Решение № 261079 от 18.02.2021, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 13789/2020
- Вид
- Решение № 261079
- Подписан
- 18.02.2021
- В сила
- 24.03.2021
- Състав
- ЛЮБОМИР ИЛИЕВ ВАСИЛЕВ, ЕВЕЛИНА ОГНЯНОВА МАРИНОВА, КАЛИНА КРЪСТЕВА АНАСТАСОВА
Цитирани разпоредби
- чл.214 ал.1 изр.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.250 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.6 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38 ал.1 т.2 · Закон за адвокатурата
- чл.38 ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.1 ал.3 · Кодекс на труда
- чл.225 · Кодекс на труда
- чл.325 ал.1 · Кодекс на труда
- чл.325 т.1 · Кодекс на труда
- Чл.335 · Кодекс на труда
- чл.344 ал.1 т.1,2,3 · Кодекс на труда
- чл.344 ал.1 т.1,2,3 · Кодекс на труда
- чл.344 ал.1 т.1,2,3 · Кодекс на труда
- чл.344 ал.2 · Кодекс на труда
Р Е Ш Е Н И Е
№ 18.02.2021 година гр.София
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд , Гражданско отделение , II “Б” състав , в публично заседание на петнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година , в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА
АНАСТАСОВА
Мл.съдия ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА при секретар С.Александрова като разгледа докладваното от съдия Василев въззивно гражданско дело №13789 по описа на 2020 година , за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.258 – чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №13789/2020 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на К.Г.Л.
ЕГН ********** *** дол срещу решение №135936 от 30.06.2020 г по гр.дело №71458/2019 г на СРС , 78 състав , поправено с решение №20228955 от 19.10.2020 г по същото дело , с което са отхвърлени исковете на въззивника с правно основание чл.344 ал.1 т.1,2,3 КТ срещу „Е.П.“ ЕООД ЕИК *******гр.София ; за отмяна на прекратяването на трудовото правоотношение на Л. със заповед №з-18-03-01/01.06.2019 г ; за възстановяване на длъжността ел.монтажник , както и да се осъди „Е.П.“ ЕООД ЕИК *******гр.София да му заплати сумата от 3639,72 лева обезщетение за оставане без работа за периода 01.06.2019 г до 01.12.2019 г .
Решението на СРС се обжалва и в частта за разноските.
Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС , тъй като ТПО не е прекратено със заповед №18-03 от 01.05.2019 г , защото впоследствие са издадени още две заповеди , с които се отменя тази заповед . Ответникът е оформил трудовата книжка за прекратяване на ТПО считано от 01.06.2019 г , а ищецът не се съгласил за тази дата на прекратяване на ТПО . От 03.05.2019 г ищецът е бил в болнични , а ТПО е прекратено с третата заповед издадена на 28.11.2019 г .
Въззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба . Изразява съгласие с мотивите на СРС , че ТПО е прекратено със заповед №18-03 от 01.05.2019 г , а заповедта от 28.11.2019 г касае само имуществени отношения между страните . Не е ясно защо се претендира обезщетение за оставане без работа от 01.06.2019 г и искът за обезщетение е недоказан .
Въззивната жалба е допустима. В последното о.с.з СРС е обявил , че ще се произнесе с решение на 30.06.2020 г , спазил е този срок , поради което въззивна жалба от 14.07.2020 г /по пощата/ е подадена в срок .
Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на
СРС.
След преценка на доводите в жалбата и на доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено от фактическа и правна страна следното :
Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част , като такива в случая не се констатират . Трябва да се посочи , че независимо от правната квалификация „по чл.250 ал.1 ГПК“ и неточния диспозитив „допълва“ решение №20228955 от 19.10.2020 г на СРС е за поправка , а не за допълване.
Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .
За да отхвърли исковете СРС е приел , че процесното ТПО е прекратено на основание чл.325 ал.1 КТ със заповед №18-03 от 01.05.2019 г /лист 5 от делото пред СРС/ . Тази заповед представлявала „проект“ за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие , а възраженията на ищеца са били само от финансов характер . Издаването на нови заповеди №з-18-03/01.06.2019 г /лист 8 от делото пред СРС/ и заповед №з-18-03-01/01.06.2019 г издадена на 28.11.2019 г /лист 15 от делото пред СРС/ е без значение , защото те не отменят първата заповед в частта за прекратяване на ТПО , а само променят „финансовата част“ .Чл.335 КТ е императивна норма и определя датата на прекратяване на ТПО по взаимно съгласие .
Решението на СРС е частично неправилно .
Според настоящия съд прекратяването на
ТПО по взаимно съгласие изисква съвпадащи по съдържание насрещни волеизявления на страните . ТПО се прекратява с постигане на съгласието , а не чрез издаване на заповед от работодателя . Дори да има издадена заповед по чл.325 т.1 КТ същата е с констативен характер и сама по себе си не прекратява ТПО . Отмяната на такава заповед цели да отстрани една правна привидност и да изясни отношенията между страните .
Не могат да се споделят мотивите на първоинстанционния съд , че заповед №18-03 от 01.05.2019 г представлява „проект“ за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие т.е. че тази заповед материализира писмено предложение за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие . Трайна е практиката на ВКС , че подписването на заповед по чл.325 т.1 КТ не може да се приравни на съгласие за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие - решение №400 от 13.05.2010 г по гр.д. № 1109/2009 г, ГК , ІV ГО на ВКС , решение №244 от 03.10.2016 г по гр.д.№2123/16 г на ВКС , IV ГО , решение
№146 от 07.05.2013 г по гр.д. № 935/2012 г, ГК , ІV ГО на ВКС и др. Както е посочено в решение №383 от 29.11.2012 г. по гр. дело № 141/2012 г на ВКС , ІІІ ГО наличието на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие и подписването на тази заповед от работника или служителя под текст, че е връчена на съответната дата, не е писмено съгласие на двете страни за прекратяване на трудовото правоотношение по смисъла на чл.325 т.1 КТ включително и защото тази заповед не представлява предложение на работодателя , тъй като е безусловно изявление за прекратяване на трудовия договор.
В случая заповед
№18-03 от 01.05.2019 г дори не е подписана от ищеца. По негови твърдения , неоспорени от ответника , на 06.06.2019 г първият изпратил до работодателя си заявление /на стр.6 от делото пред СРС / , че принципно е съгласен с прекратяване на ТПО по взаимно съгласие , но не е съгласен с финансовите условия . В това заявление на ищеца – получено от ответника на
14.06.2019 г - не е посочена дата считано от която да се счита за прекратено ТПО . Дори заявлението да се счете за насрещно предложение от работника за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие , същото е подлежало на допълнително уточнение относно датата на прекратяване на ТПО . Съгласно решение №60 от 07.05.2015 г по гр.д.№5467/14 г на ВКС , III ГО ако не е постигнато съгласие относно датата на прекратяване на ТПО , то липсва надлежно взаимно съгласие , защото това е съществен елемент от съгласието , което трябва да се постигне .
В случая ответникът е трябвало да отправи ново писмено предложение до ищеца , в което да посочи датата за прекратяване на ТПО. Вместо да стори това – отново едностранно и безусловно – ответникът е издал втора заповед - заповед №з-18-03/01.06.2019 г и е връчил същата на ищеца на 03.10.2019 г , заедно със свое писмо за финансовите отношения мжду страните.
На 28.11.2019 г ответникът е издал трета заповед - заповед №з-18-03-01/01.06.2019 г. Невярно е посоченото в мотивите на СРС , че с тази заповед не е отменена със заповед №з-18-03/01.06.2019 г – това изрично е посочено в т.9 от заповедта , като е без значение дали посочената дата на прекратяване на ТПО е същата или е различна . Освен това в случая не става въпрос за УВОЛНЕНИЕ – за едностранно прекратяване на ТПО , а за ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ТПО ПО ВЗАИМНО СЪГЛАСИЕ и редът на чл.344 ал.2 КТ е неприложим т.е. или има , или няма взаимно съгласие за прекратяване на ТПО . Ако съгласие е постигнато работодателят не може да го „отмени“ или „измени“ с непрекъснато издаване на нови и нови заповеди .
При наличните доказателства трябва да се приеме , че страните така и не са постигнали писмено съгласие за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие .
Страните са били в преговори за такова прекратяване . За да се защити работника съгласно уредения в чл.1 ал.3 КТ принцип на закрила на труда - от създадената привидност на прекратяване на трудовото правоотношение - трябва да се отмени последната от общо трите издадени заповеди - заповед №з-18-03-01/01.06.2019 г издадена на 28.11.2019 г . Ищецът следва да се възстанови на заеманата преди уволнението длъжност като ел.монтажник.
