Определение № 1084 от 11.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1084 гр. София, 11.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20238002102622 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. П. Й., чрез процесуалния представител адв. М. Д., против въззивно решение № 59/24.03.2023 г. по в.гр.д. № 53/2023 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 215/24.10.2022 г. по гр. д. № 142/2022 г. на Окръжен съд – Шумен за поставяне на Й. под пълно запрещение по молба на зам. окръжния прокурор на Окръжна прокуратура – Шумен, на основание чл. 5 ЗЛС.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон.

В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване от страна на касатора, като правен въпрос – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следния въпрос: „Следва ли съдът в производства за поставяне под запрещение да изследва възможността за предоставяне мерки за подкрепа под формата на социални услуги и интервенции, преди да приложи разпоредбите на чл. 5 от ЗЛС, за постигане на максимално запазване на дееспособността на лицата, прогласено в Препоръката на Съвета на министрите и юриспруденцията на ЕСПЧ, както и за постигане на стеснителното тълкуване на разпоредбите на ЗЛС, посочено в решението на Конституционния съд по конституционно дело № 10/2014 г.?“.

Сочи се наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Твърди се, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с РКС № 12 по конституционно дело № 10/2014 г. , Препоръка № R (99) 4 на Комитета на министрите на Съвета на 1

Европа, юриспруденцията на ЕСПЧ и Конвенцията за права на хората с увреждания, като се поддържа също, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на жалбата от Прокуратура на Република България.

Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима.

С обжалваното решение въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, заключението на изготвената пред първата инстанция съдебно-психиатрична експертиза, както и от отговорите на въпросите при изслушването на ответницата в първата инстанция, е приел, че са налице условията по чл. 5 ЗЛС. Ответницата страдала от заболяване – „F71 Умерена умствена изостаналост. Имбецилност – лека степен. G40 Генерализирана идиопатична епилепсия. Гранд мал припадъци. Епилептична промяна на личността, представляваща F07.

Ограничено разстройство на личността.“, което не й позволявало да се грижи за своите работи. Според заключението на вещото лице, умствената изостаналост представлява състояние на задържано или непълно развитие на интелекта, характеризиращо се с нарушение на уменията, които възникват в процеса на развитие и дават своя дял във формирането на общото ниво на интелигентност, т.е. когнитивните, речевите двигателните и социалните умения. Имбецилността като средностепенна умствена изостаналост ограничавала способността на ответницата да разбира свойството и значението на постъпките си, както и да може да ги ръководи. Й. не била в състояние да насочва и управлява волята си за постигане на определени цели, а това се ставало под диктовка на други лица. Не била способна да възприема, анализира и оценява факти и обстоятелства от действителността, действията на другите лица и да контролира собственото си поведение, съобразно тези факти и действия. Интелектуалните възможности на ответницата били в границата на екстремно ниски варианти на нормата. Не можела адекватно да осъществява връзка със заобикалящата я среда. Не можела да чете, да пише, да смята, не се ориентирала за време. Установена е неспособността й за налагане на самоконтрол, както и за предвиждане на вероятни неблагоприятни последици от собствените й действия и изводимото от тях поведение. Не осъзнавала болестта си и не разбирала необходимостта от провеждане на евентуално неотложно лечение, като отказът от такова би поставил в опасност нейното здраве и живот.

От представеното по делото ЕР № 1168 от 103/16.09.2003 г. на ТЕЛК при МБАЛ „Св. Анна“ гр. Варна е установено, че на ответницата била 2 определена намалена работоспособност 96 %, с чужда помощ, пожизнено, поради общо заболяване „Умерена олигофрения. Имбецилност лека степен.

Еретичен вариант. Двустранна атрофия на зрителния нерв“. От 2004 г. ползвала социална услуга в Дневен център за възрастни лица с увреждания „Слънчев къч“ – Шумен. Събрани са гласни доказателства относно състоянието на ответницата, начина й на живот, възможностите й да се ориентира правилно и да се справя сама в битово отношение. Според свидетелските показания Й. живеела с майка си, която единствена с помощта на социалния асистент полагала грижи за нея. В дома си била под непрекъснат надзор. Не излизала сама навън, освен на двора на блока, в който живеят. Не можела да отиде сама до магазина, но се справяла с придружител, който да й дава насоки какво да вземе, да даде пари и да изчака ресто.

Разпитаните свидетели говорят за нея като за дете. Винаги трябвало да има човек до нея, като можела да взема елементарни решения, но не и такива, касаещи здравето и живота й. Й. разчитала на майка си за дейностите от ежедневието - личен тоалет, хранене и др. От извършения разпит на ответницата пред съда е установено, че отговаряла адекватно само на елементарни въпроси, като напр. как се казва, къде живее и с кого живее. Не можела да каже на колко години е. Поведението й сочело на интелектуален дефицит.

От направения анализ на доказателствата съдът е установил, че заболяването на ответницата напълно я е лишило от възможността да се грижи за своите работи, тъй като напълно е изключило когнитивните й възможности, поради което е налице и юридическият критерий. Направен е извод, че с оглед състоянието на ответницата към момента са налице обективните критерии за поставянето й под пълно запрещение.

По повод оплакванията във въззивната жалба за нарушение чл. 12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания, въззивният съд се е позовал на РКС № 12 по конституционно дело № 10/2014 г., според което разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и ал. 3 ЗЛС не са противоконституционни и въпреки че не отчитат изискванията на Конвенцията за правата на хората с увреждания, привеждането на законодателството в съответствие с нея не може да се постигне с неприлагането на посочените разпоредбите, а от компетентността на Народното събрание е да приеме съответното законодателство за режима на недееспособността. Въззивната инстанция е изложила мотиви, че предвид липсата на законово уредени мерки за подкрепа на лицата с увреждания, които да им позволят да упражняват правата си самостоятелно, съдът е длъжен да приложи действаща правна уредба за поставянето под запрещение. Във връзка с възраженията, касаещи съществуващите социални услуги и мерки за подкрепа, уредени в приетите в изпълнение на препоръките на Комитета на ООН за правата на хората с увреждания, Закон за социалните услуги и Закон за хората с увреждания, съдът е приел, че същите са ирелевантни за предмета на делото, тъй като тези мерки и услуги не отменят, нито заменят института на запрещението, а 3 съществуват наред с него.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Поставеният от жалбоподателката въпрос се отнася до предпоставките, които съдът трябва да изследва в производството за поставяне под запрещение. Същият обуславя решението по делото, но съдът е съобразил установената съдебна практика. Съгласно дадените с ППВС № 5/1979 г. правни разрешения, за поставяне на едно лице под запрещение следва да са налице две изисквания – медицинско /страдание от душевна болест или слабоумие/ и юридическо /невъзможност на лицето да се грижи за работите си вследствие на болестта/. Предмет на делото за поставяне под запрещение е дееспособността на лицето, чието запрещение се иска, а основанието е наличието на душевна болест или слабоумие и невъзможността на страдащия да се грижи за своите работи. Тези задължителни разрешения по приложението на чл. 5 ЗЛС са безпротиворечиво съблюдавани в практиката на ВКС. Предвид това мерките за подкрепа под формата на социални услуги и интервенции не представляват част от предпоставките, които съдът изследва в производството за поставяне на едно лице под запрещение. Такива мерки са разписани в приетите в изпълнение на препоръките на Комитета на ООН за правата на хората с увреждания, Закон за социалните услуги, обн. ДВ, бр.24 от 22.03.2019 г., в сила от 1.07.2020 г. и Закон за хората с увреждания, обн. ДВ, бр. 105 от 18.12.2018 г., в сила от 1.01.2019 г. Те обаче са без значение за изхода по конкретното дело, доколкото тези социални услуги и мерки за подкрепа не заменят/отменят института на запрещението, а съществуват наред с него. Предметът на Законът за социалните услуги е уреждане предоставянето, ползването, планирането, финансирането, качеството, контрола и мониторинга на социалните услуги в Република България, а целите му са гарантиране на: равен достъп до социални услуги, отговарящи на индивидуалните потребности на лицата, качество и ефективност на социалните услуги; правото на всяко лице на подкрепа за живот и домашна среда и в общността. Законът за хората с увреждания има за предмет уреждане на обществените отношения, свързани с упражняване на правата на хората с увреждания в Република България и има за цел да 4 насърчава и гарантира пълноценното и равноправно упражняване на правата и свободите на хората с увреждания; да създаде условия за социално приобщаване на хората с увреждания; да способства за зачитане на вътрешно присъщото човешко достойнство на хора с увреждания и да им предоставя подкрепа. Законът дава и легална дефиниция на „хора с увреждания“ и „хора с трайни увреждания“, между които попадат и лицата с психическа недостатъчност, включително и тези, поставени под запрещение. Като адресати на посочените закони, на тези лица също се предоставят социални услуги, съобразно техните желания и становището на настойника или попечителя, като в случай на противоречие водещо е желанието на лицето, нуждаещо се от социална услуга. При изследване желанията на лицата, поставени под запрещение, Дирекция „Социално подпомагане“ може да изисква подкрепа от доставчици на социални услуги, а настойникът или попечителят на лицето, поставено под запрещение, е длъжен да се съобрази с желанието му и да му съдейства за насочването и ползването на избраната от него социална услуга. Изложеното налага извод, че в производството по чл.