Решение № 64 от 26.03.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 64 гр. Първомай, 26.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА Гражданско дело № 20255340100674 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени искове от Г. Н. П. срещу „Сити Кеш“ ООД при условията на евентуалност с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 3 и ал. 4 ЗПК и чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит № **** от *********** г.

Едновременно с това е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 319,41 лв. (163,31 евро) след извършено изменение на иска чрез намаляването му от сумата от 470 лв. (240,31 евро) на сумата от 319,41 лв. (163,31 евро), представляваща платена без правно основание сума по Договор за потребителски кредит № **** от *********** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 08.10.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът Г. Н. П. твърди, че е сключил с ответното дружество „Сити Кеш“ ООД Договор за потребителски кредит № **** от *********** г., по силата на който му били предоставени в заем средства в размер на 900 лв. при фиксиран лихвен процент от 50 % и годишен процент на разходите от 65,6 %. Съгласно чл. 5 от договора заемът следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени от заемодателя условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя в тридневен срок на горепосочените условия, съгласно чл. 11, ал. 1 от съглашението се дължала неустойка на кредитора в размер на 383,77 лв., която следвало да престира разсрочено заедно с погасителните вноски. Счита обаче, че не дължи заплащане на неустойка. Изразява становище, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители била 1 загубила присъщите си обезпечителна и обезщетителна функции, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, а тя била близо 50 % от заетата сума, като не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение. Тази неустойка било предвидено да се кумулира към погасителните вноски, като това водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Посочено е още, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя заемодателят бил поставил неизпълними изисквания към поръчителя, за да получи допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уточнява се, че договорът за потребителски кредит бил нищожен като нарушаващ предпоставките по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК поради неточно посочени размери на възнаградителната лихва и на ГПР, нарушаващ чл. 19, ал. 3 и ал. 4 ЗПК поради това, че ГПР надхвърлял пет пъти размера на законната лихва и не включвал всички разходи по кредита. Съглашението противоречало и на добрите нрави. С оглед обстоятелството, че намира договора за кредит за недействителен, ищецът счита, че ответникът следва да му върне недължимо платената сума в размер на 319,41 лв. По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Сити Кеш“ ООД, с който изразява становище за частична недопустимост и за неоснователност на претенциите на ищеца. Счита, че предявеният установителен иск е недопустим, тъй като договорът бил погасен изцяло. Поддържа се, че били спазени всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Оспорва твърдението, че неустойката представлявала добавка към възнаградителната лихва. В случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посочва, че уговорената неустойка не е и не следвало да бъде включвана в ГПР, тъй като към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечна сума. Последната била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема. Излага съображения, че от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитора, при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Счита оспорената неустойка за действителна. Не било налице и твърдяното противоречие с добрите нрави. Ищецът разполагал с правото да се откаже от договора, но не се възползвал от тази възможност, а сключил пет идентични съглашения с ответното дружество. Тъй като намира договора за кредит за валиден, приема за неоснователен не само установителния иск, но и осъдителния, като потвърждава, че ищецът е погасил сума в общ размер на 1219,41 лева. По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените искове.

Редовно призовани, страните не участват в открито съдебно заседание, като с молби, депозирани от пълномощниците им, ищецът поддържа исковите претенции, а ответникът моли за отхвърлянето им.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема от фактическа страна следното:

От представените писмени доказателства се установява, че на *********** г.

2 между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ****, по силата на който ответникът предоставил на ищеца кредит в размер на 900 лв., като е уговорено сумата да бъде върната разсрочено на 17 седмични вноски. Посочен е фиксиран лихвен процент в размер на 50 % и годишен процент на разходите в размер на 65,6 %.

Общата дължима сума е в размер на 993,23 лв.

Според чл. 5, ал. 1 от контракта страните се споразумяват договорът да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които следва да отговарят на определени от заемодателя условия. Клаузата на чл. 11, ал. 1 от съглашението предвижда, че ако заемателят не предостави договореното обезпечение в тридневен срок от сключването на договора или то не отговаря на посочените условия, дължи на заемодателя неустойка в размер на 383,77 лв., която според ал. 2 на чл. 11 се заплаща разсрочено съгласно погасителния план.

Не е налице спор, че заемната сума е усвоена от ищеца, който е извършил плащания по договора за кредит в общ размер на 1219,41 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

На първо място, следва да се посочи, че предявеният иск за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит № **** от *********** г. е процесуално допустим. В тази връзка правният интерес от воденето на иск за нищожност на сделка е винаги налице, когато сделката смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по-голямо основание следва да се признае правен интерес от завеждане на иска на която и да е от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред (така Определение № 362 от 09.06.2017 г. на ВКС по т. д.

1046/2017 г., I т. о.). Следователно съдът дължи произнасяне по исковата претенция, с която е сезиран.

Отделно от това, допустимостта на предявения иск се извежда и от задължителното Решение на СЕС от 23.11.2023 г. по дело № С-321/22, според което чл.

7, § 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или когато той може да се позове на тази непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение, предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата клауза (така Определение № 675 от 11.03.2025 г. по в. ч. гр. д. № 297/2025 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 534 от 24.02.2025 г. по в. ч. гр. д. № 154/2025 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 3050 от 07.11.2024 г. по в. ч. гр. д. № 2925/2024 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 1714 от 25.06.2024 г. по в. ч. гр. д. № 1366/2024 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 1697 от 24.06.2024 г. по в. ч. гр. д. № 1631/2024 г. по описа на ОС Пловдив и др.).

В случая ищецът и ответникът имат качествата съответно на потребител и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 от Закона за потребителския кредит, а 3 процесното съглашение по своята правна същност представлява договор за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на посочения закон. Според разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Оттук се прави заключението, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще бъде налице и тогава, когато в договора само формално е посочен ГПР, но начинът, по който това е направено, не е достатъчно пълен, точен, ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит само формално отговаря на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Посочените размери на тези величини обаче не съответстват на действително прилаганите. С оглед поетите от потребителя задължения, включително уговорката за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, която се дължи разсрочено и заедно с погасителните вноски по кредита, като краен резултат заемателят следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 1377 лв., а не посочената в съглашението сума от 993,23 лв. Неустойката неправилно не е калкулирана като общ разход по кредита, каквато всъщност се явява, а оттам – и в годишния процент на разходите по договора. Тази неустойка е излязла извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции, поради което представлява допълнително плащане в полза на кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва). Това обаче противоречи на принципа на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Видно е, че неустоечната сума представлява близо 50 % от заема, а за заплащането й потребителят не получава нищо в замяна, поради което може да се направи обоснован извод, че тя е уговорена единствено с цел допълнително възнаграждение за кредитора. След като неустойката не е включена при изчисляването на ГПР, то размерът на тази величина не отговаря на действително прилагания. Затова съдът счита, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен и опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. В резултат се нарушава правилото за точно, ясно, разбираемо и недвусмислено посочване на информация в контракта за реалната сума, която заемополучателят следва да върне на кредитодателя. Неправилното посочване на 4 размера на ГПР не позволява на потребителя да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, като се създава заблуждение за финансовата тежест на кредита. От изложеното се налага заключение, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до коректното посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за заем, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен. По тези съображения предявеният иск за приемане за установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъде уважен. В тази връзка, тъй като никой договор не може да бъде нищожен на повече от едно основание, съдът не дължи произнасяне по другите наведени от ищеца доводи.