По отношение на иска за сумата от 3639,72 лева обезщетение за оставане без работа за периода 01.06.2019 г до 01.12.2019 г , същият се явява неоснователен , макар и по различни мотиви от изложените от СРС . За визирания период ищецът не е останал без работа , защото трудовото му правоотношение не е било прекратено по взаимно съгласие или на друго основание . Заповедите на ответника не са произвели правни последици . По делото има данни , че ищецът не се е явявал на работа и ответникът не му е заплащал заплата , но иск за последици от това поведение на страните в настоящото производство не е предявен . С „молба-уточнение“ от 11.09.2020 г ищецът заявява , че желае искът му за обезщетение по чл.225 КТ да се счита предявен за периода 02.12.2019 г – 02.06.2020 г , вместо за посочения в исковата молба период 01.06.2019 г до 01.12.2019 г. Подобно уточнение пред въззивната инстанция не може да бъде допуснато , защото представлява недопустимо изменение на основанието на иска , което може да стане най-късно до първото заседание пред първата инстанция /чл.214 ал.1 изр.1 ГПК/.
С оглед изхода на делото ищецът дължи на ответника само 1/3 от присъдените от СРС на последния разноски , или 168,33 лева . В полза на адвоката на ищеца трябва да се присъдя 389,33 лева адвокатско възнаграждение , съобразно уважената и отхвърлената част от исковете .
В тежест на ответника на основание чл.78 ал.6 ГПК е и съответна част от държавните такси и разноски пред СРС и СГС , от които ищецът е освободен .
Водим от горното , СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №135936 от 30.06.2020 г по гр.дело №71458/2019 г на СРС , 78 състав , поправено с решение №20228955 от 19.10.2020 г по същото дело , в частта , с която са отхвърлени исковете на К.Г.Л. ЕГН ********** *** дол с правно основание чл.344 ал.1 т.1,2,3 КТ срещу „Е.П.“ ЕООД ЕИК *******гр.София ; за отмяна на прекратяването на трудовото правоотношение на Л. със заповед
№з-18-03-01/01.06.2019 г издадена на 28.11.2019 г ; за възстановяване на длъжността ел.монтажник в „Е.П.“ ЕООД ; както и в частта , в която К.Г.Л. ЕГН ********** *** дол е осъден да заплати на „Е.П.“ ЕООД ЕИК *******гр.София разликата над 168,33 лева до 505 лева разноски пред СРС ; и вместо него ПОСТАНОВЯВА :
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ прекратяването на трудовото правоотношение на К.Г.Л. ЕГН ********** *** дол със заповед №з-18-03-01/01.06.2019 г издадена на 28.11.2019 г от управителя на Е.П.“ ЕООД ЕИК *******гр.София.
ВЪЗСТАНОВЯВА К.Г.Л. ЕГН **********
*** дол на длъжността ел.монтажник в „Е.П.“
ЕООД ЕИК *******гр.София.
ПОТВЪРЖДАВА решение №135936 от 30.06.2020 г по гр.дело №71458/2019 г на СРС , 78 състав , поправено с решение №20228955 от 19.10.2020 г по същото дело ; в частта , в която е отхвърлен иска на К.Г.Л. ЕГН ********** *** дол с правно основание чл.344 ал.1 т.3 КТ във вр.чл.225 КТ да се осъди „Е.П.“ ЕООД ЕИК *******гр.София да му заплати сумата от 3639,72 лева обезщетение за оставане без работа за периода 01.06.2019 г до 01.12.2019 г , ведно със законната лихва от 05.12.2019 г до окончателното заплащане на сумата .
ОСЪЖДА „Е.П.“ ЕООД ЕИК *******гр.София да заплати на основание чл.38 ал.2 ЗАдв във вр.чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв на адвокат Н.Г.Н. *** сумата от 389,33 лева адвокатско възнаграждение пред СРС и 423,51 лева адвокатско възнаграждение пред СГС .
ОСЪЖДА „Е.П.“ ЕООД
ЕИК *******гр.София да заплати на основание чл.78 ал.6 ГПК по сметка на СРС сумата от 269,80 лева държавни такси и разноски ; и да заплати по сметка на СГС сумата от 80 лева държавни такси.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок считано от 23.02.2021 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.