Решение № 4697 от 28.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4697 гр. Пловдив, 28.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20235330108660 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба, подадена от Д. И. Д. с ЕГН ********** с адрес в .........., против „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Перу“ № 28, бл. АТЦ „Силвър Център“, ет. 2, с която иска да бъде признато за установено в отношенията между страните, че клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 5, ал. 2 от Договор за кредит №...... от 08.03.2022 г. са нищожни, както и да се осъди ответника да заплати на ищеца сума в размер на 10 лв., представляваща недължимо платени суми (по недействителните клаузи за такса „ангажимент“ и неустойка) по договора за кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба – 14.06.2023 г., до окончателното й изплащане.

Ищецът твърди, че между страните има сключен Договор за паричен заем № ...... от дата 08.03.2022 г., по силата на който ищецът усвоил в заем сума от 600 лева, която следвало да върне до 15.04.2023г. Договорена била и такса „ експресно разглеждане“ в размер на 294.66 лв. и неустойка за непредоставено обезпечение в размер на 196.38 лв., като тези вземания, както и всички останали такива на кредитора по договора били погасени от ищеца изцяло.

Изложени са обаче доводи, че целия договор между страните е недействителен, че клаузите за такса за експресно разглеждане на документите и неустойка са нищожни. Сочи се, че ГПР не е посочен правилно в договора, понеже не е посочено в договора дали в ГПР се включва таксата за експресно разглеждане и за неустойката. Твърди се, че не е спазен максимално установения праг на ГПР, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Поддържа се, че 1 неустойката е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП. Излага се, че таксата за експресно разглеждане противоречи на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, понеже е свързана с усвояване на кредита. Наведени са твърдения, че липсва условия за прилагането на ГЛП.

Отправено е искане за присъждане на разноски, в това число и за адвокатска защита по чл. 38, ал. 2 от ЗА.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който оспорва исковете като неоснователни. Отрича пороци на договора или някоя от клаузите му. Моли исковете да бъдат отхвърлени и да се присъдят направените по делото разноски.

В открито съдебно заседание ищецът увеличи размера на осъдителния иск от 10 лв. на 266,29 лв., която ищецът сочи, че представлява сбор от платени без основание неустойка в размер на 67,74 лв. и такса за експресно разглеждане в размер на 218,55 лв.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове за прогласяване нищожността на договорни клаузи за такса и неустойка и осъдителен иск за връщане на платено без основание по договора. Исковете са допустими, поради което следва да бъдат разгледани по същество.

Първият установителен иск за прогласяване на нищожност на клаузата за такса е с правно основание чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10, чл. 10, ал. 1, чл. 19, ал.4, чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 26, ал.1, предл. 2 и 3 от ЗЗД и чл. 143, ал.2, т. 5 от ЗПП.

Вторият установителен иск за прогласяване нищожност за клаузата за неустойка е с правно основание чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10, чл. 10а, чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 26, ал. 1, предл 2 и 3 от ЗЗД.

Осъдителният иск е с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

Съдът с доклада по делото е разпределил в тежест на ищеца по установителните искове да докаже съществуването на договор и пороци за нищожност на двете клаузи за такса и неустойка. По осъдителния иск ищецът е разпределено да докаже плащане на сумите по посочения потребителски договор, а ответникът – наличието на валидно правно основание за получаването им.

Налице е правен интерес за ищеца от предявяване на положителни установителни искове с оглед твърденията на същия, че е заплатил сумите по клаузите за неустойката и таксата, които претендира, че клаузите са недействителни, както и с обстоятелството, че установителните искове са съединени с осъдителен за връщане на даденото по твърдените нищожни клаузи.

По фактите:

Установява се от съвкупния анализ на приобщения доказателствен материал по делото, че страните са сключили Договор за паричен заем № .... от дата 08.03.2022 г., по силата на който на ищеца е предоставен заем в размер на 600 лв., при лихва 40,32%, със срок на договора до 15.04.2023 г. Уговорено е в чл. 1, ал. 3 от договора заплащането на такса „експресно разглеждане“ в размер на 237,02 лв. от ищеца. Общата дължима сума по договора е посочена 2 като 909,19 лв. (чл. 3, ал. 1, т. 7 от договора). Уговорена е и неустойка за непредоставено обезпечение в размер на 158,06 лв. съгласно чл. 5, ал. 2 от договора. С неустойката общата сума за плащане по договора е 1 067,22 лв.

(чл. 5, ал. 2 от договора).

Заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза съдът кредитира като компетентно изготвено, на което дава вяра за изводите на вещото лице, а именно: че ищецът е платил на ответника 963,98 лв. по договора в полза на ответника, както и че ако в ГПР се включи такса за експресно разглеждане и неустойката, то ГПР ще бъде в размер на 574,67%.

По установителните искове:

Доколкото ищецът не обосновава интерес от кумулативното разглеждане на исковете за нищожност, нито определена поредност, следва да се приеме, че основанията са предявени в условията на алтернативност.

Таксата за експресно разглеждане е свързана с усвояване на кредита, като с нейното уговаряне се цели постигане на скрито оскъпяване на кредита.

С уговорената неустойка за неизпълнение на задължение, което изначално е трудно изпълнимо в уговорения срок, се цели набавяне на допълнително възнаграждение за кредитора, чийто размер и характер накърняват добрите нрави. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка.

Таксата и неустойката представляват разходи по кредита, които следва да намерят израз в ГПР по кредита. Клаузите противоречат на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК, понеже е следвало да бъдат включени в ГПР по договора, а това не е направено. Съдът кредитира заключението на вещото лице, съгласно което в посочения в договора ГПР не са включени разходите по таксата и неустойката.

Следва да се отбележи, че ГПР трябва да е посочен в реален размер, а не само формално, за да гарантира правата на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора. Единствената цел на тези вземания е да доведе до неоснователно обогатяване в полза на кредитодателя.

В обобщение, съдът намира, че съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, каквито са и обсъжданите такива за такса за експресно разглеждане на документи и за неустойка за непредставяне на обезпечение.

В този смисъл е и съдебната практика на Окръжен съд – Пловдив за таксата: Решение № 1170 от 15.10.2024 г. по ВГД № 1460/2024 г.;

Определение № 42 от 08.01.2024 г. по ВЧГД № 3359/2023 г.; Определение № 260731 от 10.12.2020 г. по ВЧГД № 2905/2020 г.; Определение № 260135 от 18.01.2021 г. по ВЧГД № 113/2021 г.; Определение № 260169 от 22.01.2021 г. по ВЧГД № 125/2021 г.; и за неустойката: Определение № 2942 от 13.12.2023 г. по ВЧГД № 3132/2023 г.; Определение № 2732 от 22.11.2023 г. по ВЧГД № 2887/2023 г.; Определение № 2227 от 27.09.2023 г. по ВЧГД № 2235/2023 г.;

Определение № 1721 от 12.07.2023 г. по ВЧГД № 1726/2023 г.; Определение № 1708 от 11.07.2023 г. по ВЧГД № 1818/2023 г.

Доколкото установителните искове подлежат на уважаване на основание чл. 21, ал. 1, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не е настъпила процесуалната предпоставка за разглеждане на останалите алтернативно предявени основания за нищожност на клаузите.

3

По осъдителния иск:

В тежест на ответника беше разпределено да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на сумите, които ищецът твърди, че са платени без основание. Ответникът не доказа наличие на основание за получаване на сумите, поради което исковата претенция на ищеца се явява основателна. Клаузите по договора, по които са платени сумите, съдът прогласи за нищожни, поради което плащането по тях се явява като платено без основание. Размерът на иска се подкрепя от приетото по делото заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза.

Ищецът твърди, че увеличения размер на претенцията представлява сбор от платените без основание неустойка в размер на 67,74 лв. и такса за експресно разглеждане в размер на 218,55 лв. Сборът на тези суми прави 286,29 лв., но ищецът е увеличил претенцията си до 266,29 лв., поради което заради диспозитивното начало съдът е обвързан от искането на ищеца и не може да присъди повече.

Изложеното обосновава извод за основателност на осъдителната претенция в търсения размер 266,29 лв.

По разноските:

При този изход на делото разноските следва да бъдат възложени на ответника. Ищецът има право на разноски за заплатените държавна такса в размер на 150 лв., 5 лв. за съдебно удостоверение и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 180 лв., които следва да бъдат възложени на ответника да ги заплати на ищеца.

Процесуалният представител на ищеца е отправил претенция по чл. 38, ал. 2 от ЗА да му бъде присъден адвокатски хонорар за оказаната безплатна правна помощ на ищеца като материално-затруднено лице в размер на 480 лв. с ДДС по всеки иск. Съдът в настоящото производство не следва да проверява наличието на предпоставките по чл. 38 от ЗА, а само наличието на такава уговорка между страните по договора за защита и съдействие – същата е налице. Съгласно приложимата съдебна практика (Решение по съединени дела C‑224/19 и C‑259/19 на Съда на ЕС и Определение № 366/16.08.2022г. по ч.т.д.

№ 1085/2022г. на ВКС) съдът не е задължен от минималните размери в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да извърши цялостна преценка. Съгласно чл. 7, ал.

2, т. 1 от посочената наредба минималният адвокатски хонорар по трите иска е в общ размер от 1 200 лв. за настоящото дело или 1 440 лв. с ДДС. Съдът, като има предвид за ориентир минималните размери в Наредба № 1, възраженията на ответника, малкия материален интерес на всеки от исковете, подаването само на писмени молби и неявяването на процесуалния представител на ищеца в нито едно от проведените четири открити съдебни заседания, както и липсата на правна и фактическа сложност на делото, безпротиворечивата съдебна практика по предмета на делото, счита, че следва да присъди общо 480 лв. адвокатско възнаграждение с включено ДДС в полза на процесуалния представител на ищеца за защитата му по трите иска. Защитната линия по трите иска не се различа много една от друга, че да налага присъждане на адвокатско възнаграждение отделно по всеки един от исковете.

Противното би означавало да се допусне неоснователно обогатяване на едно лице за сметка на друго. Следва да бъде отбелязано, че при предявяване само на осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 от ГПК ищецът пак ще получи нужната 4 защита, защото съдът в мотивите на решението си би могъл да се произнесе по нищожността на съответните клаузи и с диспозитива да осъди ответника да заплати определена сума пари като получена без основание. Съдът намира, че ДДС следва да бъде включено във възнаграждението при определянето му в случаите на безплатна правна помощ, понеже същото представлява правна услуга и адвокатът е регистриран по ДДС.

Ищецът е заплатил депозит за СТЕ в размер на 180 лв., като впоследствие се е отказал от доказателственото си искане. Вещото лице заяви в открито съдебно заседание, че не претендира плащане за работата до момента по експертизата. От тази гледна точка платената сума е недължимо внесена по сметка на РС – Пловдив и подлежи на връщане при условията и в срока по чл. 82 от ГПК. Ищецът е отправил с молбата от 25.10.2024 г. искане за връщане на депозита по СТЕ, като е посочил да се върне по банковата сметка в платежното нареждане за същата. Налице са предпоставките за връщане на сочената сума по сметката на наредителя.