Определение № 927 от 16.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 927 гр. София, 12.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20238002901596 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ТЕХНИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ – ВАРНА, БУЛСТАТ 000083626 , против решение № 240/17.07.2023 г. по в.т.д. № 132/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, 1 състав, с което след отмяна на решение № 600/29.12.2022 г. по т.д. № 329/2022 г. на Окръжен съд – Варна, в обжалваната част, е осъден ответникът ТУ - Варна да заплати на ищеца “ДАРИ 007” ЕООД, ЕИК 201793410, сума в размер на 26 413,20 лева, представляваща неустойка, уговорена в чл. 18, ал. 5 от договор за наем № 62 от 16.05.2017 г., сключен между наемодателя ТУ – Варна и наемателя “ДАРИ 007” ЕООД, и формирана от сбора на месечните наеми за периода от 16.05.2022 г. до 16.05.2027 г. (60 месеца), както и на правените по делото разноски.

С касационната жалба са въведени о плаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че уговорената в чл. 18, ал. 5 от горецитирания договор неустойка е компенсаторна и се дължи от наемодателя при неизпълнение на задълженията му да се въздържа от действия по прекратяване на договора на непредвидено в него основание, съответно да го изземе самоволно. Сочи се, че в случая лишаването на наемодателя от права върху процесния имот е причината за прекратяването на договора за наем, сключен с ищеца. Добавя се, че след като договорът за безвъзмездно ползване на имота е прекратен от държавата, без да е налице виновно поведение от ТУ – Варна, не е възможно процесният договор за наем да продължи да действа, доколкото наемодателят няма никакви права върху имота, включително и право да го отдава под наем. Акцентира се, че именно 1 наемателят ищец е бил неизправната страна по договора, доколкото е ползвал имота не по предназначението му – за паркинг, а е изградил в него обект – автомивка. Счита се, че поради това е било налице основание за прекратяване на договора по чл. 18, ал. 1, т. 2, предл. първо от същия. Оспорва се като необоснован изводът на въззивния съд, че наемодателят е дал съгласие за изграждане на автомивката, тъй като той не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Релевира се, че в случая липсват данни да е дадено такова съгласие от страна на ТУ – Варна, макар да е имало искане от страна на наемателя. Допълва се, че с оглед писмото помощник-ректорът на университета е положил резолюция, че това следва да стане съгласно договора за наем, предвиждащ в чл. 8, ал. 1, т. 3 преустройствата в имота да се извършват само с нотариално заверено съгласие на наемодателя, каквото не е налице. Обобщава се, че поради това автомивката е изградена в нарушение на горецитираната разпоредба. Навеждат се доводи, че въззивната инстанция не е обсъдила всички доказателства по делото и по този начин е допуснала съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.

280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1 . “При приложението на чл. 20 ЗЗД следва ли договорите да се тълкуват в точния им смисъл съобразно действителната воля на страните, обстоятелствата, при които са сключени и поведението им преди и след сключването им?”.

По така формулирания въпрос се поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение в обжалваната част е постановено в противоречие с практиката на касационната инстанция – решение № 128/17.12.2019 г. по гр.д. № 887/2019 г. на ВКС, II г.о., решение № 95/29.05.2019 г. по гр.д. № 2993/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 765/2008 г. на ВКС, I т.о., решение № 167/26.01.2012 г. по т.д. № 666/2010 г. на ВКС, I т.о., решение № 129/12.07.2013 г. по т.д. № 558/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 37/04.04.2017 г. по гр.д. № 3180/2016 г. на ВКС, I г.о.

2 . “Налице ли е “самоволно” изземване на имота от наемодателя, след като причина за прекратяването на договора за наем е прекратяване на договора за безвъзмездно ползване на имота от наемодателя от страна на държавата, която е собственик на наетия имоти и по тази причина е отпаднало правоотношението между наемодателя и държавата? ”.

По този въпрос се сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3. Поставя се и въпросът “за задължението на съда по чл. 235, ал. 2 ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона”.

2

Твърди се, че по същия е налице противоречие на въззивното решение със задължителната практика на касационната инстанция – ППВС № 1/1953 г., тълкувателни решения № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. и № 1/2013 г. на ВКС, както и практиката на ВКС, обективирана в решение № 24/28.10.2010 г. по гр.д. № 4744/2018 г. на ВКС, I г.о., решение № 422/03.06.2010 г. по гр.д. № 805/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 149/03.07.2012 г. по гр.д. № 1084/2011 г. на ВКС, III г.о.

Ответникът по касация “ДАРИ 007” ЕООД възразява по основателността на искането за достъп до касация.

Третото лице – помагач Държавата, чрез министъра на финансите, претендира да бъде прекратено делото по отношение на него, поради липса на правен интерес за конституирането му. Изразява становище за основателност на подадената касационна жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да уважи осъдителния иск, предявен от “ДАРИ 007” ЕООД против ТУ – Варна, за присъждане на неустойка по чл.18, ал. 5 от договор за наем № 62/16.05.2017 г., е приел, че страните не спорят относно сключването на същия, по силата на който е отдаден под наем недвижим имот – частна държавна собственост, предоставен за безвъзмездно ползване на ответното висше учебно заведение с договор № 161-Н от 29.09.2011 г.

Констатирал е, че не е спорно, че месец след сключването на наемния договор с молба с вх. № 3482/16.06.2017 г. наемателят “ДАРИ 007” ЕООД е заявил искане пред наемодателя за предоставяне на разрешение за поставяне в имота на временна конструкция за автомивка, състояща се от 5 клетки и два модула за вътрешно почистване, както и че молбата е резолирана положително от зам. ректор. След получаване на разрешението наемателят е започнал реализация на проекта, като за целта се е снабдил със съответни разрешения за строеж, сключил е и договори за електрифицирането и водоснабдяването на имота. Строителните работи са извършени в периода м. юли 2017 г. – м. август 2018 г., като на 05.09.2018 г. е издаден констативен протокол № 00551 ПР-565, че необходимите възстановителни работи са цялостно завършени и качествено изпълнени в срок. Обсъдил е, че, междувременно, по сигнал на гражданин областна управа е започнала проверка за състоянието на имота и начина на неговото стопанисване, изисквайки и съответните обяснения и действия от страна на Техническия университет, довели като краен резултат до прекратяване на договор № 161-Н от 29.09.2011 г., както и до изявление от 3 страна на ТУ – Варна, че “считано от 04.03.2022 г. няма да има права върху имота, предмет на договора за наем № 62/16.05.2017 г. и съответно няма да има качеството наемодател по договора”. Стигнало се до изземването на имота и предаването му на Областна администрация, за което е бил съставен приемо-предавателен протокол от 10.05.2022 г.

Въззивният съд е посочил, че клаузата на чл. 18, ал. 5 от процесния договор за наем, имаща адресат задълженията на наемодателя, изисква прекратяване на договор по начин, различен от уговорения между страните.

Тълкувал е съдържанието на този критерий, като го е съобразил с предвидените основания за прекратяване – поради неизправност на наемателя (чл. 18, ал. 2) и упражняване правото на наемодателя на отменина (чл. 18, ал.

3). Преценил е, че неустойката по чл. 18, ал. 5 от договора намира приложение във всички останали случаи, извън горепосочените хипотези.

Съобразил е, че от събраните по делото доказателства, като причина за прекратяването на договора се установява прекратяването на ползването на процесния имот, предоставено на наемодателя от областния управител на Варна. Посочил е, че понятието “изземване” има за адресат предаденото държание на земята и оборудването в нея от наемодателя на наемателя, а в този контекст характеристиката “самоволно” се отнася до едностранното преустановяване на тяхното държание, за което липсва обратен протокол за предаваните им от наемателя на наемодателя. Релевирал е, че от събраните в първоинстанционното производство доказателства се установява, че предаването на държането на имота от наемодателя на наемателя е надлежно удостоверено; оборудването на имота е осъществено в етапа на наемното ползване на имота и за него не е съставян протокол за предаването му от наемодателя на наемателя; изземването на имота и на оборудването в него е удостоверено с подписания между наемодателя и Областна у права приемопредавателен протокол, в присъствие на представител на наемателя. При така установените по делото факти решаващият състав е направил извод, че в случая изземването на земята и на оборудването е осъществено едностранно от наемодателя и носи характеристиката “самоволно”. Приел е, че предявеният иск за заплащане на неустойка по чл. 18, ал. 5 от договора за наем се явява доказан от фактическа страна и основателен по същество. С оглед стойността на последната издадена и платена фактура за дължимия наем от 440,22 лева, е намерил, че същата възлиза на 26 413,20 лева.

Въззивната инстанция е преценила като ирелевантни въпросите, отнасящи се до валидността на правоотношението между Технически университет и Областната управа, тъй като те не са противопоставими на фактическия и правен контекст на облигационното правоотношение между наемодателя и наемателя, основано на неустоечната отговорност по горецитираната разпоредба. За неотносими са приети и доводите на третото лице - помагач за прекратяване на наемния договор в хипотезата на чл. 18, ал.

1, т. 3 поради използване на имота не според предназначението му, доколкото, макар и собственик на имота, държавата не е страна по договора 4 за наем, поради което не може да упражнява права по него, в това число за развалянето или прекратяването му в която и да е от договорените в същия хипотези. Като неоснователно е счетено и възражението за недопустимост на привличането на държавата като подпомагаща ответника страна, доколкото е налице правен интерес за това, а изложените доводи са преценени за относими към основателността на (евентуален) бъдещ иск за вреди от прекратяването на Договор № 161-Н(И)/29.09.2011г., с който на ответника е било предоставено безвъзмездно управлението на недвижимия имот - частна държавна собственост, но не и към допустимостта на самото привличане.

Посочено е, че подпомагащата ответника страна, повдигнала спор за прекомерност на неустойката, не е ангажирала доказателства в тази насока, поради което направеното възражение в горния смисъл с чисто декларативен характер е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.