Решение № 1660 от 04.12.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1660 гр. ****, 04.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ****, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Симеон Ил. С. при участието на секретаря Калина В. Димитрова като разгледа докладваното от Симеон Ил. С. Гражданско дело № 20244430101827 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на В. С. Д., ЕГН **********, с настоящ адрес гр. ****, чрез адв. П. от САК, срещу „В.К.“ АД, ЕИК *********, с искане за прогласяване на нищожност на клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от договор за заем № 5948494/31.07.2023 г. и осъждане на ответника да заплати сумата от 611,49 лв., представляваща недължимо платена сума за неустойка и такса експресно разглеждане по горния договор, ведно със законната лихва върху главницата.

Исковата претенция на ищеца е основана на твърденията, че на 31.07.2023 г. сключил с ответното дружество договор за паричен заем № 5948494, в размер на 600,00 лв., която е усвоена, но кредиторът изисквал плащане в размер на 1448,16 лв. Ищецът посочва, че това е така, защото с чл.1, ал.3 от договора, на заемателя била начислена сума за допълнителна услуга „такса експресно разглеждане“ в размер 425,52 лв., а с чл.

4, ал. 1 неустойка в размер на 283,68 лв. за непредоставено обезпечение на заема. Тези суми били разсрочени заедно с погасителните вноски по договора за кредит. Въз основа на тези твърдения ищецът формулира доводи за недействителност на клаузите, тъй като счита, че е нарушена нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК с уговорката за заплащане на такса за експресно разглеждане, която заобикаля не само тази норма, но и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Таксата за експресно разглеждане не била включена в ГПР по договора, макар таксата да се претендира към момента на сключването на договора. Клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане накърнявала и добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като се стига до значителна нееквивалентност в насрещните престации понеже стойността и надхвърля три пъти договорната лихва.

На следващо място ищецът счита, че клаузата за заплащане на неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение представлявала скрито възнаграждение за кредитора, която очаквал да получи, защото изискванията на чл. 4, ал. 1 от договора били практически неосъществими. Това възнаграждение кредиторът обособил отделно за да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ГПК. Същевременно начислената неустойка 1 представлявала разход за потребителя, който не е включен в ГПР по договора. Ищецът счита, че посочването в договора на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представляваща заблуждаваща търговска практика.

На последно място, ищецът счита, че клаузите по чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 1 от договора нарушават нормата на чл. 143, ал. 2, т. 2 от ЗЗП и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, тъй като илюстрирали директно уговорки във вреда на потребителя и водели до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Потребителят при неизпълнение на свое задължение следвало да заплати необосновано високо обезщетение за неустойка. Клаузите освен това били неясно формулирани и непозволявали на потребителя да прецени икономическите последици. Начислената неустойка не била свързано пряко с претърпени вреди, поради което същата накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Иска от съда да уважи предявените установителни и осъдителен иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника чрез *** от МАК, с който счита предявените искове за неоснователни. Посочва се, че услугата „експресно разглеждане“ е допълнителна и доброволна услуга, която ищецът е избрал лично и се е възползвал от нея, поради което клаузата не противореча л а на добрите нрави.

Ответникът счита, че позоваването на неравноправност също е необяснимо, тъй като клаузата фигурира в договора по изрична заявка на потребителя и не е едностранно наложена от кредитора. Потребителят имал възможност да реши дали да се възползва от услугата или да изчака 10 дни. Ищцата знаела тези условия, но въпреки това доброволно е използвала услугата. Цената на таксата се определя от кредитора свободно, а услугата е по разглеждане на документите, като същата се осъществявала преди сключване на договора и затова не може да се разглежда като услуга за управление и усвояване на кредит. Таксата покривала предоставянето на административни услуги като мониторинг на кредита, изпълнение на определени операции от страна на кредитора за целите на оползотворяването или възстановяването на заема, предоставен на потребителя.

Ответникът посочва още, че за него не съществува забрана да изисква обезпечение на заемите, които предоставя, като в разглеждания случай на потребителя била предоставена възможност да избира между няколко вида обезпечение. Ищцата не сочила конкретен морален принцип, който клаузата за неустойка нарушава за да се приеме, че са накърнени добрите нрави. Дори и да се приемело, че неустойката е прекомерна, то това не я правило нищожна изначало, а обуславяло намаление на нейния размер. Ищцата удобно пропускала, че е усвоила заема без предварително да е дала каквато и да е гаранция за връщането . Неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение поставяло дружеството в риск от неизпълнение на паричното задължение от страна на длъжника, който иначе би бил покрит от обезпечението. Ответникът счита, че основната функция на уговорената неустойка е обезпечителна, т.е. да стимулира потребителя да изпълнява задължението по кредита. В случай, че срокът не бил достатъчен за потребителя, последният имал възможност да забави сключването до момента, в който е в състояние да осигури обезпечение. Ищцата имала възможност и да се откаже от договора на основание чл. 29 от ЗПК, но тя не е упражнила това свое права, от което според ответника следвало, че тя е решила да ползва кредита и да изплати начислената неустойка. Тридневният срок за изпълнение на задължението ответникът счита за достатъчен, тъй като заемът се усвоява при сключване на договора. Ответникът твърди, че е направил оценка на оцени 2 кредитоспособността на потребителя на основание чл. 16 от ЗПК, и е приел, че може да сключи договор за заем с изискване на обезпечение като гаранция за събираемост на вземанията.

Ответникът счита още, че начислената неустойка съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК непредставлявала разход, който следва да се включи във формирането на ГПР, защото е разход, който потребителя заплаща при неизпълнение на задължения по договора за кредит. Годишният процент на разходите се формира към момента на сключване на договора за кредит, а към този момент не е начислена и неустойка за да бъде тя включена в ГПР. Задължението освен това било условно, като към момента на сключване на договора не е ясно дали то ще възникне. Нормата на чл. 11,ал. 1, т. 10 от ЗПК не предвиждала според ответника не предвиждала изрично и изчерпателно посочване на разходите, включени в ГПР, а единствено посочване на допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Ответникът тълкува думата „допускания“ като предвиждания за в бъдещето, а не в смисъл на разходи и за това в случая се прилагало само първото базово допускане по т. 3, б. „а“ на приложение № 1 към ЗПК. Посоченият в договора размер на ГПР не нарушавал разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

На последно място ответникът счита, че не е нарушен принципа на добросъвестност, тъй като договорът е сключен по предложение на потребителя, от което следвало извода, че е запознат с преддоговорната информация и е могъл да влияе върху съдържанието на клаузите. Поради това ответникът счита, че е осигурена необходимата информация и защита на потребителя и не е налице нарушение на ЗЗП.

Формулират се доводи за недължимост на разноски по чл. 38 от ЗА, тъй като ищцата не е материално затруднена, а напротив заплатила е държавна такса и разноски.

Безплатната правна помощ представлявала безвъзмездна доставка на услуга, която не подлежи на облагане с данък. Релевира се възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Иска от съда предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.

В с.з. страните не се явяват и представляват, но депозират писмени становища, с които изразяват становище за основателност, респ. неоснователност на предявените искове, за дължимост на разноски за адвокатско възнаграждение, респ. не дължимост.

Ищецът представя и писмена защита, в която са изложени подробни доводи по същество, както и списък за разноски по чл. 80 от ГПК.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателствени средства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:

От договор за паричен заем “Standart 30” № 5948494-31.07.2023 г., се установява, че страните са постигнали съгласие за сключване на договора, по силата на който ответникът-заемодател е предоставил на ищцата сумата от 600 лв. Според параметрите на договора, заемната сума е следвало да бъде върната на 12 вноски за 12 месеца, с краен падеж 25.07.2024 г., фиксиран годишен процент – 40,32%, лихвен процент на ден 0,11%, ГПР 49,49%. При изчисление на ГПР са взети предвид следните допускания: валидност на договора за уговорения срок, точно изпълнение на задължението на заемателя, без да се начисляват разходи за събиране, лихви за забава и неустойка.

Заемната сума е уговорено да бъде усвоена в брой, като заемателят е декларирал съгласно чл. 1, ал.2 от договора, че преди подписване на договора доброволно е избрал да използва допълнителна услуга експресно разглеждане, като съгласно ал. 3 заемателят дължи такса в размер на 425,52 лв. На основание чл. 4 от договора заемателят се е задължил да предостави обезпечение в тридневен срок – поръчител физическо лице или банкова гаранция. В случай на неизпълнение на задължението по чл. 4,ал.1 от договора, страните уговорили и неустойка в тежест на заемателя в ал.2, в размер на 283,68 лв., 3 разсрочена с всяка погасителна вноска.

Видно от погасителния план е че месечната вноска е формирана от главница, лихва, неустойка и такса експресно разглеждане.

От заключението на допусната и приета ССЕ се установява, че при включване на стойността на такса експресно разглеждане и стойността на неустойката, към главницата и лихвата, годишният процент на разходите възлиза на 581,25%.

Посоченият в договора годишен процент на разходите е формиран от главница и лихва.

По договора за паричен заем №5948494 заемателят е заплатил сумата от 1329,83 лв., с което е погасил 600 лв. главница, 118,34 лв. договорна лихва, 185,97 лв. неустойка, 425,52 лв. неустойка.

Горната фактическа обстановка се установява от събраните писмени доказателствени средства на които съдът дава пълна вяра, тъй като се ползват с придадената им по чл. 178 и чл. 179 от ГПК доказателствена сила и стойност. Не са налице данни, внасящи съмнение в тяхната достоверност. Съдът дава и пълна вяра на приетото заключение, тъй като е пълно, обективно и изготвено от компетентно вещо лице.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявени са допустими отрицателни установителни искове с правно основание чл. 26,ал.1, пр.1 и 2 от ЗЗД вр. чл. 22 и чл. 21 от ЗПК вр. чл. 19,ал.4 вр. чл. 11, ал.1, т.

10, чл. 10а от ЗПК, чл. 143, ал. 2, т. 2 и т.19 от ЗЗП, и осъдителен иск с правно осн. чл.

55,ал.1,пр.1 от ЗЗД.

Безспорно страните по делото са обвързани от заемно правоотношение по силата на което ищцата е усвоила предоставения паричен заем в размер на 600,00 лв. Не съществува съмнение, че между страните освен сумите за главница и договорна лихва, е начислена съгласно чл. 4.2 и чл. 1.3 от договора неустойка, поради непредставяне на обезпечение в уговорения срок и такса за експресно разглеждане. Ответникът не отрича, че такава уговорка съществува, но оспорва исковете с доводите, че клаузите са действителни.

При преценка съдържанието на договора за заем, съдът намира за основателни предявените отрицателни установителни искове на осн. чл. 21 вр. чл.11,ал.1,т.10 и чл.26,ал.1,пр.1 от ЗЗД вр. 10а,ал.2 от ЗПК. Длъжникът по правоотношението – настоящ ищец, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В разглежданата хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като начислената неустойка за непредоставено обезпечение неправилно не е взета предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, неустойки и др. свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.