Решение № 517 от 14.03.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 517 гр. София, 14.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Господин Ст. Тонев при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20211100511439 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20085748/03.04.2021 г., постановено по гр. д. № 40497/20 г. по описа на СРС, 145 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. **** N 23Б, срещу ИГ. Д. П., с адрес: гр. София, ж. к. ****, бл. 37, **, **, ****, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ИГ. Д. П. дължи на „Т.С.“ ЕАД следните суми: сумата от 1937,11 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м. 04.2017 г. до м. 04.2019 г. вкл. за имот, находящ се в гр. София, ж. к. ****, бл. 37, **, **, ****, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 01.06.2020 г. до окончателното плащане; сумата от 228,97 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането за стойност на неплатена топлинна енергия за периода от 15.09.2017 г. до 19.05.2020 г., и сумата в размер на 38,37 лв. – цена на извършена услуга дялово разпределение за периода от м. 05.2017 г. до м. 04.2019 г. вкл., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 01.06.2020 г. до окончателното плащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК по ч. гр. д N 21030/20 г. по описа на СРС, 145 състав, като е отхвърлен иска по чл.

79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ за стойността на топлинната енергия над сумата от 1937,11 лв. до пълния предявен размер от 2677,03 лв. и за периода от м. 05.2016 г. до м.

03.2017 г. вкл., както и иска за услуга дялово разпределение за сумата над 38,37 лв. до 1 пълния предявен размер от 43,08 лв. и за периода от м. 02.2017 г. до м. 04.2017 г. вкл., и исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над 228,97 лв. до пълния предявен размер от 411,28 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху цената на топлинната енергия и изцяло за сумата от 7,77 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането за цената на услугата дялово разпределение за периода от 31.03.2017 г. до 19.05.2020 г. С решението ИГ. Д. П. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 114,32 лв. – разноски, сторени в исковото производство пред Софийския районен съд, както и сумата от 79,20 лв. – разноски за заповедното производство по съразмерност, а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на адв. Н.К. от САК на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА сумата от 133,99 лв. – разноски за безплатно оказана правна защита и съдействие по делото.

Подадена е въззивна жалба от ИГ. Д. П. срещу решение

№

20085748/03.04.2021 г., постановено по гр. д. № 40497/20 г. по описа на СРС, 145 състав, в частта му, в която е признато за установено, че дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1937,11 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м. 04.2017 г. до м.

04.2019 г. вкл. за имот, находящ се в гр. София, ж. к. ****, бл. 37, **, **, ****, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 01.06.2020 г. до окончателното плащане; сумата от 228,97 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането за стойност на неплатена топлинна енергия за периода от 15.09.2017 г. до 19.05.2020 г., и сумата в размер на 38,37 лв. – цена на извършена услуга дялово разпределение за периода от м. 05.2017 г. до м. 04.2019 г., в т. ч. и в частта относно присъдените разноски. Твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което се иска да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго решение, с което исковете да бъдат отхвърлени.

Поддържа, че неправилно съдът е приел, че е потребител на топлинна енергия, доколкото липсват доказателства за наличието на облигационни отношения. Твърди, че съдът неправилно е приел, че е погасена сума по давност в размер по – малък от действителния размер. Поддържа, че претендираните суми за лихви не се дължат, тъй като „Т.С.“ ЕАД не е ангажирала доказателства, от които да се установява изпадането му в забава. Твърди, че неправилно са присъдени претендираните суми за дялово разпределение, тъй като не са представени доказателства за основанието и размера им. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД не е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Третото лице – помагач – „Т.С.“ ЕООД не изразява становищe по въззивната жалба.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното:

Предявени са обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

2

Ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че ответникът И.П. е бил собственик на следния топлоснабден имот: ****, находящ се гр. София, ж. к. ****, бл. 37, **, **, в периода от м.

05.2016 г. до 30.04.2019 г., и в това си качество се явява клиент на топлинна енергия за битови нужди през процесния период. Посочва, че ответникът е ползвал доставената му топлинна еняергия в периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2019 г., като не е заплатил дължимата цена. Твърди, че въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било образувано ч. гр. д. N 21030/20 г. по описа на СРС, 145 състав, по което е била издадена заповед за изпълнение, като след подадено възражение от длъжника в срока по чл.

414, ал. 2 ГПК са били дадени указания за предявяване на иск за установяване на съществуването на процесните вземания. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца, както следва: сумата от 2677,03 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 01.06.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 411,28 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 19.05.2020 г., сумата от 43,08 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.02.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 01.06.2020 г. до изплащане на вземането, и мораторна лихва в размер на 7,77 лв. за периода от 31.03.2017 г. до 19.05.2020 г. Претендира разноски.

Ответникът – И.П. оспорва, че е носител на вещно право на собственост върху процесния имот през процесния период, както и че е бил ползвател на имота през процесния период. Оспорва и иска за заплащане на възнаграждение за дялово разпределение, като твърди, че не е налице валиден договор с третото лице – помагач, както и че ищецът не е материалноправно легитимиран да претендира суми за дялово разпределение. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Оспорва да е изпаднал в забава в погасяването на процесните суми за главници. Претендира разноски.

Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД счита, че исковете са основателни.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК – от процесуално легитимирана страна, поради което е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо в обжалваната му част. Първоинстанционният съд не е допуснал и нарушение на императивни материалноправни норми.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на правилността на решението в обжалваната му част, въззивният съд намира следното:

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, 3 произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.

Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от § 1 от ДР ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.

С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г. / всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент“ по смисъла на т. 2а, § 1 ДР от ЗЕ/ и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.

В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение N 2/17 г. по т. д. N 2/17 г. на ОСГК на ВКС.

По делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на 4 потребители за битови нужди са били публикувани и са влезли в сила. Въззивникът не твърди да е възразил срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, поради което те го обвързват, без да е необходимо изричното им приемане.

На следващо място, от одобрената съдебна спогодба от 28.11.1985 г., обективирана в протокол по гр. д. N 13702/85 г. по описа на СРС, 42 състав, и удостоверение с изх N 68 – 00 – 1565/2/06.12.2012 г. на ГИС – София, е видно, че в дял и изключителна собственост на въззивника И. П. е възложен процесния имот, представляващ ****, находящ се в гр. София, ж. к. ****, бл. 37, **, **. Същата представлява годен титул за собственост върху процесния имот. По делото не се установява въззивникът да се е разпоредил с процесния имот до м.

Разпечатката съдържа 39 от 92 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8ca73cf5-9861-4649-9ba7-80583f6fd327