Решение № 3416 от 28.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3416 гр. София, 26.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Наталия П. Лаловска при участието на секретаря Анелия Й. Груева като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20221100505426 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „П.К.Б.“ ЕООД срещу решение № 1025/14.02.2022г., постановено по гр.д. № 39795/2021г. по описа на СРС, 173-и състав, в частта, в която съдът е отхвърлил предявения срещу ответника Г. О. Г. установителен иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, чр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за сумата над 294.01 лева до пълния предявен размер от 432.08 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит

№

3008082914/12.04.2016г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 62843/2020г. по описа на СРС, 173-и състав, и осъдителния иск по чл.

415, ал. 1, т. 3 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, чр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 65.20 лева – договорна възнаградителна лихва за периода от 07.07.2016г. до 07.02.2017г.

Жалбоподателят излага доводи за неправилно приложение на материалния закон, довело до неправилност на обжалвания съдебен акт. Излага, че СРС неправилно приел, че клаузата, уреждаща договорната лихва, била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Страните сключили договор за кредит при ГЛП от 41.17% и ГПР в размер на 49.88%. Размерът на договорната лихва бил съответен на насрещната престация и поетия от кредитора риск и не противоречал на принципите на справедливост и добросъвестност и на добрите нрави, нямало противоречие и с 1 разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. СРС следвало да съобрази, че след издаването на заповедта по чл. 410 ГПК, поради извършено от ответника плащане на сумата 200 лева, ищецът намалил претенцията си за законна лихва от 238.98 лева на 38.98 лева чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Неправилно СРС намалил главницата на кредита с платената от ответника сума в размер 79.92 лева за възнаграждение пакет допълнителни услуги и направил прихващания с лихви, без да съобрази, че ищецът, в съответствие с чл. 76, ал.

2 ЗЗД, намалил претенцията си съобразно плащането. С оглед изложените доводи, подробно развити във въззивната жалба, заявява искане за отмяна на решението в обжалваната част и вместо това - постановяване на друго, с което искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за главница бъде уважен изцяло, както и да бъде уважен осъдителният му иск за договорна лихва. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна-ответник Г. О. Г. не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба.

Решението не е обжалвано в частта, в която СРС е уважил иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, чр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за сумата 294.01 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит

№

3008082914/12.04.2016г., в частта, в която е отхвърлен установителният иск по чл. 422 ГПК за сумата 38.98 лева – лихви за забава за периода от 07.02.2017г. до 14.12.2020г. и в частта, в която е отхвърлен осъдителният иск по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК за сумата 372.48 лева – възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги във връзка с договор за кредит № 3008082914/12.04.2016г., поради което в същите части е влязло в законна сила.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното:

От представените по делото и неоспорени писмени доказателства – искане за отпускане на потребителски кредит Профи Кредит Стандарт от 12.04.2016г., договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 3008082914 от 12.04.2016г., ведно с Общи условия (ОУ), погасителен план към същия и преводно нареждане за кредитен превод, а и безспорно между страните по делото се установява, че ищецът „П.К.Б.“ ЕООД и ответникът Г. О. Г. сключили договор за паричен заем, по силата на който и в изпълнение на поетите с договора задължения ищецът „П.К.Б.“ ЕООД предал на ответника Г. заемната сума от 450 лева.

2

От приложения писмен договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 3008082914 от 12.04.2016г. и погасителен план към същия се установява, че страните се съгласили погасяването на кредита да стане на 9 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 58.96 лева. Страните уговорили падежи на вноските, начиная от 07.06.2016г. до 07.02.2017г ., годишен лихвен процент (ГЛП) – 41.17% и годишен процент на разходите (ГПР) – 49.88%. Конкретно в договора било посочено цялото задължение по кредита в абсолютна стойност, а именно 530.64 лева.

Видно от приложените по делото ОУ на ищеца, ответникът Г. положил подпис за приемането на общите условия на ищеца, поради което съдът приема, че договорът за заем от 12.04.2016г. бил сключен от страните по същия при ОУ.

Предвид нормата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисква договорът за потребителски кредит да бъде сключен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Законодателят е предвидил относно договора за потребителски кредит и задължителното съдържание по чл. 11 ЗПК.

По въпроса за действителността на договора за потребителски кредит (ДПК) като цяло и на отделните негови клаузи, преценката следва да се направи както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на специалния ЗПК.

На първо място, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 22, ал. 1 ЗПК по императивен начин е предвидено, че когато с договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е изцяло недействителен.

Следователно в специалния закон ЗПК са въведени специални основания, при наличието на които целият договор за кредит се явява недействителен по силата на самия закон.

В случая процесният договор е сключен в писмена форма и е подписан от двете страни. Към него са приложени ОУ, подписани от потребителя. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 7 и 8 от ЗПК в договора за кредит следва да се съдържа общия размер на кредита и условията за усвояването му, както и стоката или услугата и нейната цена в брой когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за стока или услуга или при 3 свързани договори за кредит. Въззивният съд намира, че посочените изисквания към договора за кредит са спазени.

Спазени са и изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК за посочване на условията за прилагането на лихвения процент и за изготвяне на погасителен план, съдържащ информация за последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, както и за размер на ГПР по договора. В случая е приложим фиксиран лихвен процент за целия 9-месечен срок на договора, предвид което са неотносими изискванията към съдържанието му в случаите на променлив лихвен процент. Когато не са приложими различни лихвени проценти, не е необходимо в погасителния план да се съдържа посочване отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска. В този смисъл - Решение № 106 от 03.06.2022 г. по гр. д. № 3253/2021 г., III ГО на ВКС. Ето защо настоящият състав на съда приема, че по отношение на процесния договор за потребителски кредит са спазени и изискванията по обсъждания законов текст.

Съдът намира, че при сключването на договора страните по ясен и недвусмислен начин посочили размера на задължението за договорна лихва като годишен фиксиран лихвен процент – 41.17%. Ясен е и общият размер на задължението за договорна лихва за ползване на заемния ресурс от 450 лева за срока на договора в абсолютна стойност, а именно 80.64 лева.

Нито в ЗПК, нито в друг закон е уреден максимален размер на договорната лихва по договор за паричен заем. Единственото ограничение е предвидено от нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (добавена с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014г.), с която законодателят е предвидил максимален размер на ГПР - той да не надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Следва да се посочи освен това, че с приемане разпоредбите на чл. 19, ал. 4 и ал.

5 ЗПК, в сила от 23.07.2014г., се цели избягване възлагането от страна на търговеца на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна - потребителя. За да възприеме критериите по чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК законодателят е отчел, че размерът на възнаградителната лихва за предоставяне на парични средства на потребителя не винаги е меродавен, тъй като към него могат да се насложат допълнителни разходи, такси, комисионни и други разноски, които увеличават кредитната тежест за потребителя. Именно за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил максимален размер на ГПР, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общо оскъпяване на кредита. Въведено е императивното правило в чл. 19, ал. 5 ЗПК, че нарушаването на чл. 19, ал. 4 ЗПК влече нищожност на клаузите от договора, поради противоречието им със закона, което съдът е длъжен да съобразява в обсега на дължимата защита. Това положение не 4 изключва задължението на съда да извърши преценка за съответствие на всеки договор с добрите нрави, включително след влизане в сила на императивна норма, посочила законодателно крайна граница за годишния процент разходи по потребителски кредит, чието прекрачване пряко влече нищожност съгласно чл. 22 ЗПК.

Като съобрази разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която е в съответствие с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, въззивният състав, за разлика от СРС приема, че договореният ГПР в случая от 49.88 % не надвишава 50 % на годишна база и е договорен в рамките на допустимата от закона и морала граница.

Предвид изложеното в съвкупност, като съобрази установената съдебна практика по приложението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, въззивният съд счита, че оспорената клауза за възнаградителна лихва, която е съществен елемент от договора за кредит, посочена в случая в абсолютна стойност, като процент към момента на сключване на договора, е ясна и разбираема и дава възможност на потребителя да разбере обхвата на своето задължение - длъжникът е осведомен за размера на годишния лихвен процент към датата на сключването на договора и се е съгласил да дължи възнаграждение в конкретно посочения размер. В този смисъл - Определение № 50094 от 15.02.2023 г. по гр. д. № 3123/2022 г., г. к., ІV г. о. на ВКС.

Отделно от горното следва да се има предвид, че преценката за накърняване на добрите нрави при уговарянето на договорната лихва е винаги конкретна и във всеки отделен случай следва да се направи извод налице ли е неравновесие между правата и задълженията на страните по договора, накърнен ли е принципът на добросъвестност, който е основополагащ в частноправните отношения при упражняване на породените от договора субективни права и дали за сметка на икономически по-слабия субект заемодателят реализира прекомерна печалба. В тази връзка следва да се съобрази от една страна, че заемодателят по занятие извършва дейност по предоставяне на потребителски кредити, която за него е търговска по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ и има за своя непосредствена икономическа цел реализиране на търговска печалба. На тази непосредствена икономическа цел търговецът да реализира печалба, която да не е силно занижена, противостои интересът на потребителя, като икономически послабата страна по правоотношението, да не заплати прекалено висока цена за ползвания в заем финансов ресурс. По въпроса дали претендираната от ищеца възнаградителна лихва е уговорена в противоречие на добрите нрави, съдът намира, че накърняване на добрите нрави по смисъла на общите правила на чл. 26, ал. 1 ЗЗД е налице, когато се нарушават принципите на справедливост и на добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения, за да се предотврати несправедливото облагодетелстване на някоя от страните за сметка на другата. Следователно във всеки 5 случай, когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност в облигационните отношения.