслушана съдебно-графологична експертиза. Установено е, че подписите в графите „За заместван абонат“, „За абонат“, „Подпис“ на Споразумение за заместване на страна по Договор за електронни съобщителни услуги по Договор № **********29092016-38401356 от 29.09.2016г. не са положени от ответника в първоинстанционното производство – В. И. М.. Установено е, че и подписът, положен в графа „Декларатор“ в декларацията по чл. 147а, ал. 2 и 3 от ЗЗП също не е положен от В. М.. Съгласно ТР № 5 от 14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г., ОСГТК на ВКС при провеждане на производството по чл. 193-194 от ГПК целта е да се обори обвързващата съда доказателствена сила на документа, който е представен по делото - формалната доказателствена сила на подписан частен документ и материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ. С установяване на неистинността или съответно с потвърждаване истинността на документа в резултат на оспорването по чл. 193 ГПК се решава със сила на пресъдено нещо спора относно неговата истинност. Оспорването истинността на документ по чл. 193, ал. 1 ГПК представлява по същността си предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинност на документ. В конкретния случай ответникът е оборил формалната доказателствена сила на частния документ, като е установена неистинността на подписания договор. На базата на предходното, същият следва да бъде изключен от доказателствения материал (решение № 50175 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 4676/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС).

С оглед на предходното, в производството не е доказано, че между „БТК“ ЕАД и В.

3

М. е възникнало валидно облигационно правоотношение, по което същата е дължала сума в размер на 53,45 лева. Съгласно чл. 99, ал.1 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Тъй като не е установено, че кредиторът „БТК“ ЕАД има вземане срещу В. М., то няма какво да бъде прехвърляно на цесионера „С.Г. Г.“ ООД, респективно „С.Г. Г.“ ООД да извърши последваща цесия от 26.08.2019г. за прехвърляне на своето вземане на „Е.Ф.К.“ ЕООД. С оглед на това, искът за установяване дължимостта на сума, представляваща незаплатена главница, за предоставени услуги, както и искът за мораторна лихва, се явяват неоснователни, а първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Настоящата инстанция приема, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен, доколкото не се установиха елементи на твърдения от ищеца правопораждащ фактически състав на спорното субективно материално право.

По отговорността за разноските:

При този изход на делото отговорността за разноски е в тежест на въззивника.

Въззиваемата страна не е представила доказателства за сторени съдебни разноски и не е предприела процесуални действие пред настоящата инстанция.

Така мотивиран, Софийски градски съд:

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20202081/22.10.2021г., постановено по гр. д. № 33768/20г. по описа на Софийски районен съд, 41 състав.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4