Решение № 4017 от 12.11.2024, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 4017 гр. Варна, 12.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 17 СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Иван Стойнов при участието на секретаря Валентина М. Милчева като разгледа докладваното от Иван Стойнов Гражданско дело №

20243110103286 по описа за 2024 година

Производството е образувано по подадена искова молба от М. Д. Д., гр. *, с която срещу „*“ ЕООД, гр. *, са предявени обективно кумулативно съединени искове за прогласяване нищожността на клауза от договор за кредит и връщане на платена сума по него, с които ответникът се е обогатил без основание, на основание чл. 124, ал. 1, предл. II ГПК, вр. чл.

26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 55, ал. 1, предл. I ЗЗД.

В исковата си молба ищецът М. Д. Д. твърди, че на *г. сключил с ответното дружество Договор за кредит № *, по силата на който дружеството му предоставило в заем сумата от 200 лв. Посочено е, че в т. 4.4 от процесния договор било уговорено заплащането на сумата от 39,07 лв., представляваща „Такса за бързо разглеждане“. Уговарянето на последната страната намира, че противоречи на изискването, заложено в чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото предоставянето на посочената услуга представлява действие, свързано с усвояването и управлението на кредита, поради което намира клаузата за нищожна на основание чл. 21, ал.

1 ЗПК. Заедно с това в исковата молба е изложено, че процесният договор не съдържа ясна и конкретна информация за начина, по който е изчислен ГПР, съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че доколкото таксата за бързо разглеждане представлява разход по кредита, то би следвало да е включен в ГПР, което от своя страна би довело до надвишаване максимално допустимия му с чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.Отделно от това са изложени доводи за неравноправност на процесната клауза, доколкото счита, че уговарянето за заплащане на процесната сума е във вреда на потребителя, каквото качество има ищецът, предвид това, че е икономически по-слабата страна, поради което счита уговорката за нищожна на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Евентуално, страната намира, че клаузата е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Ищецът сочи, че е заплатил 1 задължението си от 242,42 лв. в полза на ответното дружество на 10.10.2023 г., която сума включва и процесната такава в размер на 39,07 лв. Счита, че предвид нищожността на процесната клауза от договора, посочената сума се явява недължимо платена, поради което подлежи на връщане от страна на кредитора. Моли се за уважаване на така заявените претенции и присъждане на съдебно-деловодни разноски.

Ответникът „*.*“ ЕООД е депозирал отговор в предвидения в чл. 131 ГПК срок, като поддържа становище за неоснователност на ищцовите претенции. Не се оспорва, че на 05.10.2023 г. между страните по спора е сключен Договор за кредит № *, въз основа на който на потребителя е предоставена сумата от 200 лв. Признава се, че дължимите по договора суми са заплатени от длъжника на 10.10.2023 г., от които главница в размер на 200 лв., договорна лихва от 3,35 лв. и такса за бързо разглеждане от 39,07 лв. Сочи, че заявяването на услуга за бързо разглеждане гарантира на потребителя само обработката на искането му и предоставянето на отговор от кредитната институция за 15 минути, вместо стандартния седемдневен срок. В тази връзка сочи, че ползването й не е предпоставка за одобряването на искането за отпускане на кредит на кредитополучателя и не е със задължителен характер. В тази връзка е изложено, че дори искането на потребителя да бъде разгледано приоритетно, не е налице гаранция, че исканата сума ще бъде предоставена на лицето. Излага се, че услугата се предоставя само при нарочно отправено искане от страна на потребителя, за което обстоятелство последният е запознат, предвид предоставянето от страна на кредитора на Стандартен европейски формуляр и Общи условия към договора, поради което и ищецът е могъл да направи информиран избор. Страната поддържа, че процесната такса не е свързана с усвояването на кредита, доколкото отпускането на заемната сума не е предпоставено от заявяването на услугата за бързо разглеждане. Излага се от ответника, че в ГПР е включена само договорната лихва, предвид това, че начисляването й представлява задължително условие за получаването на кредита. В годишния процент на разходите обаче не е включена процесната такса, като същата нито е част от общите разходи по кредита, нито размерът й е обвързан с максимално допустимите от закона размери. Страната счита, че процесният договор за кредит отговаря на всички законови изисквания, поради което и клаузата, уреждащата дължимостта на процесната сума също е действителна. Съобразно изложеното се моли за отхвърляне на исковите претенции. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски по делото.

В съдебно заседание ищцата, чрез процесуалния си представител, поддържа исковата молба.

В съдебно заседание ответникът не се явява и не се представлява.

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното от фактическа и правна страна:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове за прогласяване нищожността на т. 4.4, уреждаща дължимостта на „Такса за бързо разглеждане“, от сключения между страните Договор за кредит № 9714785007 от 05.10.2023 г. и връщане на платена сума по него, с която ответникът се е обогатил без основание, които са квалифицирани по чл. 124, ал.

1, предл. II ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК, евентуално на основание чл. 146, 2 ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП и чл. 55, ал. 1, предл. I ЗЗД Съобразно разпределената в процеса доказателствена тежест ищецът е следвало да установи, че между страните е сключен Договор за кредит № *от *г.; наличието на посочената клауза в него, уреждаща дължимостта на „Такса за бързо разглеждане“, както и наличието на основанията за нейната недействителност; че е заплатил претендираната сума в размер на 39,07 лв. в полза на ответника.

В тежест на ответника е било да установи, в случай, че процесната клауза на т. 4.4, уреждаща дължимостта на „Такса за бързо разглеждане“ от Договор за кредит № *от *г. е действителна; че е налице основание за задържане на претендираната сума от 39,07 лв.

Между страните не се спори, че са валидно обвързани по силата на Договор за кредит № *от *г. за сумата от 200 лв., в който е уговорена процесната клауза за заплащане на такса за бързо разглеждане /т.4.4/, както и че в полза на кредитора е заплатена сумата от 242,42 лв. на 10.10.2023 г., в която е включена сумата от 39,07 лв., представляваща такса за бързо разглеждане.

В т.4.4 от ОУ към Договора е предвидено, че потребителят дължи такса за експресно разглеждане, която в случая е в размер на сумата от 39,07 лв., съобразно посочените в Договора условия.

Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Таксата за експресно разглеждане представлява такса във връзка с усвояването на кредита, поради което и клаузата, с която се уговаря такава такса е нищожна поради прякото й противоречие със закона, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. I ЗЗД.

Усвояването на кредита включва и скоростта, с който искането на кредитополучателя е разгледано от кредитора, доколкото е обвързано с това в какъв срок ще бъде предоставена сумата на потребителя, независимо дали това е стандартна или допълнителна услуга на съответната кредитна институция, като наличието на тази услуга е във връзка с конкурентността на пазара и не може тежестта на разходите за нея да бъде възлагана на потребителя, независимо дали е опционална или не. Възнаграждението на кредитора (цената на кредита) следва да се изчерпва единствено с размера на възнаградителната лихва по кредита, която ясно следва да се посочи в ГПР.

Отделно от горното таксата би следвало да е включена в ГПР по кредита, което би довело до нищожността на договора на основание чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК, доколкото ГПР би надвишил предвидения в закона максимум, предвид, че доближава горната граница (49,80%) и без самата такса, а се касае за кредит в размер на 200 лв.

Таксата е била заплатена от потребителя на търговеца (не се спори) без основание, като последният дължи връщането й, доколкото се е обогатил неоснователно.

Дали процесната клауза е неравноправна по смисъла на ЗЗП няма смисъл да се коментира, доколкото се явява нищожна поради директно противоречие със ЗПК.

Потребителят винаги има правен интерес да иска прогласяване на нищожни клаузи в действащ потребителски договор. Възприемането на това становище също би довело и до превантивния ефект финансовите институции да не включват в договорите си за заем клаузи, 3 които са нищожни или неравноправни съобразно действащите законови разпоредби.

Предявените искове за прогласяване нищожността на клаузата за таксата и за връщане на даденото поради начална липса на основание се явяват изцяло основателни и следва да се уважат.

По разноските:

Предвид изхода на спора и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът би следвало да бъде осъден да заплати на ищеца сторените по делото разноски.

Предвид въведеното от ответника възражение за прекомерност съдът внимателно изследва и възможността за злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца и процесуалния му представител.

След служебна справка в ЕИСС се установява, че в рамките на последната година ищецът е образувал във ВРС 23 самостоятелни граждански производства във връзка със сключени от него договори за кредит с различни финансови институции, включително с ответника, като по всички дела се претендира заплащането на адвокатско възнаграждение за адв. А. Д. за осъщественото процесуално представителство. Броят и номерата на делата могат да се проследят и от представеното пълномощно по делото /л. 79/. Всичко това води съдът до извода, че ищецът целенасочено е теглил кредити от съответните финансови институции, които след това е погасявал, включително заплащайки сумите във връзка с атакуваните от него клаузи, за да може след това да предявява искове за прогласяване нищожността на клаузите и връщане на даденото по договорите. Същият вероятно не е имал и нужда от кредитни средства, предвид това, че заплатените от него адвокатски възнаграждение в полза на адв. Д. са в брой и в настоящия случай възнаграждението дори надхвърля двойно цената на процесния кредит. Касае се за умишлено предизвикване на правни спорове с цел генериране на съдебни разноски за адвокатски възнаграждения, като такова процесуално поведение не е изолирано само за адв. Д., а се упражнява и от други процесуални представители в района на съда. В случая не се касае за заблуден потребител или за лице, което не е наясно с нелоялните търговски практики.

Настоящият състав упражнява засилена потребителска закрила с всичките си актове по делата, които разглежда, като строго санкционира финансовите институции за това, че продължават да инкорпорират в договорите си нищожни и неравноправни клаузи. Следва съдът да действа строго и възпиращо, за да се стигне до окончателно преустановяване на порочните практики. В случай, че финансовите институции не желаят срещу тях да се образуват дела и да заплащат суми за разноски, то би следвало да престанат да предвиждат такива клаузи в договорите, като много добре са запознати със съдебната практика, включително тази на СЕС.

Въпреки това, те не правят това, поради което и следва да заплащат разноски за предизвиканите правни спорове. От друга страна адвокатите на потребителите не следва да злоупотребяват и умишлено да създават такива спорове, за да се облагодетелстват финансово. И двете страни действат недобросъвестно, поради това и на двете страни не следва да се полагат разноски, независимо от изхода на споровете.

Настоящият състав не толерира такова поведение. В този смисъл и не следва да се присъждат разноски в полза на ищеца за заплатено адвокатско възнаграждение в настоящото 4 производство, а единствено сторените разноски за държавна такса. За злоупотребата с права съдът следи служебно и без да е въведено такова възражение от ответника.