Решение № 1037 от 14.11.2023, Районен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 1037 гр. Кюстендил, 13.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XVI-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двА.десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Ст. Танева при участието на секретаря Цветанка В. Александрова като разгледа докладваното от Мария Ст. Танева Гражданско дело № 20221520102412 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба от С. М. Н., ЕГН:

**********, адрес: общ. К., с. Ж., ул. „П. Р.“ №**, чрез адв. Ив., против “СТ.КР.” **, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. Н. п., ул. “В.

Л.” № **, представлявано от Хр. М. Т.а.

В исковата молба се сочи, че на 21.02.2022 г. Н. сключила договор за кредит с ответника, по силата на който бил предоставен кредит на ищеца в размер на 1000 лв., при фиксиран лихвен процент по заема в размер на 36,00 % и ГЛП – 42.58 %. В договора била заложено условие за предоставяне на банкова гаранция или поръчител, одобрен от кредитодателя. В случай на неизпълнение на условията от кредитополучателя, то последният дължал неустойка в размер на 835,13 лв., която следвало да се изплати с погасителните вноски по кредита. Ищецът сочи, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като била изгубила обезщетителната си функция, а тя единствено водела до неоснователно обогатяване на ответника. Твърди, че обстоятелството, че неустойката се кумулира с погасителните вноски води до скрито оскъпяване на кредита, което противоречи на добрите нрави. Сочи противоречие с Директива 2008/48 и практика на СЕС. На тази база се иска да 1 се постанови съдебно решение, с което да се прогласи нищожността на клауза на чл. 27 от договора за кредит от 21.02.2022 г. за заплащане на неустойка като противоречаща на принципа за добри нрави, заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК относно същественото съдържание на договорите за потребителските кредити и да бъде осъден ответникът да и заплати сумата от 50,00- платена неустойка по договора за кредит от 21.02.2022 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на сумата.

В срок е постъпил отговор на искова молба от ответника, в който е изложено, че иска е неоснователен. Сочи, че договора за кредит е действителен, кредитополучателят се е запознал със съдържанието му и го е подписал, предоставена му е сума в размер на 1000 лв. Твърди, че неустойката за непредставяне на обезпечение не е начислявА. и събирА..

Намира клаузата за валидна, по отношение на нея не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а се прилага ЗЗД. Задължението, което обезпечавала, не е било извършено от ищцата. Сочи, че неустойката изпълнява присъщите си функции и не противоречи на добрите нрави.

Съдът намира за установено от фактическа и правна стрА. следното:

Ищцата е предявила два кумулативно съединени иска.

I. Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, предл. 2 и предл. 3, вр. чл. 92 от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, за прогласяване на нищожност на клауза от договор за кредит.

В доказателствена тежест на ищеца е да докаже, че е сключен договор за кредит между страните; че е налице твърдяното противоречие на клаузи от договора за потребителски кредит с императивни законови разпоредби и/или с добрите нрави, респективно че е налице заобикаляне на закона, респективно че клаузите са неравноправни. В тежест на ответника е да докаже, че оспорените клаузи са действителни, включително са договорени индивидуално.

По делото не се спори, че между страните е налице облигационно правоотношение. Видно от представения договор за паричен заем № ****/21.02.2022 г. „СТ.-КР.“** се е задължил да отпусне заем в полза на С. М.

Н., в размер на 1000 лв., лихвен процент 36 %, ГПР 42.58 %, с обща сума за 2 плащане 1238.61 лв., срок 12 месеца. В чл. 17 от договора са посочени изискванията за осигуряване на обезпечение, за което има срок до 3 дни от подписването на договора. В последния са изброени алтернативно поръчител, банкова гаранция, които трябва да отговарят на общите условия на кредитора, като одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора. В чл. 27, ал. 1 от договора е установена неустойка при неизпълнение на задълженията на длъжника по чл. 17, в размер на 0.9 % от стойността на усвоения кредит за всеки ден, през който не е представено обезпечение, В чл. 20 от ОУ са изброени изискванията на които трябва да отговаря поръчителя, а в чл. 22 от ОУ тези за банковата гаранция.

По делото не се спори, че ответникът е отпуснал заем на ищцата, като същата го е усвоила.

Кредитополучателят е физическо лице, на което с процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност. С оглед на това ищецът има качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно заемодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, което обстоятелства е и отделено за безспорно между страните.

В договорът не е посочен конкретен размер на неустойката, но от приложения към договора за креди погасителен план се установява, че ответникът е изчислил същата в размер на 835,13 лв. за целия срок на договора.

По делото е спорен въпросът дали уговорената между страните клауза за заплащане на неустойка поради непредставяне на обезпечение е нищожна.

Разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл.

143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО.

Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.

3

Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени искания в насока, че оспорената клауза е индивидуално уговорена. Поради което съдът намира, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от стрА. на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

1. Съдът намира, че разпоредбата на чл. 27, ал. 1 от процесния договор е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Съдът съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в което е прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Неустойката е предвидена за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, и е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели само и единствено да постигане неоснователно обогатяване.

В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 17, ал. 1 от Договора . Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора. Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното.

В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя 4 за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.

Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

2. Съдът намира, че клаузата за неустойка заобикаля чл. 19, ал. 4, вр. ал.

1 от ЗПК.

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 42.58 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 835,13 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски и която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор "неустойка" е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни 5 посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в размер на 10 %, или годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50 % от предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглеждА.та неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само размера на неустойката представлява над 50 % от заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на разходите, който е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Според приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза задължението на длъжника по договора за кредит се оскъпява с 67.4247 % с начисляването на уговорената в договора неустойка.

Настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 27 от договора клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т. нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е житейски 6 немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция.

Разпечатката съдържа 42 от 68 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8c6177de-8b78-412b-bfd6-2acbef087c69