Решение № 21847 от 02.12.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21847 гр. С., 02.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско дело № 20241110118479 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от Н. Р. Ш., чрез адв. М., срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 11 от договор за потребителски заем № ******/13.02.2023 г., сключен между Н. Р. Ш. и „Сити Кеш“ ООД, поради противоречието й със закона, евентуално заобикаляне на закона, евентуално противоречие с добрите нрави, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „Сити Кеш“ ООД да върне на Н. Р. Ш. сумата от 18,16 лв. (след допуснато по реда на чл. 214 ГПК изменение на размера на предявения иск), представляваща платена при начална липса на основание – нищожна клауза на чл. 11 от договор за потребителски заем № ******/13.02.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба на 01.04.2024 г. до окончателното плащане.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на 13.02.2023 г. сключила с ответното дружество договор за потребителски заем № ******, по силата на който й била предоставена в заем сума в размер на 500 лв., при уговорена възнаградителна лихва в размер на 40,05% и ГПР – 49,93%, с краен срок за погасяване на дълга – 01.05.2023 г. В чл. 5.1 от договора било предвидено, че в срок от три дни заемът следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, които следвало да отговарят на множество условия. Съгласно чл. 11, ал. 2 от договора, в случай на неизпълнение на изискванията по чл. 5 от същия, заемателят следвало да заплати неустойка в размер на 1

145,41 лв. Ищцата излага доводи, че още със сключването на договора в нейна тежест е била начислена посочената неустойка, разсрочена за изплащане с погасителните вноски по заема, въпреки формално предоставената възможност за осигуряване на обезпечение по договора.

Твърди нищожност на клаузата по чл. 11 от договора, като сочи че същата противоречи на императивни разпоредби на ЗПК и има за цел заобикаляне на изискванията по чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 33, ал. 1 ЗПК. Сочи, че уговорената неустойка противоречи на добрите нрави и нарушава принципите на добросъвестно и справедливост, като има за цел неоснователно обогатяване в полза на заемодателя. Навежда доводи за неравноправност на клаузата на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПК, като поддържа, че съдържанието й не е индивидуално договорено. В тази връзка сочи, че ответното дружество е получило без основание сумата от 145,41 лв., представляваща неустойка по чл. 11 от договора. Ето защо моли съда да признае за нищожна клаузата по чл. 11 от договор за потребителски заем № ******/13.02.2023 г. на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19 ЗПК вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП. На следващо място, претендира осъждането на ответника за сума в размер на 18,16 лв. (след допуснато по реда на чл. 214 ГПК изменение на размера на предявения иск), представляваща платена при начална липса на основание – нищожна клауза на чл. 11 от договор за потребителски заем № ******/13.02.2023 г., ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. М., е подал отговор на исковата молба.

Оспорва потребителското качество на ищцата и приложението на разпоредбите по ЗЗП.

Твърди, че процесният договор за заем е действителен, както и че нищожността на отделна клаузата не следва да има за последица недействителност на целия договор. Счита, че уговорената неустойка не следва да бъде включена при формиране на ГПР по кредита.

Отбелязва, че същата е дължима с оглед неспазване на конкретно договорно задължение от страна на потребителя. Твърди, че условията на договора, както и всички параметри от съдържанието му са индивидуално договорени с ищцата. Поддържа, че клаузата за неустойка е действителна, като същата представлява санкция за неизпълнение на условията по чл. 5 от договора. Оспорва твърденията на ищцата за неравноправност на клаузата по чл.

11 от договора, като сочи, че потребителят е бил наясно с всички аспекти на финансовото му задължение към дружеството. Счита, че уговорената неустойка е получена от ищцата на валидно основание, поради което не подлежи на връщане. Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни. Претендира разноски. Релевира възражение по чл.

78, ал. 5 ГПК.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, че на 13.02.2023 г. между ищеца Н. Р. Ш., в качеството му на заемател, и ответника „СИТИ КЕШ“ ООД, в качеството му на заемодател, е бил сключен Договор за паричен заем № ******/13.02.2023 г., по силата на който „СИТИ КЕШ“ ООД 2 предоставило на Н. Р. Ш. сумата в размер на 500 лева, която ищецът се задължил да върне на 11 седмични вноски, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 40,05% и годишен процент на разходите от 49,93%. В чл. 5.1. от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) поръчител, който да отговаря на определени условия; 2) банкова гаранция.

Съгласно чл. 11, ал. 2 от договора, при неизпълнение на чл. 5.1. заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 145,41 лв., която се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на договора за заем заемателят се счита за уведомен за нейното начисляване. Начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че: по процесния договор за паричен заем ищецът е изплатил на ответника сума в общ размер на 520,36 лв., която е разпределена от заемодателя, както следва: 500 лв. – погасена главница по договора; 2,20 лв. – погасена договорна лихва съгласно погасителния план към договора; 18,16 лв. – погасена неустойка съгласно чл. 11, ал. 1 от договора; вземайки предвид размера на отпуснатия кредит и общо дължимата от Н. Р. Ш. сума по кредита, годишният процент на разходите в този случай е в размер на 167,20%.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:

За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че клаузата на чл. 11 от договора за паричен заем е нищожна на заявените правни основания.

Сключеният между ищеца и „СИТИ КЕШ“ ООД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

В частност, преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 11 от договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е 3 ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,93%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката, която се начислява автоматично от заемодателя и която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).

Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор "неустойка" е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.

19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че 4 получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка, която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 11 от договора за заем неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението.