Решение № 3056 от 27.07.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 3056 гр. В., 27.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – В., 19 СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристиана Кръстева при участието на секретаря Станислава Ст. Стоянова като разгледа докладваното от Кристиана Кръстева Гражданско дело № 20253110112300 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по предявени обективно и субективно съединени искове от Л. Г. Л., ЕГН **********, с адрес гр. В., ж.к. „М." ******* срещу:

1/„И. А. М.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление град С., район Л., бул. „Д. Н.“ *********, да бъде признато за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за паричен заем № ***** е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 пр.1 ЗЗД, поради противоречие със закона;

2/„Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление град С., район Л., бул. „Д. Н.“ ********* да бъде признато за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за гаранция № ***** е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а в евентуалност – поради накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД

Ищеца основава исковата си претенция на следните фактически твърдения изложени в обстоятелствената част на исковата молба: Страните били облигационно обвързани по силата на договор за паричен заем, съгласно който му е предоставен заем от 3000лева. Заемателят следвало да сключи и договор за гаранция с „Ф. Б.“ ЕООД, за да бъде обезпечен кредита. Последният предвиждал заплащане на възнаграждение за поръчителя.

Сочи, че по договора е изплатил сумата от 3004,11лв. в полза на първия ответник. Излага, че договорът за паричен заем е нищожен, тъй като договора не отразява правилно ГПР, тъй като в него не е включено възнаграждението за поръчител. Поддържа, че договорът за паричен заем противоречи на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което е нищожен. На следващо място посочва, че договорът за гаранция е сключен в нарушение на ЗПК и ЗЗП. За да получи 1 сумата по кредита, длъжникът бил принуден да скл. и договор за гаранция с избрано от кредитора лице, което е свързано с него. Това водило до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и икономически по-слабата страна в правоотношението. Искането е за уважаване на исковата претенция и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Ф. Б.“ ЕООД. Оспорва исковете и излага твърдения, че договорите са действителни, отговарящи на изискванията на закона. Сочи, че отговаря на всички изисквания за предоставяне на гаранция в рамките на дейността, за която е регистрирано. Страните по процесния договор са възложител и гарант.

Ищецът по този начин се задължил да заплати уговореното за услугата възнаграждение.

Излага, че действителността на договора за гаранция не зависи от тази на договора за паричен заем. Оспорва договорът за предоставяне на гаранция да противоречи на добрите нрави, като излага подробни аргументи, че договорът е сключен в съответствие с принципа на добросъвестността и справедливостта. Излага, че прооцесния договор е скл. след този за заем и след получаване на заемната сума. В тази връзка се посочва, че кредиторът нямал основание да включва възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция при изчисляване на размера на ГПР по договора за кредит. Оспорва договорът да е недействителен на основание чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Ищецът е кандидатствал за кредит, който е следвало да бъде обезпечен или с поръчителство, или с банкова гаранция, или чрез дружество-гарант и имал избор да избере дали да сключи договора за кредит при точно тези условия. Дължимото възнаграждението по договора било определено след извършена преценка на риска. Ако насрещната страна го е считала за несправедливо висок, твърди се, че тя изобщо не би сключила договора. Моли за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на сторените в производството разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил и отговор от ответника „И. А. М.“ АД. Оспорва договорът за паричен заем да противоречи на законовите изисквания на ЗПК и излага твърдения за неговата валидност. Сочи, че ГПР правилно отразява разходите по кредита за потребителя. Оспорва, че в договора за паричен заем следва да се включи и възнаграждението, определено по договора за поръчителство. Твърди, че ищецът е имал избор и възможност да сключи договор за кредит с друго лице. Оспорва ищецът да е заплатил сума в размер на 3004,11лева. Сочи, че именно той е избрал да представи като обезпечение гаранция, като за целта е сключил договор с „Ф. Б.“ ЕООД. Ищецът е договорил срещу предоставената услуга да заплати възнаграждение на гаранта. Излага, че договрът не страда от сочените пороци, като клаузите му били в съответствие с ЗПК. Посочен бил ГПР и общата сума, дължима от потребителя. Сочи, че договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, с различни правни субекти, възникнало след сключване на договора за паричен заем. Възнаграждението по договора за гаранция не представлявало разход за допълнителна услуга, който трябва да се включи в ГПР, тъй като сключването на договора с дружеството-гарант не било задължително условие за получаване на кредита.

Излага още, че единственото задължение на кредитора във връзка с исканите обезпечения е 2 да се предостави информация за тях в стандартния европейски формуляр и в договора.

Кредитополучателят е бил уведомен чрез стандартния европейски формуляр, както за изискуемите обезпечения, така и за представянето на избраното от него обезпечение и е имал цялата необходима информация, за да вземе решение дали да сключи договор за кредит при тези условия. Не на последно място посочва, че действителността на клауза 4 от договора за паричен заем не се отразява на действителността на договора за паричен заем, тъй като оспорваната клауза не засяга основните права и задължения на страните по договора за паричен заем - относно размера на кредита, размера на лихвата, начина и срока за погасяване. Моли за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на сторените разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовата страна.

В проведеното по делото открито съдебно заседание процесуалните представители на страните депозират нарочни молба, в които поддържат становищата си.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните по делото доказателства и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са евентуално съединени искове за нищожност на сключените от ищеца с всеки един от ответниците договори от 08.04.2024г.

По делото са обявени за безспорно установени и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че между „И. А. М.“ АД и ищецът е сключен договор за паричен заем № *****, по силата на който в полза на ищеца е предоставен заем в размер на 3000лв.; че между „Ф. Б.“ ЕООД и ищецът е сключен договор за предоставяне на поръчителство на № *****.

Процесните договори за кредит и гаранция са потребителски, поради което попадат в определението на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Сключени са при действието на ЗПК, с оглед на което нормите им следва да бъдат съобразени служебно от съда.

Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното приложение съдът следи служебно. В този смисъл са и постановките на ТР № 1/2013г. ОСГТК на ВКС.

По делото не е спорно, а и от представения договор за потребителски кредит е видно, че в същия се съдържа клауза – чл. 4, в която е предвидено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. две физически лица – поръчители; 2. банкова гаранция с бенефициер или 3. одобрено от заемодателя дружество гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Именно в изпълнение на изискванията на договора за кредит, съдът приема, че ищецът е бил принуден да сключи и съответен договор с одобрения от ответника гарант „Ф.

Б.“ ЕООД /видно и от приложения с договор за предоставяне на гаранция от 08.04.2024г./. В 3 този договор изрично е предвидено, че потребителят е одобрен за получаване на паричен заем и съответно е сключил договор затова с „И. А. М.“ АД. Всичко това показва обвързаността на двата договора – на договора за кредит с договора за гаранция.

Чл. 16 ЗПК предвижда императивно задължение на кредиторът да оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния.

Следователно клаузата, предвиждаща задължение на кредотополучателя да представи съответно обезпечение, на практика прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на кредитополучателя (вменени с нормата на чл. 16 ЗПК) върху последния и води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора /видно и от сключения договор за гаранция с втория ответник и уговореното в него възнаграждение/. Тоест, клаузата за предоставяне на обезпечение противоречи на цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната търговия с кредитни продукти.

Съдът намира, че при сключването на акцесорния договор, като част от договора за потребителски кредит, длъжникът не е имал право на избор на гарант и възможност за индивидуално договаряне /изрично в договора за кредит е посочено, че гарантът следва да е одобрен от кредитодателя дружество/. Особено като се има предвид, че едноличен собственик на капитала на „Ф. Б.“ ЕООД е именно И. А. М.“ АД /справка в Търговския регистър/. Това води до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца, не отговаря на изискването за добросъвестност и в частност лишава длъжника от право на избор и възможност за индивидуално договаряне.

Освен това, възмездността на договора за гаранция прехвърля върху кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи такси съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Уговарянето на такова възнаграждение, дължимо ежемесечно за срока на действие на основния договор, води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията на кредитополучателя.

Предвид тясната връзка между сключения договор за кредит и договора за гаранция, съдът приема, че може да се направи обоснован извод, че с втория договор, макар и сключен с трето лице /в случая вторият ответник/, на практика се цели да се заобиколи закона и в определянето на ГПР по основния договор да се изключи възнаграждението за гаранта, което обаче е неразривно свързано с предоставения кредитен лимит.

Съдът намира тази практика на кредитодателя за незаконосъобразна и опорочаваща добросъвестността при сключването на договори за кредит с потребителите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Ал. 4 на същия текст предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени 4 задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

С оглед направените по-горе изводи съдът приема, че това възнаграждение за гаранта, макар и уговорено в полза на лице, различно от кредитодателя /в полза на „Ф. Б.“ ЕООД/, представлява „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК и следва да бъде взето предвид при посочването на ГПР по договорите за кредит /възнаграждението за гаранта като разход е свързано именно с договора за кредит/. Всяко друго разрешение поставя в неравностойно положение потребителя и не отговаря на целта и смисъла на Закона за потребителския кредит и на Закона за защита на потребителите.

Предвид тези разрешения, съдът приема, че посоченият в договора за кредит размер на ГПР /63,37%/ не отговаря на действителното фактическо положение, поради което и само на това основание съдът приема, че сключения между страните договор за кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК.