Решение № 1418 от 11.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1418 гр. София, 11.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100509312 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от А. Б. К. и Е. В. К. срещу решение № 20094160/21.05.2023г., поправено по реда на чл.247 от ГПК с решение № 20095141/23.06.2023г. постановени по гр.д. № 23385/2021г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 74 състав, в частта, с което са уважени предявените по реда на чл.422 от ГПК от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и е признато за установено, че дължат всяка от тях – по 9,87 лв., представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода 01.09.2017г. – 30.04.2019г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, ведно със законната лихва върху главницата считано от 30.10.2020г. до окончателното й изплащане и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 53176/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО ,74 състав.

В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционният съд е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Сочи, че първоинстанционният съд необосновано и при неправилна преценка на събраните по делото доказателствата е приел, че ответниците имат качеството на „потребител на топлинна енергия“ за процесния период и относно посочения исковата молба обект. Посочват, че по делото несъмнено е установено, че още през м. май 2012г. ответниците са прекратили ползването на БГВ, когато е прекъсната връзката към вертикалната сградна инсталация и от тази дата жилището им не е свързано с обща сградна инсталация за БГВ и съответно към абонатната станция на сградата, поради което и нямат качеството на „клиент“ на топлинна енергия. Молят въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и да постанови друго, с което да отхвърли исковете като неоснователни. Претендират разноски.

1

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК подава писмен отговор, в който оспорва наведените във въззивната жалба довод за неправилно приложение на закона и счита, че решението като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

Третото лице помагач „ТЕРМОКОМПЛЕКТ“ООД не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции предявени по реда на чл.422 от ГПК с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на цена на услуга дялово разпределение в периода 01.09.2017г. – 30.04.2019г. за топоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. **** и за мораторна лихва за периода 31.10.2017г. -21.10.2020г.

Решението в частта, с което са отхвърлени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД срещу А. Б. К. и Е. В. К. искове с правна квалификация чл.86 ал.1 от ЗЗД за мораторна лихва върху претендираните главници, като необжалвано от страните, е влязло в законна сила.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: дали ответниците имат материална легитимация като „потребители“ на топлинна енергия и носят ли отговорност за заплащане на цена на услуга дялово разпределение, извършено в етажната собственост.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, настоящият състав намира следното:

В срока по чл.131 ГПК, както и във въззивната си жалба, ответникът изрично е оспорила твърдението в исковата молба, че има качеството на „потребител на топлинна енергия“.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т.

42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са 2 длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Ответниците изрично са признали, а и се установява от нотариален акт № 137/28.12.2016г., че считано от същата дата ответниците се легитимират като съсобственици на процесния топлоснабден имот при квоти по ½ идеална част за всяка от тях, като последствие същите не са извършвали сделки на разпореждане с правото на собственост.

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора.

С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г.

Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая въззивниците не твърдят, нито установяват да са упражнили това право срещу Общите условия на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, поради което следва да се приеме, че ги е приел.

В случая въззивниците считат, че макар и да са имали качеството на потребители на топлинна енергия от момента на придобИ.е на собствеността върху процесния имот /2006г. и за което изрично единия от въззивниците е подала декларация за прехвърляне на партидата на имота при ищеца на нейно име/, то за процесния период същите вече не са потребители на топилнна енергия, поради отказ от ползване на услугите на „Топлофикация София“ЕАД – етажана собственост от услугата топлинна енергия за отопление, а само въззивниците - и от топлинна енегия за БГВ.

3

Съгласно разпоредбата на чл.142 ал.2 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, като в разпоредбата на чл.153 ал.2 и ал.3 от ЗЕ императивно е определен начина на прекратяване на договора и отказ на етажната собственост от топлоподаване, а именно: собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, които не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, следва да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение.

Всяка друга форма на отказ от топлоподаване вкл. и с физическо демонтиране на радиатори/затапването им/неизползване не води до прекратяване на договорната връзка.

В настоящият случай, въпреки издаденото от първоинстанционният съд съдебно удостоверение на ищците, същите не са установили при условията на чл.154 ал.1 от ГПК прекратяване на договора за доставка на топлинна енергия между ЕС и ищеца, нито само относно доставка на топлинна енергия за отопление на имот и/или и за горещо водоснабдяване, като представеното удостоверение от управителя на етажната собственост, че още през 2013г. е прекъснато топлоподаването в етажната собственост не е годно доказателство, което установява фактическият състав по чл.153 ал.2 от ЗЕ, а представлява свидетелски показания в писмен вид, които са недопустими доказателствени средства. Други писмени документи, удостоверяващи изпълнение на предпоставките по чл.153 ал.2 от ЗЕ и в какъвто смисъл е издаденото съдебно удостоверение, не са представени.

Но дори и да се приеме факта, че през 2013г. е преустановена услугата доставка на топлинна енергия за отопление на имот в процесната етажна собственост по надлежния ред, то липсват както твърдения, така и доказателства, че договора между ЕС и ищеца е изцяло прекратен т.е. вкл. и доставка на топлинна енергия за БГВ.

Фактическото прекратяване ползването на БГВ от ответниците в собствения им имот, което се установява от представените главни отчети и талон за пломбиране на водомер от 12.03.2012г. е действие, което не може да произведе ефекта, предвиден в разпоредбата на чл.153 ал.2 от ЗЕ и да прекрати облигационната връзка само между топлофикационното дружество и ответниците относно конкретния топлоснабден имот относно ползването на БГВ, с оглед ясния текст на разпоредбата на чл.153 ал.2 от ЗЕ, тълкувана превратно от процесуалният представител на ответниците /че са прекратяване на договорната връзка относно ползавне на БГВ е достатъчно фактическото неизползване на такова от съответния потребител в неговия имот, а са топлинна енергия за отопление на имотите – по решение на ЕС/.

Следователно, за да възникване на задължението за заплащане на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е достатъчно ответниците са са собственици на самотоятелен имот в топлоснабдявана сграда, като поне за една от услугите /по чл.142 л.2 от ЗЕ/ договора не е прекратен по реда на чл.153 ал.2 от ЗЕ. Следователно, дори и да е прекратено топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището, дори и да не се ползва от съответния потребител БГВ, то съгласно изричната разпоредба на чл. 153 ал.