Решение № 2038 от 26.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2038 гр. София, 26.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20251100500801 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

Образувано е по въззивна жалба от ищеца „Тесдо“ ЕООД, чрез пълномощника адв. А. Д., срещу решение №21804/02.12.2024г., постановено по гр.д. №31855/2024г. по описа на СРС, 156 състав, с което е отхвърлен предявеният от дружеството иск срещу „ВИВУС.БГ“ ЕООД за присъждане на основание чл.99, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД на сумата от 218,40 лева, представляващи заплатена без правно основание сума по анекс за допълнителна сума от

10.05.2021г. към договор за кредит

№**********/08.05.2021г., сключен между „4финанс“ ЕООД от една страна в качеството на кредитор и Н.Н.В. от друга страна, в качеството на кредитополучател, което вземане е било цедирано на „Тесдо“ ЕООД от Н.Н.В. с договор за цесия №1206/02.06.2023г., и е осъден ищецът да заплати на ответника направените по делото разноски.

В жалбата се излагат оплаквания, че решението е неправилно поради съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на фактическите изводи на съда. От събраните по делото доказателства се установявало, че ответникът е 1 предоставил на цедента допълнителна сума (главница) във връзка със сключен между тях договор за кредит, срещу което кредитополучателят дължал допълнително възнаградителна лихва и такса за експресно разглеждане. На 05.06.2021г. цедентът платил общо както дължимата сума по договор за кредит, така и по анекса към него. Сумата, заплатена от цедента над главницата и дължимата до датата на погасяване възнаградителна лихва, била платена без основание. По делото липсвали данни за други договори за кредит или анекси и за други платени без правно основание суми. Ответникът не оспорил сключването на процесния договор за кредит и анекс към него, нито извършеното плащане, или факта на получаване на уведомлението за цесията.

Първоинстанционният съд в противоречие с константната практика на ВКС не разгледал направеното възражение, че договорът за кредит и анексът не представляват годно основание за получаване на спорните суми. Съдът не изследвал и служебно наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит и анекса. Предмет на настоящото производство било вземане за неоснователно обогатяване, платено от цедента на ответника във връзка с анекс за допълнителна сума от 10.05.2021г. към договор за кредит №********** от 08.05.2021г. в размер на 218,40 лева. Именно това вземане било предмет и на сключения договор за цесия. По делото били представени доказателства за плащане на сумата от 1355 лева по договора за кредит и анекса към него, като плащането не било оспорено от ответника. Ответникът не оспорил и факта на получаване на уведомлението за цесията. При условията на евентуалност следвало да се приеме, че ответникът е получил уведомлението за цесията с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде уважен изцяло.

Подаден е писмен отговор по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК от насрещната страна „ВИВУС.БГ“ ЕООД, чрез пълномощника юрисконсулт Д..Д., с който жалбата се оспорва и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Поддържа, че договорът за цесия е нищожен. Излага доводи за наличие на съмнения за злоупотреба с право от страна на цесионера.

Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

2

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Не е спорно между страните и се установява от събраните по делото доказателства, че между ответното дружество „ВИВУС.БГ“ ЕООД (с предишно наименование „4финанс“ ЕООД като заемодател и Н.Н.В. като заемател е сключен анекс за допълнителна сума от 10.05.2021г. към договор за кредит №**********/08.05.2021г. С посочения договор за кредит и анекса към него на заемополучателя е предоставена сумата в размер на 1100 лева, с падеж на връщане 07.06.2021г., при лихвен процент 40,97%, и ГПР 49,60%. В тежест на заемополучателя е начислена и такса за бързо разглеждане след отпускане на допълнителна сума в размер на 220,84 лева. Видно от представената разписка №0400013220904733 от 05.06.2021г. кредитополучателят е заплатил на ответното дружество сумата от 1355 лева по процесния договор за кредит №**********.

Процесният договор представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици приложение намират изискванията на специалния закон – ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които е и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според посочената разпоредба договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита (ГПР), както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.

Процесният договор за кредит формално отговаря на тези изисквания, доколкото е налице посочване на ГПР и обща сума, дължима от потребителя.

Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на 3 действителните такива, съобразно поетите от потребителя задължения.

Според разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В нарушение на посочената разпоредба (чл.19, ал.1 от ЗПК) в посочения в процесния договор ГПР не е включена предвидената в договора такса за експресно разглеждане, представляваща, по съществото си скрито възнаграждение за заемодателя. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи.

Следователно формално посоченият в договора ГПР от 49,60% не отговаря на действителния, прилаган в правоотношението, поради което е налице нарушение на разпоредбата в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК . В т. 2 от Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 год. по дело C-714/22 е посочено, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед дадените от СЕС разяснения, посочването на неправилен размер на ГПР следва да се приравни по правни последици на непосочването му, поради което е налице неспазване на императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което е основание по чл.22 от ЗПК за обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен. Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. С посочването в договора за заем на ГПР, който е формиран в нарушение на чл.19, ал.1 от ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита и се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, в която е поставено изискване относно максимално допустимия размер на ГПР с цел 4 предотвратяване на прекомерното оскъпяване на кредита.

Установеното нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е основание процесният договор за заем да се приеме за недействителен, съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК. Следователно за ответника липсва основание да задържа сумата, заплатена по нищожен договор и непредставляваща чистата стойност на кредита, поради което искът е основателен.

Неправилни са изводите на първоинстанционния съд, че не е доказано по делото сключването на договора за заем, плащането на процесната сума, както и, че длъжникът е уведомен за цесията. На първо място следва да се отбележи, че тези обстоятелства не се оспорват от ответника, а на следващо място по делото са представени процесният анекс за допълнителна сума от дата 10.05.2021г. към договор за кредит №**********/08.05.2021г. и приложимите общи условия на ответника, от които се установяват конкретните параметри на сключения договор за кредит. Представена е и разписка, от която се установява плащането на задълженията по договора за кредит, като номера на същия е изрично посочен като основание за плащането.

Въззивната инстанция не споделя и извода на първоинстанционния съд, че ответникът не е бил надлежно уведомен за цесията. Съгласно практиката на ВКС (решение № 243/06.03.2017 г. по т. д. № 3501/2015 г., І т. о., решение № 449/06.03.2013 г. по гр. д. № 1268/2011 г., IV г. о., решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о. и др.), съобразно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента (стария кредитор), но не и съобщението, извършено от цесионера (новия кредитор).

Цесионерът става титуляр на вземането в отношението със стария кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от съобщаване на прехвърлянето от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД . Същевременно, поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД . Като 5 факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал.

3 ГПК.

В практиката на ВКС се приема още (решение № 204/25.01.2018 г. по т. д. № 2230/2016 г., І т. о., решение № 156/30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. и др.), че съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие, но това не означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това становище е аргументирано с разпоредбата на чл.

36 ЗЗД, според която представителната власт възниква по волята на представлявания, нейният обем се определя според това, което упълномощителят е изявил (чл. 39 ЗЗД) и след като не са предвидени никакви изрични ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с уведомяването за цесията, по силата на принципа за свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор.