Акт № 2437 от 28.10.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2437 гр. Бургас, 28.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:КРИСТИЯН АНТ. ПОПОВ при участието на секретаря ЗОЯ Г. ИЛИЕВА като разгледа докладваното от КРИСТИЯН АНТ. ПОПОВ Гражданско дело № 20262120101608 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по исковата молба на А. Д. А., ЕГН **********, с адрес: гр. Б., ***, чрез адв. Л. П. - САК, против "ИЗИ ФИНАНС” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. С., ***, представлявано от Б. И. Н., с която се иска да се приеме за установено, че сключеният между страните договор за предоставяне на кредит № *****/**.**.****., е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Твърди се от ищеца, че е сключил посочения договор за кредит, по силата на който му е предоставена сумата от 1200 лева, като съгласно договора е следвало да върне сума в размер на 2120,76 лева, включваща освен главницата и „такса ангажимент“ в размер на 742,20 лева. Твърди се, че посочената такса е възнаграждение на кредитора и размерът й не е включен в годишния процент на разходите. На следващо място се посочва, че таксата представлява възнаграждение за действия, свързани с отпускането на кредита, каквото кредиторът няма право да събира съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Излага се, че посочената такса е и неравноправна на основание чл. 143 от ЗЗП, като същата е част от предварително изготвени общи условия, върху които потребителят е нямал възможност да влияе. С изложените мотиви смята, че договорът е недействителен и се дължи само чистата стойност на кредита.

В законоустановения срок ответното дружество е подало писмен отговор, в който е оспорило иска като неоснователен. Признато е наличието на твърдяното правоотношение между страните, както и че сумата по него е 1 била преведена на ищеца. Оспорени са твърденията, че „такса ангажимент“ не е включена в размера на ГПР по кредита, както и че представлява възнаграждение на кредитора. Излага се, че посочената такса не представлява такава по предоставяне на допълнителна услуга, нито е за усвояване и управление на кредита. На следващо място се посочва, че размерът на договорната лихва по кредита е 11.68% и не противоречи на добрите нрави.

Твърди се, че дори и да се приеме недействителност на клаузата, уреждаща заплащането на такса ангажимент това не влече недействителност на целия договор за кредит. С оглед на горното се моли искът да бъде отхвърлен, както и на ответника да бъдат присъдени направените разноски по делото.

С подадения писмен отговор от ответника е предявен насрещен иск, с който се иска постановяване на решение, с което да се осъди ответника по насрещния иск да заплати на ищеца по насрещния иск на основание чл. 3 във вр. с чл. 45 ЗЗД сума в размер 270. 98 евро, от които: 245. 42 евро адвокатско възнаграждение и 25. 56 евро - разноски за държавна такса по първоначалния иск, изразяващи се във вреди настъпили вследствие злоупотреба с право на иск.

С насрещната искова молба се твърди, че предявеният иск представлява злоупотреба с право, доколкото е имало възможност за извънсъдебно разрешаване на спора. Твърди се, че разноските, които ще се присъдят на ищеца в това производство са недължими поради това именно процесуално поведение на длъжника.

С отговора на насрещната искова молба ответникът по насрещния иск оспорва допустимостта и основателността на насрещния иск. Твърди, че не е налице злоупотреба с право и че предявяването на иск пред съд не представлява противоправно поведение. Оспорва се твърдението в насрещната искова молба, че на дружеството са причинени имуществени вреди, тъй като претендираните суми са единствено разноски в производството, които не представляват вреди по смисъла на чл. 45 ЗЗД.

Излага се, че не е налице причинно – следствената връзка между поведението на ответника по насрещния иск и твърдените вреди.

Съдът с определение е прекратил настоящото производство в частта по предявения иск за вреди от деликт. Определението за прекратява е обжалвано с частна жалба, като към настоящия момент се чака отговор по нея, поради което съдебния акт не е влязъл в сила. Делото е насрочено за разглеждане на предявеният иск с правна квалификация чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, който е допустим.

Съдът намира, че въпреки обжалваното определение за частично прекратяване на производството по насрещния иск, няма пречка главния иск да бъде разгледан по същество съобразно чл. 277 ГПК. В настоящото решение следва да бъдат дадени указания на ищеца по насрещния иск, в случай на отмяна на определението за частично прекратяване на делото, ще има възможност да поиска допълване на настоящото решение по реда на чл. 250 ГПК в едноседмичен срок от влизане в сила на определението на въззивния съд. Този срок ще бъде законосъобразен съобразно правилото на чл. 63 ГПК – 2 съдът може да даде по-дълъг срок от законно определения, освен за сроковете по чл. 63, ал. 3 ГПК.

В съдебно заседание, ищецът с писмена молба, поддържа предявения установителен иск.

Ответника в съдебно заседание, с писмена молба оспорва иска.

Предявеният иск е с правна квалификация чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че между ищеца и ответното дружество е сключен договор за потребителски кредит от **.**.****. с размер на кредита – 1200 лв. Ищеца се е задължил към ответника да върне заетата сума за 30 вноски в срок до **.**.****. с годишна лихва в размер на 11,68 %, като общо дължимата от потребителя сума е 2120,76 лв.

Посочен е ГПР – 61,81 %. Общата дължима сума включва такса ангажимент в размер на 742,20 лв.

Представеният документ обективиращ договора е сключен във формата на електронен документ по реда на ЗПФУР. Представени са и общите условия и погасителен план.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. На свой ред, разпоредбата на чл. 21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Посочената клауза предвижда, че за сключване на договора при фиксиран годишен лихвен процент потребителят заплаща такса "Ангажимент" в размер на 48.66 % от размера на главницата. Процентът на таксата се определя от периода на кредита. Таксата е дължима в цялост към датата на усвояване на кредита. С цел финансово облекчение нейният размер се разпределя на равни части по погасителните вноски.

Съгласно чл.10а, ал.1 ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Въпреки това, в ал.2 е установена забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Установява се, че таксата ангажимент се заплаща от 3 кредитополучателя, срещу което кредиторът сключва договора при фиксиран лихвен процент по см. на § 1, т. 5 от ЗПК при съдържащите се в този документ условия, размери и срокове.

Следва обаче да се има предвид, че определяне на размера на лихвата, вкл. и това дали същата е фиксирана или променлива, е свързано пряко с отпускането на самия кредит, като стъпка предхождаща неговото усвояване.

Именно поради тази причина следва да се приеме, че начисляването на посочената еднократна такса "ангажимент“ е такава, която е свързана с усвояване на кредита, поради което и същата нарушава установената в чл.10а, ал.2 от ЗПК забрана. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. От това следва, че и клаузата в договора, предвиждаща начисляването на такава такса, също е нищожна.

Също така предвиждането на така формулираната от търговеца клауза за такса води до недействителност на договора по чл. 22 ЗПК. Съгласно Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C‑714/22, член 3, когато търговецът кредитодател предвиди в договора конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, съдът е длъжен да съобрази действителния ГПР съобразно всички предвидени за кредитополучателят разходи.

В процесния случай се касае за такса, която потребителят следва да заплати във връзка със сключването и изпълнението на договора за кредит и която е известна на кредитора към момента на сключването му. При това положение уговорената такса следва да бъде квалифицирана като „общи разходи по кредита“, поради което следва да бъде взето предвид при определяне на ГПР по договора за потребителски кредит. Невключването й в ГПР има за цел да създаде една невярна представа относно действителния размер на общите разходи по кредита, така че той да съответства на установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум. В настоящия случай при служебно изчисление с онлайн калкулатор при посочените условия на договора и включване на дължимата такса "ангажимент“ се получава ГПР в размер над 72 %.

В процесния случай съдът приема, че посоченият в Договора размер на ГПР е некоректен, тъй като не включва посочената такса „Ангажимент“, което е част от общи разходи по кредита. С оглед дадените от СЕС разяснения, посочването на неправилен размер на ГПР следва да се приравни по правни последици на непосочването му. Следователно кредиторът не е изпълнил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което е предвидено като основание по чл. 22 ЗПК за обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен, а предвидената в чл. 23 ЗПК санкция е освобождаването на кредита от лихви и разноски, като съдът намира същата за справедлива и пропорционална на тежестта на нарушението, допуснато от кредитодателя.

Предвидената в чл. 22 ЗПК недействителност представлява особен вид такава, която по своите правни последици се различава от предвидените в ЗЗД нищожност и унищожаемост. Тя не представлява висяща или относителна 4 недействителност. За разлика от нищожността по чл. 26 ЗЗД, при недействителността по чл. 22 ЗПК, договорът поражда правните последици визирани в чл. 23 ЗПК. При приложението на тази разпоредба, имаща за цел транспониране на чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО, след признаване на договор за потребителски кредит за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, валидното задължение на кредитополучателя се редуцира до чистата стойност на получения кредит. Така съдържанието на сделката се свежда до едностранния, неформален и безвъзмезден заем, какъвто потребителят би ползвал в отношения с равнопоставен нему непрофесионалист (чл. 240 ЗЗД), и целта на закрилата, насочена към превенция на недобросъвестните практики на доставчиците, се постига в цялост. Поради това може да се каже, че е налице конверсия на недействителния договор за потребителски кредит в обикновен гржданскоправен договор за заем. Тези правни изводи се споделят в Решение № 50056 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о., Решение № 225 от 3.09.2025 г. на ВнАС по в. т. д. № 257/2025 г. и Решение № 47 от 10.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 963/2025 г., I т. о.

Въпреки, че ищецът не е дал точна квалификация в исковата молба, фактическите твърдения са водещи - съдът извежда правната квалификация въз основа на изложените в исковата молба факти и обстоятелства, а не от текста на петитума (искането) или посочените от ищеца разпоредби от закона.